По­с­ле­д­на­та се­д­ми­ца от зем­ния жи­вот на Го­с­под Ии­сус Хри­с­тос се на­ри­ча “Ве­ли­ка” или “Стра­с­т­на се­д­ми­ца”, т.е. Се­д­ми­ца на стра­да­ни­я­та, пре­лю­дия към ве­ч­ния жи­вот. Жи­во­тът на Го­с­по­да на­б­ли­жа­вал своя край. Въз­к­ре­сил в съ­бо­та Ла­за­ря, тър­же­с­т­ве­но по­с­ре­щ­нат, вля­зъл в Йе­ру­са­лим на Цве­т­ни­ца, Той до­б­ро­вол­но вър­вял стъ­п­ка по стъ­п­ка към пре­д­на­чер­та­на­та Си не­из­бе­ж­ност.

Все­ки ден от Стра­с­т­на­та се­д­ми­ца е на­ре­чен ве­лик и свят и през все­ки един от тях  Цър­к­ва­та въз­по­ме­на­ва чрез спе­ци­ал­ни бо­го­с­лу­же­ния пъ­тя на Хри­с­тос към Гол­го­та, стра­да­ни­я­та и из­ку­пи­тел­но­то Му де­ло на Кръ­с­та.

Велики понеделник, Велики вторник и Велика сряда

През пър­ви­те три дни на Стра­с­т­на­та се­д­ми­ца Цър­к­ва­та при­по­м­ня по­с­ле­д­но­то пре­би­ва­ва­не на Го­с­по­да в Йе­ру­са­лим. В те­зи дни бо­го­с­лу­же­ни­е­то е твър­де на­си­те­но: из­вър­ш­ват се по­лу­но­щ­ни­ца, ут­ре­ня, ча­со­ве с че­те­не на Еван­ге­ли­е­то и Ли­тур­гия на пре­ж­де­о­с­ве­ще­ни­те Да­ро­ве. По вре­ме на ча­со­ве­те се из­чи­тат че­ти­ри­те Еван­ге­лия до Еван­ге­ли­е­то по Йо­а­на гл. 13, 30 стих. На ме­с­та че­те­не­то им за­по­ч­ва още от пе­та­та или ше­с­та­та се­д­ми­ца на Ве­ли­кия пост.

Велики понеделник

На Ве­ли­ки по­не­дел­ник еван­ге­ли­с­ти­те ни раз­ка­з­ват как Бо­жи­ят син вля­зъл в Йе­ру­са­лим­с­кия храм и го на­ме­рил пъ­лен пъ­лен с тър­го­в­ци. Об­х­ва­нат от све­щен гняв, Той пре­ка­ту­рил ма­си­те им, а тях са­ми­те из­го­нил, за­що­то хра­мът е дом за мо­ли­т­ва, а не тър­жи­ще. (Мат. 21:12-13, Марк 11:15-19; Лук.19:45-46).

Във Ве­ли­ки по­не­дел­ник Цър­к­ва­та про­с­ла­вя св. па­т­ри­арх Йо­сиф – син на св. па­т­ри­арх Яков и пре­до­б­раз на Ии­сус Хри­с­тос. Йо­сиф бил про­да­ден от сво­и­те бра­тя на пъ­ту­ва­щи за Еги­пет тър­го­в­ци. Там, в чу­ж­да­та не­му стра­на, той пре­ми­нал през мно­же­с­т­во стра­да­ния, но фа­ра­о­нът го на­п­ра­вил вто­ри по власт и по­ло­же­ние в ця­ло­то цар­с­т­во (Бит 41:38-46). По­до­б­но на Йо­сиф Го­с­под Ии­сус Хри­с­тос бил пре­да­ден от ев­ре­и­те на ези­ч­ни­ци­те, бил из­мъ­ч­ван и стра­дал за­ра­ди чо­ве­ш­ки­те гре­хо­ве.

Цър­к­ва­та ни пре­д­ла­га да раз­ми­с­лим съ­що над об­ра­за на без­п­ло­д­на­та смо­ки­ня (смо­ко­в­ни­ца), ко­я­то из­съ­х­на­ла след ка­то би­ла про­къл­на­та от Го­с­под (Марк 11:12-14, 20-26, Мат. 21:18-22). ‘’Вся­ко дър­во, ко­е­то не да­ва до­бър плод, би­ва от­си­ча­но и хвър­ле­но в огън’’ (Мат. 3:10).

Та­ка и ние ще бъ­дем осъ­де­ни, ако не жи­ве­ем в мо­ли­т­ве­но об­ще­ние с Бо­га, не се стре­мим да се усъ­вър­шен­с­т­ва­ме във вя­ра­та, не се из­пъл­ва­ме с до­б­ро­де­те­ли,  и не при­на­ся­ме ду­хо­в­ни пло­до­ве.

Велики вторник

“И тъй, бдете; защото не знаете ни деня, ни часа, в който Човешкият Син ще дойде” (Мат. 25:13)

(Евангелско чтение: на утрената Мат. 22:15-23:39; на литургията Мат. 24:36-26:2).

Ве­ли­ки втор­ник е ден за по­у­че­ния и по­с­ле­д­ни нра­в­с­т­ве­ни на­с­та­в­ле­ния: Го­с­под Ии­сус Хри­с­тос ни да­ва при­мер как да бла­го­т­во­рим – не да да­ва­ме от из­ли­шъ­ка си за та­зи цел, а ка­то бе­д­на­та вдо­ви­ца да от­де­лим от по­с­ле­д­ни­те си ма­те­ри­ал­ни сре­д­с­т­ва.

Ко­га­то го­во­ри за при­б­ли­жа­ва­не­то на дни­те на бор­ба и из­пи­та­ние, Хри­с­тос раз­ка­з­ва за де­сет­те мъ­д­ри де­ви­ци, ко­и­то би­ли ви­на­ги го­то­ви да по­с­ре­щ­нат Спа­си­те­ля (Мат.25:1-13). На­по­м­ня ни, че тря­б­ва “да бо­дър­с­т­ва­ме и да не уни­ва­ме”, и да дър­жим све­тил­ни­ци­те си за­па­ле­ни в оча­к­ва­не на Бо­же­с­т­ве­ния Же­них. За­то­ва на Ве­ли­ки втор­ник Цър­к­ва­та пее:

Ето мла­до­же­не­цът иде в по­лу­нощ, и бла­жен е тоя раб, ко­го­то на­ме­ри бу­ден, а не­до­с­то­ен е оня, ко­го­то на­ме­ри без­г­ри­жен.

Про­чее, вни­ма­вай, ду­шо моя, да не те на­ле­г­не сън, та да бъ­деш пре­да­де­на на смърт и да ос­та­неш вън пред за­т­во­ре­ни­те вра­ти на Цар­с­т­во­то, но опом­ни се и въз­к­ли­к­ни: свят, свят, свят си, Бо­же, за­ра­ди Бо­го­ро­ди­ца по­ми­луй нас!

‘’Све­ти­ло за тя­ло­то е око­то’’ (Мат. 6:22), ка­з­ва Го­с­под, т.е. не­по­м­ра­че­но­то чо­ве­ш­ко сър­це и ду­ша, а ‘“ма­с­ло­то е ми­ло­с­ти­ня­та или вси­ч­ки­те ни до­б­ри де­ла” (св. Йо­ан Зла­то­уст). Жи­ве­ей­ки до­б­ро­де­тел­но, със страх Бо­жи и упо­ва­ние в Го­с­по­да, ще бъ­дем го­то­ви да по­с­ре­щ­нем Спа­си­те­ля и да вле­зем в бра­ч­ния чер­тог  Не­бе­с­но­то цар­с­т­во.

Цър­к­ва­та ни при­по­м­ня съ­що при­т­ча­та за та­лан­ти­те (Мат. 25:14-30) и ни при­ка­ня да се тру­дим и да усъ­вър­шен­с­т­ва­ме спо­со­б­но­с­ти­те, с ко­и­то Бог ни е да­ру­вал.

По­с­ле сле­д­ват про­ро­че­с­т­ва за съ­д­ба­та на град Йе­ру­са­лим и за по­с­ле­д­ни­те дни при Вто­ро­то при­ше­с­т­вие Го­с­по­д­не (Мат. 25:31-46, Марк 13:1-31, Лук. 21:5-38).

Велика сряда

В де­ня на Све­та­та и Ве­ли­ка сря­да се при­по­м­ня ед­но от по­с­ле­д­ни­те съ­би­тия пре­ди спа­си­тел­ни­те за нас стра­да­ния на Го­с­под: за мно­го­цен­но­то ми­ро, ко­е­то в ис­к­ре­но­то си раз­ка­я­ние ед­на гре­ш­ни­ца из­ля­ла вър­ху гла­ва­та на Спа­си­те­ля (Мат.26:6-13, Марк 14:3-9). Ус­пя­ла да вле­зе в до­ма, де­то бил Хри­с­тос, же­на­та, но­се­ща ала­ба­с­тъ­рен съд с дра­го­цен­но ми­ро, ис­ка­ла да за­с­ви­де­тел­с­т­ва по­чит­та си към Не­го. В бър­зи­на­та, да не й се пре­чи на до­б­ро­то на­ме­ре­ние, тя счу­пи­ла съ­да, по-ле­с­но да се раз­лее ми­ро­то.

Скъ­по­цен­но­то ми­ро стру­ва­ло три­с­та ди­на­рия (Марк 14:5), за­то­ва ня­кои въз­не­го­ду­ва­ли про­тив нея: “за­що е то­ва пра­хо­с­ва­не?”, “ми­ро­то мо­же­ше да се про­да­де и па­ри­те да се раз­да­дат на си­ро­ма­си”. А Хри­с­тос им от­го­во­рил “си­ро­ма­си­те вся­ко­га има­те при се­бе си, а Ме­не не вся­ко­га има­те”, “тя из­вър­ши до­б­ро де­ло за Ме­не (ка­то) пре­ва­ри да по­ма­же тя­ло­то Ми за по­г­ре­бе­ние”. За то­ва й усър­дие ще се раз­г­ла­си по цял свят. По­до­б­но на блу­д­ния син гре­ш­ни­ца­та  осъ­з­на­ла гре­хо­ве­те си и ‘’до­ш­ла в се­бе си’’. Да се  опом­ним и ние за на­ше­то ду­хо­в­но съ­с­то­я­ние и да се раз­ка­ем за гре­хо­ве­те си, та с на­ши­те по­кай­ни съл­зи да “по­ма­жем” Го­с­по­да ка­то оная раз­ка­я­ла се же­на.

В съ­щия ден си при­по­м­ня­ме и ре­ше­ни­е­то на Си­не­д­ри­о­на да осъ­ди Ии­сус Хри­с­тос. То­га­ва Иу­да Ис­ка­ри­от оти­шъл при иу­дей­с­ки­те пър­вен­ци и уго­во­рил да Го пре­да­де за три­де­сет сре­бър­ни­ка (Мат. 26:14-16, Марк 14:10-11, Лук. 22:1-6). И ние се за­ми­с­ля­ме: да­ли и ние, ко­и­то но­сим Хри­с­то­во­то име, не пре­да­ва­ме Хри­с­та чрез на­ши­те не­бо­го­у­го­д­ни де­ла? От тоя ден ко­ле­но­п­ре­к­ло­не­ни­я­та на мо­ли­т­ва­та не пре­с­та­ват.

Велики четвъртък – Възпоминание на Тайната вечеря

На тоя ден Го­с­под Ии­сус Хри­с­тос из­вър­шил па­с­ха в до­ма на един жи­тел на Йе­ру­са­лим (Мат. 26:17-35, Марк 14:12-31, Лук. 22:7-38, Ио­ан 13:1-17, 26). Пре­ди ве­че­ря­та Той умил кра­ка­та на апо­с­то­ли­те и ка­зал: ‘’не до­й­дох да слу­жа, а да по­с­лу­жа’’. По­с­ле Спа­си­те­лят ус­та­но­вил св. тайн­с­т­во Ев­ха­ри­с­тия (При­ча­с­тие), ка­то Сам при­ча­с­тил све­ти­те апо­с­то­ли. По ве­ли­ка­та си ми­лост Го­с­под и на нас да­ва въз­мо­ж­ност да при­е­ма­ме Не­го­во­то ис­тин­с­ко тя­ло и кръв по вре­ме на св. Ли­тур­гия, та ка­то при­е­мам Хри­с­тос въ­т­ре в нас, да се стре­мим да Го за­дър­жим чрез чи­с­то­та­та на сър­це­то си.

След ка­то за­ве­щал но­ва­та за­по­вед за лю­бов към вси­ч­ки, Хри­с­тос явил на уче­ни­ци­те Си, че ще бъ­де пре­да­ден. В не­до­у­ме­ние уче­ни­ци­те пи­та­ли, кой ще сто­ри то­ва. За­пи­тал и Иу­да, и Хри­с­тос му от­вър­нал тъй кро­т­ко, че дру­ги­те не раз­б­ра­ли. Иу­да ста­нал, из­ля­зъл и те по­ми­с­ли­ли, че оти­ва да пра­ви по­ку­п­ки, по­не­же той бил ко­в­че­ж­ник.

След ве­че­ря­та Хри­с­тос с апо­с­то­ли­те оти­шъл в Ге­т­си­ман­с­ка­та гра­ди­на (Мат. 26:36-46, Лук. 22:39-46, Ио­ан 18:1), де­то се мо­лил до ид­ва­не­то на пре­да­те­ля.

Оби­к­но­ве­но в че­т­вър­тък ве­чер­та се слу­жи ут­ре­ня­та на Ве­ли­ки пе­тък, ко­га­то се че­тат та­ка на­ре­че­ни­те Два­на­де­сет еван­ге­лия т.е. два­на­де­сет­те от­къ­са от Еван­ге­ли­е­то, ко­и­то раз­ка­з­ват за Хри­с­то­ви­те стра­да­ния.

Чрез тях ста­ва­ме сви­де­те­ли на по­ди­г­ра­в­ки­те, мъ­ки­те и кръ­с­т­на­та смърт на Хри­с­тос, чрез ко­я­то Той ни из­ку­пи. ‘’Ето Аг­не­цът Бо­жий, кой­то при­е вър­ху Си на­ши­те гре­хо­ве.’’ И от­но­во се за­ми­с­ля­ме да­ли и ние не раз­пъ­ва­ме  Хри­с­тос чрез на­ши­те стра­с­ти и гре­хо­ве.

На то­зи ден све­ще­но­с­лу­жи­те­ли­те из­на­сят кръ­с­та от ол­та­ра, ко­е­то сим­во­ли­зи­ра но­се­не­то му от Хри­с­тос към Гол­го­та. По вре­ме на ма­с­ло­с­ве­та, все­ки же­ла­ещ ми­ря­нин би­ва по­ма­зан с елей за здра­ве.

Велики петък

При­по­м­нят се ве­ли­ки­те стра­да­ния на Ии­сус Хри­с­тос, вол­но при­ел да бъ­де съ­ден, би­чу­ван, оп­лют, бит с пле­с­ни­ци и по­ка­зан пред на­ро­да в ба­г­ре­ни­ца за по­ру­га­ние, с кръст в ръ­ка и с ве­нец от тръ­ни на гла­ва­та.

Нарамен с тежък кръст от преторията на Пилата, Христос бил поведен към Голгота на разпятие.

Раз­п­нат ме­ж­ду два­ма раз­бой­ни­ка за по­ру­га­ние при стра­ш­ни при­ро­д­ни сму­ще­ния – зе­ме­т­ръс и за­тъм­не­ние на слън­це­то, из­дъ­х­нал, при­ел смърт, за да из­ба­ви от смърт ця­ло­то чо­ве­че­с­т­во.

Велика събота

Въз­по­ме­на­ва се по­г­ре­бе­ни­е­то на Хри­с­тос Спа­си­те­ля и сли­за­не­то Му в ада. Ум­рял на кръ­с­та, от про­бо­де­ни­те Му ре­б­ра из­те­к­ло кръв и во­да. Йо­сиф Ари­ма­тей­с­ки и Ни­ко­дим, ка­то из­про­си­ли раз­ре­ше­ние от Пи­лат, сне­ли Го от кръ­с­та, по­ма­за­ли с аро­ма­ти, об­ви­ли в но­ва пла­ща­ни­ца и Го по­ло­жи­ли в нов гроб, из­се­чен в ска­ла в Ге­т­си­ман­с­ка­та гра­ди­на. При по­ла­га­не­то Му в гро­ба при­съ­с­т­ва­ли же­ни­те ми­ро­но­с­ци, сред ко­и­то, об­ля­на в съл­зи с про­бо­де­но­то си от мъ­ка сър­це, би­ла и май­ка Му св. Бо­го­ро­ди­ца. Цър­к­ва­та пее:

“В гро­ба с тя­ло­то Си и в ада с ду­ша­та Си ка­то Бог, в рая с раз­бой­ни­ка и на пре­с­то­ла с От­ца и Ду­ха Си бил, Хри­с­те, Кой­то из­пъл­ваш вси­ч­ко”.

Иудеите запечатали гроба и поставили стража.

Ве­ли­ка тай­на! “Да за­мъл­чи чо­ве­ш­ко­то съ­з­да­ние!” – пее Цър­к­ва­та вме­с­то Хе­ру­вим­с­ка­та пе­сен на Ве­ли­ка съ­бо­та. Го­с­по­да­рят на жи­во­та е в гроб, но ско­ро ще се про­с­ла­ви с чу­до­то на въз­к­ре­се­ни­е­то.

Съ­бо­та су­т­рин­та след ли­тур­ги­я­та на ня­кои ме­с­та има оби­чай све­ще­ни­кът да раз­да­ва цве­тя на вяр­ва­щи­те ка­то из­раз на ра­до­с­т­но пре­д­чу­в­с­т­вие за Въз­к­ре­се­ние Хри­с­то­во.

Ние сме за­о­би­ко­ле­ни и по­с­то­ян­но ата­ку­ва­ни от зло­в­ре­д­ния дух на не­ве­ри­е­то. Ма­кар и за­щи­те­ни от бо­го­с­лу­же­ни­е­то, мо­ли­т­ва­та и по­с­та, Бо­жи­я­та бла­го­дат, ние си ос­та­ва­ме по­то­пе­ни в ус­ло­ви­я­та на све­т­с­кия жи­вот, за­то­ва вси­ч­ко, ко­е­то раз­ко­ле­ба вя­ра­та на не­по­с­ре­д­с­т­ве­ни­те уче­ни­ци на Спа­си­те­ля, ко­га­то пред очи­те им Той бе раз­п­нат на Гол­го­т­с­кия кръст, мо­же да съ­б­ла­з­ни и нас се­га в све­та.

Вся­ка го­ди­на на Ве­ли­ки че­т­вър­тък че­тем оне­зи от­къ­си от све­то­то Еван­ге­лие, ко­и­то въз­по­ме­на­ват пре­да­ва­не­то, за­ла­вя­не­то, съ­дът и раз­пъ­ва­не­то на Го­с­по­да Ии­су­са Хри­с­та. Ко­га­то си при­по­м­ня­ме тра­ги­ч­ни­те съ­би­тия от по­с­ле­д­ни­те дни на зем­ния жи­вот на Спа­си­те­ля, ни­кой хри­с­ти­я­нин не мо­же да ос­та­не ра­в­но­ду­шен и да не ги съ­п­ре­жи­вее с Хри­с­та. Сър­ца­та ни спи­рат пред не­чо­ве­ш­ки­те стра­да­ния, на ко­и­то е по­д­ло­жен то­зи Пра­ве­д­ник, в Ко­го­то не на­ме­ри­ха при най-ща­тел­но раз­с­ле­д­ва­не ни­ка­к­ва ви­на. Умо­ве­те ни не­ме­ят пред ко­вар­с­т­во­то и из­мен­чи­во­ст­та на чо­ве­ш­ка­та при­ро­да. Пи­та­ме се: за­що Хри­с­то­ви­те съ­на­ро­д­ни­ци от­х­вър­ли­ха и пре­да­до­ха на най-же­с­то­ки мъ­че­ния своя Спа­си­тел? От­къ­де се взе зло­ба­та, с ко­я­то при­ко­ва­ха към по­зор­ния кръст ръ­це­те, ко­и­то не спи­ра­ха да бла­го­т­во­рят и бла­го­с­ла­вят? Ка­к­во ни ка­ра да об­ру­га­ва­ме До­б­ро­то и по­хул­ва­ме Ис­ти­на­та? Не­ве­же­с­т­во, сле­по­та, страх, гор­дост…?

Не мо­жем да не се за­пи­та­ме и ако Иу­да, кой­то сле­д­ва­ше не­от­лъ­ч­но Своя Учи­тел и слу­ша­ше Не­го­ва­та про­по­вед, Го пре­да­де за три­де­сет сре­бър­ни­ка; ако Пе­тър, ста­нал сви­де­тел на вси­ч­ки­те Му чу­де­са, са­мо за ед­на нощ три пъ­ти се от­ре­че от Не­го; ако апо­с­то­ли­те, ко­и­то еже­д­не­в­но се ра­д­ва­ха на бли­зо­ст­та Му, Го изо­с­та­ви­ха; ако оне­зи, ко­и­то Го ви­дя­ха в сла­ва­та Му, та­ка ско­ро сме­ни­ха въз­г­ла­са “осан­на” с “Раз­п­ни Го”, то до­кол­ко ние, дне­ш­ни­те уче­ни­ци и сле­до­в­ни­ци на Хри­с­та, Му ос­та­ва­ме вер­ни? До­кол­ко на­ша­та вя­ра мо­же да ус­тои на съ­б­ла­з­ни­те на све­та?

Ние сме за­о­би­ко­ле­ни и по­с­то­ян­но ата­ку­ва­ни от зло­в­ре­д­ния дух на не­ве­ри­е­то. Ма­кар и за­щи­те­ни от бо­го­с­лу­же­ни­е­то, мо­ли­т­ва­та и по­с­та, Бо­жи­я­та бла­го­дат, ние си ос­та­ва­ме по­то­пе­ни в ус­ло­ви­я­та на све­т­с­кия жи­вот, за­то­ва вси­ч­ко, ко­е­то раз­ко­ле­ба вя­ра­та на не­по­с­ре­д­с­т­ве­ни­те уче­ни­ци на Спа­си­те­ля, ко­га­то пред очи­те им Той бе раз­п­нат на Гол­го­т­с­кия кръст, мо­же да съ­б­ла­з­ни и нас се­га в све­та.

На­с­ме­ш­ки­те, по­ди­г­ра­в­ки­те, по­ру­га­ни­е­то, ху­ли­те сре­щу Хри­с­та, ко­и­то съ­б­ла­з­ни­ха Не­го­ви­те уче­ни­ци и раз­ко­ле­ба­ха вя­ра­та им в тър­же­с­т­во­то на Ца­ря на Сла­ва­та, са факт и в на­ша­та дей­с­т­ви­тел­ност. И днес пре­не­б­ре­жи­тел­но­то и ле­ко­ва­то от­но­ше­ние на све­та към хри­с­ти­ян­с­т­во­то е из­пи­та­ние за вя­ра­та на не­го­ви­те по­с­ле­до­ва­те­ли. Из­пи­та­ние, на ко­е­то тя тру­д­но ус­то­я­ва.

Мал­ко ли хо­ра гу­бят вя­ра­та си са­мо, за­що­то мно­зин­с­т­во­то не вяр­ват? Мал­ко ли хо­ра кри­ят вя­ра­та си и се сра­му­ват от нея, за­що­то усе­щат, че ня­ма да съ­у­ме­ят да я за­щи­тят пред аг­ре­си­в­но­то без­ве­рие и ре­ли­ги­о­з­но­то без­раз­ли­чие?

Ни­ма по­ру­га­ва­не­то на вя­ра­та и вла­с­т­ва­ща­та без­н­ра­в­с­т­ве­ност не раз­ко­ле­ба­ват на­ша­та вя­ра в Бо­жи­е­то все­мо­гъ­ще­с­т­во?  Ни­ма ши­ре­що­то се без­за­ко­ние и пра­во­то на сил­ния не на­кър­ня­ват вя­ра­та ни в Бо­жи­я­та спра­ве­д­ли­вост? Ни­ма на­с­ме­ш­ка­та, с ко­я­то све­тът гле­да на кро­то­ст­та, сми­ре­ни­е­то, тър­пе­ни­е­то и бла­го­че­с­ти­е­то, не сло­мя­ва во­ля­та ни да ги по­с­ти­г­нем? Ни­ма при­т­вор­с­т­во­то, дву­ли­чи­е­то, не­по­с­то­ян­с­т­во­то у хо­ра­та не са ис­тин­с­ко из­пи­та­ние за Лю­бо­в­та?

Все по­ве­че те­с­ния път на спа­се­ни­е­то се пре­в­ръ­ща за хри­с­ти­я­ни­те в от­жи­вя­ла вре­ме­то си ме­ч­та, са­мо за­що­то мно­зин­с­т­во­то хо­ра, тър­же­с­т­ву­вай­ки, ше­с­т­ву­ват по ши­ро­кия път на по­ги­бел­та. Все по­ве­че би­ту­ва сред хри­с­ти­я­ни­те схва­ща­не­то, че Хри­с­то­ви­те нра­в­с­т­ве­ни пре­д­пи­са­ния са са­мо иде­ал, от­на­сящ се за мал­ци­на от­шел­ни­ци и ду­хо­в­ни­ци, но не и за нас, са­мо за­що­то све­тът има свои за­ко­ни и в све­та ус­пя­ват оне­зи, ко­и­то сле­д­ват не­го­ви­те за­ко­ни.

И все пак ние сме вяр­ва­щи. И все пак се оп­ре­де­ля­ме ка­то хри­с­ти­я­ни. Ма­кар и сла­би, ма­кар и не­мо­щ­ни, ма­кар и ко­ле­ба­е­щи се във вя­ра­та и от­с­тъ­п­ва­щи от нея, и па­да­щи в грях, ние все пак сме в Цър­к­ва­та, все пак не сме, ка­то “дру­ги­те, ко­и­то ня­мат на­де­ж­да” (1 Сол.4:13), все пак мо­жем да се спа­сим, ако сми­ре­но, с по­ка­я­ние при­с­тъ­пим към кръ­с­та Го­с­по­ден, ако при­с­тъ­пим с ця­ло­то съ­з­на­ние за ни­що­ж­но­ст­та на раз­ка­я­ни­е­то си, за вка­ме­не­ло­ст­та на сър­це­то си, за ду­хо­в­на­та си ни­ще­та и ока­я­ния си жи­вот.

Не­ка ми­с­ле­но из­ка­чим Гол­го­та с Хри­с­та, да от­во­рим очи­те си и ви­дим сред по­зо­ра, кръ­в­та и ра­ни­те Спа­си­те­ля, оза­рен от сла­ва, По­бе­ди­те­ля на зло­то Го­с­по­да и Бо­га, Кой­то не за­ля­з­ва в стра­да­ния и смърт, но чрез стра­да­ния и смърт вли­за в сла­ва. С най-дъл­бо­ко сми­ре­ние, с на­де­ж­да и лю­бов да Го по­мо­лим, ка­к­то бла­го­ра­зум­ния раз­бой­ник на кръ­с­та:”Спом­ни си за нас, Го­с­по­ди, ко­га­то до­й­деш в цар­с­т­во­то Си” (Лу­ка 23:42).

Материала подготви: протойерей Георги  ПЕТКОВ