“Поетична Вечер с поетесата Петранка Божкова”

То­ва гла­се­ше на пла­ка­та , за­ле­пен на стра­ни­ч­ния вход на чи­та­ли­ще­то. Вра­та­та бе­ше ос­тъ­к­ле­на и све­т­ли­на­та на слън­це­то ос­ве­тя­ва­ше за­ле­пе­но­то пла­т­но хар­тия, та­ка сил­но, че мо­же­ше да се про­че­те на­пи­са­но­то, до­ри ко­га­то си въ­т­ре. От дру­га­та стра­на на вра­та­та., въ­п­ре­ки че бе­ше на­пи­са­но „по­е­ти­ч­на ве­чер”, в ран­ния 5-ти час от де­ня все още бе­ше мно­го све­т­ло. Ка­то то­пъл ле­тен ден.

Мла­до­то мом­че се за­из­ка­ч­ва на­го­ре по стъл­би­те. Око­ло не­го има­ше въз­ра­с­т­ни хо­ра. По­ве­че­то же­ни. Те съ­що с ба­в­ни и тру­д­ни стъ­п­ки се ка­ч­ва­ха на­го­ре. Бе­се­да­та ще­ше да се про­ве­де на по­с­ле­д­ния, тре­ти етаж. Без да се бу­та, той сти­г­на до мал­ка­та за­ла. Дър­вен под и ста­ри зе­ле­ни се­дал­ки се сте­ле­ха на ре­до­ве из по­ме­ще­ни­е­то. Мал­ко бю­ро, ко­е­то по-ско­ро при­ли­ча­ше на чин, бе­ше по­с­та­ве­но пред ау­ди­то­ри­я­та. От стра­ни – пла­с­т­ма­со­ва дъ­с­ка, из­пи­са­на с мар­кер. Те­к­с­тът там на­по­до­бя­ва­ше пе­сен, си­гур­но пре­ди то­ва или пре­д­ния ден тук са има­ли ре­пе­ти­ция ня­кои хористи.

Мла­де­жа си из­б­ра ед­но мя­с­то, по-на­пред. Се­дал­ки­те бя­ха ме­ха­ни­ч­ни и мо­же­ха да се сгъ­ват. Ка­к­то се­дал­ки­те в го­ля­ма­та за­ла на чи­та­ли­ще­то, къ­де­то е го­ля­ма­та сце­на. Но те­зи си се­дя­ха от­во­ре­ни, ча­ка­ха сво­и­те по­се­ти­те­ли. Бя­ха ста­ри и из­но­се­ни, от лъ­с­ка­ва, твър­да ма­те­рия. Си­гур­но го­ди­ни­те ги бя­ха на­у­чи­ли, че не е ну­ж­но да се мъ­чат тол­ко­ва, че да се за­т­ва­рят все­ки път, ко­га­то ау­ди­о­т­ри­я­та си за­ми­не­ше. А мо­же би  ве­че бя­ха пре­ка­ле­но ста­ри, за да го пра­вят.

Въ­п­ре­ки при­и­ж­да­щи­те хо­ра и по­д­го­то­в­ка­та, су­ма­то­ха­та и шу­мът не бяха го­леми. По­с­та­вя­ха се кни­ги и раз­ли­ч­ни ма­те­ри­а­ли на бю­ро­то, а хо­ра­та си из­би­ра­ха ме­с­та. В край­на сме­т­ка не до­й­до­ха мно­го слу­ша­те­ли. То­ва бе­ше ня­ка­к ­си тъ­ж­но за кра­си­вия Бал­чик. Гра­дът на кул­ту­ра­та и фе­с­ти­ва­ли­те. А мла­ди, мла­ди ня­ма­ше изо­б­що. Са­мо юно­ша­та, кой­то се­де­ше мир­но и ог­ле­ж­да­ше хо­ра­та око­ло се­бе си.

-Абе ви­дя ли, до­лу са от­во­ри­ли нов ма­га­зин за вто­ра упо­т­ре­ба. Оня ден хо­дих там, мно­го ху­ба­ви ра­бо­ти има.

-Ама къде, къде?

Же­ни­те се дви­же­ха и ся­да­ха по двой­ки и си при­ка­з­ва­ха оби­к­но­ве­ни ра­бо­ти от еже­д­не­ви­е­то. Та­ка три же­ни, от да­леч се ви­ж­да­ше, че са за­е­д­но, по­же­ла­ха да се­д­нат ед­на до дру­га. Се­дал­ки­те по стра­ни­ч­ни­те ли­нии бя­ха ком­п­ле­к­то­ва­ни по три. Но там се­де­ше и мла­де­жът. Же­ни­те ми­на­ха по­к­рай не­го. Две от тях се­д­на­ха от дя­с­на­та му стра­на. Тре­та­та се­д­на от­го­ре му – на по­с­ле­д­но­то, край­но мя­с­то.

По­би­ха я тръ­п­ки. Бе­ше се­д­на­ла вър­ху при­з­рак.

Мом­че­то бър­зо се из­п­ра­ви и се из­ме­с­ти. Ма­кар да бе­ше в та­зи не­ви­ди­ма фор­ма ве­че от пе­т­де­сет го­ди­ни, та­ка и не мо­жа да сви­к­не с чу­в­с­т­во­то, ко­га­то ня­кой жив ми­не­ше през не­го. Тръ­п­ки­те и мер­з­ко­то усе­ща­не ми­на­ва­ха и по два­ма им. Той си из­б­ра но­во мя­с­то и се­д­на на за­д­ния, по-ви­сок ред. Си­ту­а­ци­я­та го оби­ди и той за­по­ч­на да се не­р­ви­ра. Ка­к­то все­ки път от ка­к­то бе­ше се пре­вър­нал в при­з­рак. А ста­не­ше ли не­р­вен, бър­зо по­бе­с­ня­ва­ше. Не мо­же­ше да се кон­т­ро­ли­ра и то­га­ва, то­га­ва пра­ве­ше то­ва, ко­е­то пра­вят при­з­ра­ци­те. Уби­ва­ше.

Но се­га тря­б­ва­ше да на­п­ра­ви уси­лие, тря­б­ва­ше да се кон­т­ро­ли­ра. Ис­ка­ше да слу­ша поезия. Мно­го не­ща се слу­ч­ва­ха в чи­та­ли­ще­то – кон­цер­ти, ре­ци­та­ли, пи­е­си, но не вси­ч­ко му до­па­да­ше.

“Поетична Вечер с поетесата Петранка Божкова”

То­ва гла­се­ше на пла­ка­та , за­ле­пен на стра­ни­ч­ния вход на чи­та­ли­ще­то. Вра­та­та бе­ше ос­тъ­к­ле­на и све­т­ли­на­та на слън­це­то ос­ве­тя­ва­ше за­ле­пе­но­то пла­т­но хар­тия, та­ка сил­но, че мо­же­ше да се про­че­те на­пи­са­но­то, до­ри ко­га­то си въ­т­ре. От дру­га­та стра­на на вра­та­та., въ­п­ре­ки че бе­ше на­пи­са­но „по­е­ти­ч­на ве­чер”, в ран­ния 5-ти час от де­ня все още бе­ше мно­го све­т­ло. Ка­то то­пъл ле­тен ден.

Мла­до­то мом­че се за­из­ка­ч­ва на­го­ре по стъл­би­те. Око­ло не­го има­ше въз­ра­с­т­ни хо­ра. По­ве­че­то же­ни. Те съ­що с ба­в­ни и тру­д­ни стъ­п­ки се ка­ч­ва­ха на­го­ре. Бе­се­да­та ще­ше да се про­ве­де на по­с­ле­д­ния, тре­ти етаж. Без да се бу­та, той сти­г­на до мал­ка­та за­ла. Дър­вен под и ста­ри зе­ле­ни се­дал­ки се сте­ле­ха на ре­до­ве из по­ме­ще­ни­е­то. Мал­ко бю­ро, ко­е­то по-ско­ро при­ли­ча­ше на чин, бе­ше по­с­та­ве­но пред ау­ди­то­ри­я­та. От стра­ни – пла­с­т­ма­со­ва дъ­с­ка, из­пи­са­на с мар­кер. Те­к­с­тът там на­по­до­бя­ва­ше пе­сен, си­гур­но пре­ди то­ва или пре­д­ния ден тук са има­ли ре­пе­ти­ция ня­кои хористи.

Мла­де­жа си из­б­ра ед­но мя­с­то, по-на­пред. Се­дал­ки­те бя­ха ме­ха­ни­ч­ни и мо­же­ха да се сгъ­ват. Ка­к­то се­дал­ки­те в го­ля­ма­та за­ла на чи­та­ли­ще­то, къ­де­то е го­ля­ма­та сце­на. Но те­зи си се­дя­ха от­во­ре­ни, ча­ка­ха сво­и­те по­се­ти­те­ли. Бя­ха ста­ри и из­но­се­ни, от лъ­с­ка­ва, твър­да ма­те­рия. Си­гур­но го­ди­ни­те ги бя­ха на­у­чи­ли, че не е ну­ж­но да се мъ­чат тол­ко­ва, че да се за­т­ва­рят все­ки път, ко­га­то ау­ди­о­т­ри­я­та си за­ми­не­ше. А мо­же би  ве­че бя­ха пре­ка­ле­но ста­ри, за да го пра­вят.

Въ­п­ре­ки при­и­ж­да­щи­те хо­ра и по­д­го­то­в­ка­та, су­ма­то­ха­та и шу­мът не бяха го­леми. По­с­та­вя­ха се кни­ги и раз­ли­ч­ни ма­те­ри­а­ли на бю­ро­то, а хо­ра­та си из­би­ра­ха ме­с­та. В край­на сме­т­ка не до­й­до­ха мно­го слу­ша­те­ли. То­ва бе­ше ня­ка­к ­си тъ­ж­но за кра­си­вия Бал­чик. Гра­дът на кул­ту­ра­та и фе­с­ти­ва­ли­те. А мла­ди, мла­ди ня­ма­ше изо­б­що. Са­мо юно­ша­та, кой­то се­де­ше мир­но и ог­ле­ж­да­ше хо­ра­та око­ло се­бе си.

-Абе ви­дя ли, до­лу са от­во­ри­ли нов ма­га­зин за вто­ра упо­т­ре­ба. Оня ден хо­дих там, мно­го ху­ба­ви ра­бо­ти има.

-Ама къде, къде?

Же­ни­те се дви­же­ха и ся­да­ха по двой­ки и си при­ка­з­ва­ха оби­к­но­ве­ни ра­бо­ти от еже­д­не­ви­е­то. Та­ка три же­ни, от да­леч се ви­ж­да­ше, че са за­е­д­но, по­же­ла­ха да се­д­нат ед­на до дру­га. Се­дал­ки­те по стра­ни­ч­ни­те ли­нии бя­ха ком­п­ле­к­то­ва­ни по три. Но там се­де­ше и мла­де­жът. Же­ни­те ми­на­ха по­к­рай не­го. Две от тях се­д­на­ха от дя­с­на­та му стра­на. Тре­та­та се­д­на от­го­ре му – на по­с­ле­д­но­то, край­но мя­с­то.

По­би­ха я тръ­п­ки. Бе­ше се­д­на­ла вър­ху при­з­рак.

Мом­че­то бър­зо се из­п­ра­ви и се из­ме­с­ти. Ма­кар да бе­ше в та­зи не­ви­ди­ма фор­ма ве­че от пе­т­де­сет го­ди­ни, та­ка и не мо­жа да сви­к­не с чу­в­с­т­во­то, ко­га­то ня­кой жив ми­не­ше през не­го. Тръ­п­ки­те и мер­з­ко­то усе­ща­не ми­на­ва­ха и по два­ма им. Той си из­б­ра но­во мя­с­то и се­д­на на за­д­ния, по-ви­сок ред. Си­ту­а­ци­я­та го оби­ди и той за­по­ч­на да се не­р­ви­ра. Ка­к­то все­ки път от ка­к­то бе­ше се пре­вър­нал в при­з­рак. А ста­не­ше ли не­р­вен, бър­зо по­бе­с­ня­ва­ше. Не мо­же­ше да се кон­т­ро­ли­ра и то­га­ва, то­га­ва пра­ве­ше то­ва, ко­е­то пра­вят при­з­ра­ци­те. Уби­ва­ше.

Но се­га тря­б­ва­ше да на­п­ра­ви уси­лие, тря­б­ва­ше да се кон­т­ро­ли­ра. Ис­ка­ше да слу­ша поезия. Мно­го не­ща се слу­ч­ва­ха в чи­та­ли­ще­то – кон­цер­ти, ре­ци­та­ли, пи­е­си, но не вси­ч­ко му до­па­да­ше.

Сла­ба­та фи­гу­ра на по­е­те­са­та се бе­ше из­п­ра­ви­ла и с кни­ж­ка в ръ­ка тя при­ве­т­с­т­ва­ше вси­ч­ки. За­по­ч­на сво­е­то че­те­не. Сти­хо­т­во­ре­ние след сти­хо­т­во­ре­ние. Оби­к­но­ве­ни, ле­ки ду­ми, за­п­ле­те­ни в про­с­та­та и све­т­ла съ­щ­ност на жи­во­та и еже­д­не­ви­е­то. При­з­ра­кът – мом­че на се­дем­на­де­сет го­ди­ни, об­ле­че­но в из­тър­ка­ни джин­си и пу­ло­вер, се­де­ше на по­с­ле­д­ния ред и жа­д­но по­г­лъ­ща­ше все­ки стих, все­ки ред, вся­ка ду­ма. Све­т­ли­на, на­де­ж­да и ис­ти­на из­ри­г­ва­ха във въз­ду­ха. Мом­че­то ся­каш мо­же­ше да ги ви­ди, ка­то лъ­чи­те на Слън­це­то, ко­га­то си про­би­ват път през об­ла­ци­те. Има­ше чу­в­с­т­во­то, че не слу­ша про­с­то сти­хо­ве, а за­к­ли­на­ние. Ма­гия, ко­я­то го ус­по­ко­я­ва­ше и ура­в­но­ве­ся­ва­ше.

Ус­ми­в­ка оза­ри ли­це­то му. Но не ка­то она­зи – зло­ве­ща­та, ко­я­то пра­ве­ше пре­ди да по­се­г­не на жи­во­та на ня­кой жив. А мла­де­ж­ка, ра­до­с­т­на, бла­же­на ус­ми­в­ка. Ус­ми­в­ка­та на ща­с­ти­е­то. Ус­ми­в­ка­та от жи­во­та му.

Днес той ня­ма­ше да уби­ва. Ду­ми­те ус­ми­ри­ха про­къл­на­та­та му ду­ша. Ду­ми­те на по­е­те­са­та.

„Ако можем веднъж да спестим мълчаливо

по една внезапна обида,

може би ще боли, ще ни бъде горчиво.

Но самотата

ще си отиде.”

П. Божкова

Игор КОСТ