Призрак
Apr 11th, 2012 | От Marusia | Category: В РЕГИОНА“Поетична Вечер с поетесата Петранка Божкова”
Това гласеше на плаката , залепен на страничния вход на читалището. Вратата беше остъклена и светлината на слънцето осветяваше залепеното платно хартия, така силно, че можеше да се прочете написаното, дори когато си вътре. От другата страна на вратата., въпреки че беше написано „поетична вечер”, в ранния 5-ти час от деня все още беше много светло. Като топъл летен ден.
Младото момче се заизкачва нагоре по стълбите. Около него имаше възрастни хора. Повечето жени. Те също с бавни и трудни стъпки се качваха нагоре. Беседата щеше да се проведе на последния, трети етаж. Без да се бута, той стигна до малката зала. Дървен под и стари зелени седалки се стелеха на редове из помещението. Малко бюро, което по-скоро приличаше на чин, беше поставено пред аудиторията. От страни – пластмасова дъска, изписана с маркер. Текстът там наподобяваше песен, сигурно преди това или предния ден тук са имали репетиция някои хористи.
Младежа си избра едно място, по-напред. Седалките бяха механични и можеха да се сгъват. Както седалките в голямата зала на читалището, където е голямата сцена. Но тези си седяха отворени, чакаха своите посетители. Бяха стари и износени, от лъскава, твърда материя. Сигурно годините ги бяха научили, че не е нужно да се мъчат толкова, че да се затварят всеки път, когато аудиотрията си заминеше. А може би вече бяха прекалено стари, за да го правят.
Въпреки прииждащите хора и подготовката, суматохата и шумът не бяха големи. Поставяха се книги и различни материали на бюрото, а хората си избираха места. В крайна сметка не дойдоха много слушатели. Това беше някак си тъжно за красивия Балчик. Градът на културата и фестивалите. А млади, млади нямаше изобщо. Само юношата, който седеше мирно и оглеждаше хората около себе си.
-Абе видя ли, долу са отворили нов магазин за втора употреба. Оня ден ходих там, много хубави работи има.
-Ама къде, къде?
Жените се движеха и сядаха по двойки и си приказваха обикновени работи от ежедневието. Така три жени, от далеч се виждаше, че са заедно, пожелаха да седнат една до друга. Седалките по страничните линии бяха комплектовани по три. Но там седеше и младежът. Жените минаха покрай него. Две от тях седнаха от дясната му страна. Третата седна отгоре му – на последното, крайно място.
Побиха я тръпки. Беше седнала върху призрак.
Момчето бързо се изправи и се измести. Макар да беше в тази невидима форма вече от петдесет години, така и не можа да свикне с чувството, когато някой жив минеше през него. Тръпките и мерзкото усещане минаваха и по двама им. Той си избра ново място и седна на задния, по-висок ред. Ситуацията го обиди и той започна да се нервира. Както всеки път от както беше се превърнал в призрак. А станеше ли нервен, бързо побесняваше. Не можеше да се контролира и тогава, тогава правеше това, което правят призраците. Убиваше.
Но сега трябваше да направи усилие, трябваше да се контролира. Искаше да слуша поезия. Много неща се случваха в читалището – концерти, рецитали, пиеси, но не всичко му допадаше.
“Поетична Вечер с поетесата Петранка Божкова”
Това гласеше на плаката , залепен на страничния вход на читалището. Вратата беше остъклена и светлината на слънцето осветяваше залепеното платно хартия, така силно, че можеше да се прочете написаното, дори когато си вътре. От другата страна на вратата., въпреки че беше написано „поетична вечер”, в ранния 5-ти час от деня все още беше много светло. Като топъл летен ден.
Младото момче се заизкачва нагоре по стълбите. Около него имаше възрастни хора. Повечето жени. Те също с бавни и трудни стъпки се качваха нагоре. Беседата щеше да се проведе на последния, трети етаж. Без да се бута, той стигна до малката зала. Дървен под и стари зелени седалки се стелеха на редове из помещението. Малко бюро, което по-скоро приличаше на чин, беше поставено пред аудиторията. От страни – пластмасова дъска, изписана с маркер. Текстът там наподобяваше песен, сигурно преди това или предния ден тук са имали репетиция някои хористи.
Младежа си избра едно място, по-напред. Седалките бяха механични и можеха да се сгъват. Както седалките в голямата зала на читалището, където е голямата сцена. Но тези си седяха отворени, чакаха своите посетители. Бяха стари и износени, от лъскава, твърда материя. Сигурно годините ги бяха научили, че не е нужно да се мъчат толкова, че да се затварят всеки път, когато аудиотрията си заминеше. А може би вече бяха прекалено стари, за да го правят.
Въпреки прииждащите хора и подготовката, суматохата и шумът не бяха големи. Поставяха се книги и различни материали на бюрото, а хората си избираха места. В крайна сметка не дойдоха много слушатели. Това беше някак си тъжно за красивия Балчик. Градът на културата и фестивалите. А млади, млади нямаше изобщо. Само юношата, който седеше мирно и оглеждаше хората около себе си.
-Абе видя ли, долу са отворили нов магазин за втора употреба. Оня ден ходих там, много хубави работи има.
-Ама къде, къде?
Жените се движеха и сядаха по двойки и си приказваха обикновени работи от ежедневието. Така три жени, от далеч се виждаше, че са заедно, пожелаха да седнат една до друга. Седалките по страничните линии бяха комплектовани по три. Но там седеше и младежът. Жените минаха покрай него. Две от тях седнаха от дясната му страна. Третата седна отгоре му – на последното, крайно място.
Побиха я тръпки. Беше седнала върху призрак.
Момчето бързо се изправи и се измести. Макар да беше в тази невидима форма вече от петдесет години, така и не можа да свикне с чувството, когато някой жив минеше през него. Тръпките и мерзкото усещане минаваха и по двама им. Той си избра ново място и седна на задния, по-висок ред. Ситуацията го обиди и той започна да се нервира. Както всеки път от както беше се превърнал в призрак. А станеше ли нервен, бързо побесняваше. Не можеше да се контролира и тогава, тогава правеше това, което правят призраците. Убиваше.
Но сега трябваше да направи усилие, трябваше да се контролира. Искаше да слуша поезия. Много неща се случваха в читалището – концерти, рецитали, пиеси, но не всичко му допадаше.
Слабата фигура на поетесата се беше изправила и с книжка в ръка тя приветстваше всички. Започна своето четене. Стихотворение след стихотворение. Обикновени, леки думи, заплетени в простата и светла същност на живота и ежедневието. Призракът – момче на седемнадесет години, облечено в изтъркани джинси и пуловер, седеше на последния ред и жадно поглъщаше всеки стих, всеки ред, всяка дума. Светлина, надежда и истина изригваха във въздуха. Момчето сякаш можеше да ги види, като лъчите на Слънцето, когато си пробиват път през облаците. Имаше чувството, че не слуша просто стихове, а заклинание. Магия, която го успокояваше и уравновесяваше.
Усмивка озари лицето му. Но не като онази – зловещата, която правеше преди да посегне на живота на някой жив. А младежка, радостна, блажена усмивка. Усмивката на щастието. Усмивката от живота му.
Днес той нямаше да убива. Думите усмириха прокълнатата му душа. Думите на поетесата.
„Ако можем веднъж да спестим мълчаливо
по една внезапна обида,
може би ще боли, ще ни бъде горчиво.
Но самотата
ще си отиде.”
П. Божкова
Игор КОСТ