Във вре­ме­то на ве­ли­кия пост сме. На­ри­чат го още вре­ме на ду­хо­в­на про­лет. Цър­к­ва­та, ос­но­ва­на от Са­мия Спа­си­тел ка­то гри­жо­в­на май­ка ни по­д­ка­ня чрез по­с­та и по­ка­я­ни­е­то да из­ко­ре­ним и от­се­чем у нас ,,пле­ве­ли­те” на стра­с­ти­те и по­ро­ци­те си, за да раз­цъ­ф­нат и бла­го­у­ха­ят в ця­ла­та си кра­со­та до­б­ро­де­те­ли­те –вя­ра­та, ми­ло­сър­ди­е­то и лю­бо­в­та, по­се­ти в ду­ши­те ни от Бо­га.

Ка­к­во е по­с­та? Той е жер­т­ва,  въз­дър­жа­ние от оп­ре­де­ле­ни хра­ни, но най-ве­че ли­ше­ние от оне­зи из­ку­ше­ния, ко­и­то би­ха ни въ­ве­ли в грях. Ка­к­то Адам и Ева се ли­ши­ли от рая, по­ра­ди не­въз­дър­жа­ние с  от­къ­с­ва­не на за­б­ра­не­ния плод, кой­то во­дел към смърт- ду­ше­в­на и те­ле­с­на, та­ка се­га чрез въз­дър­жа­ние Цър­к­ва­та ни при­зо­ва­ва  да се вър­нем към пло­до­ве­те на рай­с­ко­то бла­жен­с­т­во-ра­до­ст­та от оми­та от гре­хо­ве съ­вест. По­с­тът е  хи­ги­е­на на ду­ша­та чрез по­ка­я­ни­е­то. По от­но­ше­ние на хра­на­та ние сме из­к­лю­чи­тел­но вни­ма­тел­ни-да не бъ­де от­ро­в­на , а да е по­ле­з­на и вку­с­на. Към ду­ша­та оба­че сме не­мар­ли­ви-ка­к­во вли­за през се­ти­ва­та ни осо­бе­но чрез те­ле­ви­зи­я­та – вси­ч­ки зна­ем . За­то­ва и по­ро­ци­те из­бу­я­ват у не­в­ни­ма­тел­ни­те-гор­дост, его­и­зъм , гняв, осъ­ж­да­не, ал­ч­ност, блу­д­с­т­во-вся­ко зло. Не слу­чай­но сла­вян­с­ка­та ду­ма ,,пост” има во­е­нен сми­съл. Ка­к­то вой­ни­кът  се про­ща­ва с бли­з­ки­те си и оти­ва на вой­на, та­ка и хри­с­ти­я­ни­те се про­ща­ват с бли­ж­ни­те си  пре­ди по­с­та, за да уси­лят сво­я­та ду­хо­в­на бран сре­щу стра­с­ти­те, ло­ши­те при­ви­ч­ки у се­бе си и об­щия ни враг –дя­во­ла.Та­ка по­с­та ни по­ма­га да по­г­ле­д­нем на се­бе си по-се­ри­о­з­но –къ­де се на­ми­ра­ме в от­но­ше­ни­я­та ни с Бо­га, към нас са­ми­те и към бли­ж­ни­те ни. И за да не бъ­де той ед­на ди­е­та са­мо е ре­д­но да уси­лим мо­ли­т­ве­ния си жи­вот, да уча­с­т­ва­ме в Бо­го­с­лу­же­ни­я­та на Цър­к­ва­та, за да сти­г­нем  в по­ка­я­ни­е­то. А ка­к­ва е съ­щ­но­ст­та на по­ка­я­ни­е­то? Гръ­ц­ка­та ду­ма за по­ка­я­ние „ме­та­ния” се пре­ве­ж­да ка­то пре­ум­ле­ние  т.е. пре­на­со­ч­ва­не на ума от смърт към жи­вот, от тъ­га към ра­дост, от тъм­ни­на към све­т­ли­на. Да ви­дим кол­ко мно­го сме се от­де­ле­чи­ли от Лю­бя­щия ни Отец, кол­ко сме не­б­ла­го­дар­ни към Не­го­ви­те без­б­рой бла­го­де­я­ния към нас. Как да се за­вър­нем към ба­щи­ния дом?…

Пре­д­ла­га­ме ед­но дъл­бо­ко­по­у­чи­тел­но тъл­ку­ва­ние на ве­ли­ко­по­с­т­на­та мо­ли­т­ва на Св.Еф­рем Си­рин  от про­то­йе­рей Але­к­сан­дър Шме­ман, ко­я­то се че­те по вре­ме на Бо­го­с­лу­же­ни­я­та през ве­ли­кия пост.

,,Ето те­к­с­тът на та­зи мо­ли­т­ва:

Го­с­по­ди и Вла­ди­ко на моя жи­вот,не ми да­вай дух на без­де­лие, уни­ние, вла­с­то­лю­бие и пра­з­но­с­ло­вие.Но дух на це­ло­мъ­д­рие, сми­ре­но­мъ­д­рие, тър­пе­ние и лю­бов да­ру­вай на ме­не,Твоя раб.Ей, Го­с­по­ди Ца­рю!да­ру­вай ми да ви­ж­дам мо­и­те пре­г­ре­ше­ни­яи да не осъ­ж­дам моя брат,за­що­то си бла­го­с­ло­вен во ве­ки ве­ков.Амин.

Та­зи мо­ли­т­ва се че­те два пъ­ти в края на вся­ка ве­ли­ко­по­с­т­на слу­ж­ба от по­не­дел­ник до пе­тък (в съ­бо­ти­те и не­де­ли­те не се че­те, тъй ка­то, ка­к­то ще ви­дим по-на­та­тък, бо­го­с­лу­же­ни­я­та през те­зи два дни се раз­ли­ча­ват от об­щия ве­ли­ко­по­с­тен ред). При пър­во­то че­те­не на та­зи мо­ли­т­ва след вся­ко мо­ле­ние се пра­ви по­к­лон до зе­мя­та. След то­ва два­на­де­сет пъ­ти все­ки по­в­та­ря на­ум мо­ли­т­ва­та “Бо­же, очи­с­ти ме, гре­ш­ния”, ка­то пра­ви дъл­бок по­к­лон. По­с­ле от­но­во се че­те ця­ла­та мо­ли­т­ва, след ко­е­то се пра­ви един по­к­лон до зе­мя­та.

За­що та­зи кра­т­ка и про­с­та мо­ли­т­ва за­е­ма тол­ко­ва ва­ж­но мя­с­то в ця­ло­то ве­ли­ко­по­с­т­но бо­го­с­лу­же­ние? За­що­то в нея се из­б­ро­я­ват по осо­бен на­чин – при­същ са­мо на та­зи мо­ли­т­ва – вси­ч­ки от­ри­ца­тел­ни и по­ло­жи­тел­ни еле­мен­ти на по­ка­я­ни­е­то и се оп­ре­де­ля, та­ка да се ка­же, по­д­ре­д­ба­та на на­ши­те ин­ди­ви­ду­ал­ни по­д­ви­зи. Цел­та на те­зи по­д­ви­зи е пре­ди вси­ч­ко ос­во­бо­ж­да­ва­не от ня­ка­къв ос­но­вен не­дъг, кой­то да­ва на­со­ка на це­лия ни жи­вот и ни пре­чи да по­е­мем по пъ­тя на об­ръ­ща­не­то към Бог.

Ос­но­в­ни­ят не­дъг е без­де­ли­е­то, ле­но­ст­та, не­хай­с­т­во­то и не­б­ре­ж­но­ст­та. То­ва е та­зи стран­на ле­ност и па­си­в­ност на ця­ло­то ни съ­ще­с­т­во, ко­и­то ни те­г­лят ви­на­ги на­до­лу, а не ни из­ди­гат на­го­ре, ко­и­то по­с­то­ян­но ни убе­ж­да­ват, че не е въз­мо­ж­но, а по­ра­ди то­ва не е и же­ла­тел­но да про­ме­ним не­що. То­ва е на­и­с­ти­на дъл­бо­ко вко­ре­не­ни­ят в нас ци­ни­зъм, кой­то от­в­ръ­ща на все­ки ду­хо­вен при­зив: “За­що?” – и за­ра­ди кой­то в про­дъл­же­ние на це­лия си жи­вот раз­пи­ля­ва­ме да­ре­ни­те ни ду­хо­в­ни си­ли. Без­де­ли­е­то е ко­ре­нът на вси­ч­ки гре­хо­ве, за­що­то то от­ра­вя ду­хо­в­на­та енер­гия при са­ми­те й из­во­ри. Пло­дът на без­де­ли­е­то е уни­ни­е­то, в ко­е­то вси­ч­ки учи­те­ли на ду­хо­в­ния жи­вот ви­ж­дат най-го­ля­ма­та опа­с­ност за ду­ша­та. Във вла­ст­та на уни­ни­е­то чо­ве­кът е ли­шен от въз­мо­ж­но­ст­та да ви­ж­да не­що до­б­ро или по­ло­жи­тел­но; за не­го вси­ч­ко се све­ж­да до от­ри­ца­ние и пе­си­ми­зъм. То­ва е во­и­с­ти­на дя­вол­с­ка­та власт над нас, за­що­то дя­во­лът е пре­ди вси­ч­ко из­мам­ник. Той ма­ми чо­ве­ка за Бо­га и све­та, той из­пъл­ва жи­во­та с тъм­ни­на и от­ри­ца­ние. Уни­ни­е­то е са­мо­у­бий­с­т­во­то на ду­ша­та, за­що­то, ако чо­век се на­ми­ра във вла­ст­та на уни­ни­е­то, той е на­пъл­но не­с­по­со­бен да ви­ж­да све­т­ли­на­та и да се стре­ми към нея.

Лю­бо­на­ча­лие! Лю­бо­в­та към вла­ст­та. Кол­ко­то и стран­но да ни из­г­ле­ж­да, тъ­к­мо без­де­ли­е­то, ле­но­ст­та и уни­ни­е­то из­пъл­ват жи­во­та ни с лю­бо­на­ча­лие. Ле­но­ст­та и уни­ни­е­то из­в­ра­ща­ват ця­ло­то ни от­но­ше­ние към жи­во­та, опу­с­то­ша­ват го и го ли­ша­ват от вся­ка­къв сми­съл; те ни за­с­та­вят да по­же­ла­ем да ни се въз­да­де за ед­но из­ця­ло не­п­ра­вил­но от­но­ше­ние към дру­ги­те хо­ра. Ако мо­я­та ду­ша не е на­со­че­на към Бог и не си по­с­та­вя за цел ве­ч­ни­те цен­но­с­ти, тя не­из­бе­ж­но ще се пре­вър­не в его­и­с­ти­ч­на и его­цен­т­ри­ч­на, ко­е­то оз­на­ча­ва, че вси­ч­ки дру­ги съ­ще­с­т­ва ще се пре­вър­нат в сре­д­с­т­ва за удо­в­ле­т­во­ря­ва­не на не­й­ни­те же­ла­ния и удо­вол­с­т­вия. Ако Бог не е Го­с­под и Вла­ди­ка на моя жи­вот, то аз са­ми­ят се пре­в­ръ­щам в свой го­с­по­дар и вла­ди­ка, пре­в­ръ­щам се в аб­со­лю­тен цен­тър на моя со­б­с­т­вен свят и раз­г­ле­ж­дам вси­ч­ко от гле­д­на­та то­ч­ка на мо­и­те ну­ж­ди, мо­и­те же­ла­ния и мо­я­та пре­цен­ка. По та­къв на­чин лю­бо­на­ча­ли­е­то от ко­рен из­в­ра­ща­ва мо­е­то от­но­ше­ние към дру­ги­те хо­ра, ка­то се ста­рае да ги по­д­чи­ни на се­бе си. То не ви­на­ги ни по­д­бу­ж­да дей­с­т­ви­тел­но да се раз­по­ре­ж­да­ме и да вла­с­т­ва­ме над дру­ги­те хо­ра. То мо­же да на­ме­ри из­раз съ­що в ра­в­но­ду­ши­е­то, пре­з­ре­ни­е­то, от­съ­с­т­ви­е­то на ин­те­рес, на вни­ма­ние и ува­же­ние към дру­ги­те хо­ра. В то­зи слу­чай ду­хът на без­де­ли­е­то и без­на­де­ж­д­но­ст­та е на­со­чен към дру­ги­те и тук ду­хо­в­но­то са­мо­у­бий­с­т­во се съ­е­ди­ня­ва с ду­хо­в­но­то убий­с­т­во.

След вси­ч­ко то­ва ид­ва ред на пра­з­но­с­ло­ви­е­то. Сред вси­ч­ки съ­з­да­де­ни от Бог тва­ри един­с­т­ве­но чо­ве­кът е по­лу­чил да­ра на ре­ч­та. Вси­ч­ки све­ти От­ци ви­ж­дат в то­ва “от­пе­ча­тък” на Об­ра­за Бо­жий в чо­ве­ка, за­що­то Сам Бог ни се явя­ва ка­то Сло­во (Ио­ан. 1:1). Но ка­то най-висш дар да­рът на ре­ч­та е в съ­що­то вре­ме и най-го­ля­ма­та опа­с­ност. Дей­с­т­ви­тел­но, из­ра­зя­вай­ки са­ма­та съ­щ­ност на чо­ве­ка, не­го­во­то се­бе­о­съ­ще­с­т­вя­ва­не, той тъ­к­мо бла­го­да­ре­ние на то­ва мо­же да се пре­вър­не в сре­д­с­т­во за па­де­ние, са­мо­у­ни­що­же­ние, из­ма­ма и грях. Сло­во­то спа­ся­ва и уби­ва; сло­во­то вдъ­х­но­вя­ва, но сло­во­то и от­ра­вя. Ис­ти­на­та се из­ра­зя­ва чрез сло­во­то, но и дя­вол­с­ка­та лъ­жа из­по­л­з­ва сло­во­то. При­те­жа­вай­ки най-ви­с­ша­та по­ло­жи­тел­на си­ла, то тъ­к­мо по­ра­ди то­ва има и ог­ром­на от­ри­ца­тел­на си­ла. То съ­з­да­ва по­ло­жи­тел­но­то и от­ри­ца­тел­но­то. Ко­га­то сло­во­то се от­к­ло­ни от сво­я­та бо­же­с­т­ве­на при­ро­да и пре­д­на­з­на­че­ние, то се пре­в­ръ­ща в без­дел­но. То ве­че ук­ре­п­ва ду­ха на без­де­ли­е­то, уни­ни­е­то и лю­бо­на­ча­ли­е­то и жи­во­тът се пре­в­ръ­ща в съ­щин­с­ки ад. То­га­ва сло­во­то дей­с­т­ви­тел­но ста­ва власт на гре­ха.

Сле­до­ва­тел­но по­ка­я­ни­е­то е на­со­че­но сре­щу те­зи че­ти­ри про­я­ви на гре­ха. То­ва са пре­пя­т­с­т­вия, ко­и­то тря­б­ва да бъ­дат от­с­т­ра­не­ни. Но са­мо Бог мо­же да сто­ри то­ва. За­то­ва и пър­ва­та част на та­зи ве­ли­ко­по­с­т­на мо­ли­т­ва е во­пъл от дъл­би­на­та на чо­ве­ш­ка­та без­по­мо­щ­ност.

След то­ва мо­ли­т­ва­та пре­ми­на­ва към по­ло­жи­тел­ни­те це­ли на по­ка­я­ни­е­то; те са съ­що че­ти­ри.

Целомъдрие! Ако не се при­да­ва на та­зи ду­ма, ка­к­то че­с­то пра­вят, са­мо не­й­но­то се­к­су­ал­но, стра­ни­ч­но зна­че­ние, то тя тря­б­ва да се раз­би­ра ка­то по­ло­жи­тел­на­та про­ти­во­по­ло­ж­ност спря­мо ду­ха на без­де­ли­е­то. Без­де­ли­е­то пре­ди вси­ч­ко оз­на­ча­ва раз­пи­ля­ност, раз­де­ле­ние, раз­по­къ­са­ност на на­ши­те мне­ния и раз­би­ра­ния, на на­ша­та енер­гия, не­въз­мо­ж­ност да се ви­дят не­ща­та та­ки­ва, ка­к­ви­то те са, в тя­х­на­та ця­лост. Тъ­к­мо це­ло­с­т­но­ст­та е про­ти­во­по­ло­ж­но­ст­та на без­де­ли­е­то. Ако оби­к­но­ве­но смя­тат це­ло­мъ­д­ри­е­то за до­б­ро­де­тел, про­ти­во­по­ло­ж­на на се­к­су­ал­на­та из­в­ра­те­ност, то то­ва ста­ва бла­го­да­ре­ние на об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че раз­по­къ­са­но­ст­та на на­ше­то съ­ще­с­т­ву­ва­не ни­къ­де дру­га­де не се про­я­вя­ва тол­ко­ва сил­но, кол­ко­то в се­к­су­ал­ния раз­в­рат, в от­чу­ж­да­ва­не­то на жи­во­та на тя­ло­то от жи­во­та на ду­ха, от ду­хо­в­ния кон­т­рол. Хри­с­тос е въз­с­та­но­вил в нас це­ло­с­т­но­ст­та, въз­с­та­но­вил е ис­тин­с­ка­та йе­рар­хия на цен­но­с­ти­те, от­ве­ж­дай­ки ни об­ра­т­но към Бог.

Пър­ви­ят пре­к­ра­сен плод на та­зи ця­ло­с­т­ност или це­ло­мъ­д­ри­е­то е сми­ре­ни­е­то. Ние ве­че го­во­ри­х­ме за не­го. То пре­ди вси­ч­ко е по­бе­да на ис­ти­на­та в са­ми­те нас, уни­що­жа­ва­не на ця­ла­та та­зи лъ­жа, в ко­я­то оби­чай­но жи­ве­ем. Един­с­т­ве­но сми­ре­ни­те са спо­со­б­ни да жи­ве­ят спо­ред ис­ти­на­та, да ви­ж­дат и при­е­мат не­ща­та та­ки­ва, ка­к­ви­то те са, и бла­го­да­ре­ние на то­ва да съ­зер­ца­ват Бо­жи­е­то ве­ли­чие, до­б­ро­та и лю­бов към вси­ч­ко. Ето за­що е ка­за­но, че Бог да­ря­ва с бла­го­дат сми­ре­ни­те и се про­ти­ви на гор­ди­те.

След це­ло­мъ­д­ри­е­то и сми­ре­ни­е­то, раз­би­ра се, сле­д­ва тър­пе­ни­е­то. Гре­ш­ни­ят в сво­я­та ес­те­с­т­ве­на при­ро­да чо­век е не­тър­пе­лив, тъй ка­то, без да ви­ж­да са­мия се­бе си, той при­бър­за­но съ­ди и осъ­ж­да дру­ги­те. Не­го­ви­те по­ня­тия за вси­ч­ки не­ща са не­пъл­ни, раз­по­къ­са­ни, из­к­ри­ве­ни, той съ­ди за вси­ч­ко съ­о­б­ра­з­но со­б­с­т­ве­ния си вкус и сво­я­та гле­д­на то­ч­ка. Той е ра­в­но­ду­шен към вси­ч­ко ос­вен към са­мия се­бе си и за­то­ва же­лае жи­во­тът не­за­ба­в­но да ста­не ус­пе­шен за са­мия не­го.

Тър­пе­ни­е­то е на­и­с­ти­на бо­же­с­т­ве­на до­б­ро­де­тел. Го­с­под е тър­пе­лив не за­що­то Той се от­на­ся сни­з­хо­ди­тел­но към нас, а за­що­то Той на­и­с­ти­на съ­зи­ра са­ма­та дъл­би­на на не­ща­та, ко­я­то ние не ви­ж­да­ме по­ра­ди сле­по­та­та си и ко­я­то е от­к­ри­та един­с­т­ве­но за Не­го. Кол­ко­то по­ве­че се при­б­ли­жа­ва­ме до Бог, тол­ко­ва по-тър­пе­ли­ви ста­ва­ме, в тол­ко­ва по-го­ля­ма сте­пен от­ра­зя­ва­ме в се­бе си свой­с­т­ве­но­то са­мо за Бог гри­ж­ли­во от­но­ше­ние и ува­же­ние към вся­ко от­дел­но съ­ще­с­т­во.

И на­к­рая ид­ва ве­не­цът и пло­дът на вси­ч­ки до­б­ро­де­те­ли, на вси­ч­ки уси­лия и по­д­ви­зи – лю­бо­в­та, та­зи лю­бов, ко­я­то, ка­к­то ве­че ка­за­х­ме, мо­же да бъ­де да­ре­на един­с­т­ве­но от Бог; то­ва е он­зи дар, кой­то е цел­та на ця­ла­та ду­хо­в­на по­д­го­то­в­ка и опит.

Вси­ч­ко то­ва се съ­би­ра в ед­но в по­с­ле­д­но­то мо­ле­ние на ве­ли­ко­по­с­т­на­та мо­ли­т­ва, в ко­е­то ние се мо­лим за то­ва, “да ви­дим сво­и­те пре­г­ре­ше­ния и да не осъ­ж­да­ме своя брат”. И в края на кра­и­ща­та пред нас се из­п­ра­вя ед­на опа­с­ност – ви­со­ко­ме­ри­е­то. Гор­де­ли­во­ст­та е из­то­ч­ник на зло и зло­то е из­то­ч­ник на гор­де­ли­вост. Са­мо че съ­в­сем не е до­с­та­тъ­ч­но да ви­ж­даш сво­и­те пре­г­ре­ше­ния, за­що­то, до­ри то­ва да из­г­ле­ж­да ка­то до­б­ро­де­тел, то мо­же да се пре­вър­не в гор­де­ли­вост. Пи­са­ни­я­та на све­ти­те От­ци са пъл­ни с пре­ду­п­ре­ж­де­ние сре­щу то­зи род из­мам­но бла­го­че­с­тие, ко­е­то под при­к­ри­ти­е­то на сми­ре­ни­е­то и са­мо­о­съ­ж­да­не­то мо­же да до­ве­де до дя­вол­с­ка гор­де­ли­вост. Но ко­га­то ние “ви­ж­да­ме гре­хо­ве­те си” и “не осъ­ж­да­ме своя брат”, ко­га­то, с дру­ги ду­ми, це­ло­мъ­д­ри­е­то, сми­ре­ни­е­то, тър­пе­ни­е­то и лю­бо­в­та се съ­е­ди­ня­ват в съ­ще­с­т­во­то ни в ед­но един­но ця­ло, то­га­ва и са­мо то­га­ва гла­в­ни­ят враг – гор­де­ли­во­ст­та – се уни­що­жа­ва в нас.

След вся­ко мо­ле­ние на мо­ли­т­ва­та ние пра­вим по­к­лон до зе­мя­та. По­к­ло­ни до зе­мя­та се пра­вят не са­мо по вре­ме на мо­ли­т­ва­та на све­ти Еф­рем Си­рин; те са от­ли­чи­тел­на ха­ра­к­те­ри­с­ти­ка на ця­ло­то ве­ли­ко­по­с­т­но бо­го­с­лу­же­ние. Но в та­зи мо­ли­т­ва тя­х­но­то зна­че­ние се раз­к­ри­ва най-до­б­ре. В дъл­гия и тру­ден по­д­виг на ду­хо­в­но въз­ра­ж­да­не Цър­к­ва­та не от­де­ля ду­ша­та от тя­ло­то. Чо­ве­кът е от­па­д­нал от Бо­га це­лия – и с ду­ша­та, и с тя­ло­то си; и це­ли­ят тря­б­ва да бъ­де въз­с­та­но­вен, за да се вър­не при Бог. Гре­хо­в­но­то па­де­ние се съ­с­тои имен­но в по­бе­да­та на плът­та – на жи­во­тин­с­ка­та, ира­ци­о­нал­на по­хот в нас – над ду­хо­в­на­та, бо­же­с­т­ве­на при­ро­да. Но тя­ло­то е пре­к­ра­с­но, тя­ло­то е свя­то, та­ка свя­то, че Сам Бог “е ста­нал плът”. Зна­чи спа­се­ни­е­то и по­ка­я­ни­е­то не са пре­з­ре­ние към тя­ло­то или пре­не­б­ре­г­ва­не на тя­ло­то – а въз­с­та­но­вя­ва­не на тя­ло­то в не­го­во­то ис­тин­с­ко слу­же­не, ка­то из­раз на жи­во­та и ду­ха, ка­то храм на без­цен­на­та чо­ве­ш­ка ду­ша. Хри­с­ти­ян­с­ки­ят ас­ке­ти­зъм не е бор­ба сре­щу тя­ло­то, а бор­ба за не­го. Ето за­що це­ли­ят чо­век – и с ду­ша­та, и с тя­ло­то си – се кае. Тя­ло­то уча­с­т­ва в мо­ли­т­ва­та на ду­ша­та та­ка, ка­к­то и ду­ша­та се мо­ли не из­вън, а въ­т­ре в сво­е­то тя­ло. По то­зи на­чин по­к­ло­ни­те до зе­мя­та, то­зи пси­хо-те­ле­сен знак на по­ка­я­ние и сми­ре­ние, на по­к­ло­не­ние и по­с­лу­ша­ние, са от­ли­чи­тел­на чер­та на ве­ли­ко­по­с­т­но­то бо­го­с­лу­же­ние”.

Вси­ч­ки но­сим на пле­щи­те си те­ж­ки­те ка­мъ­ни на со­б­с­т­ве­ни­те ни стра­с­ти и гре­хо­ве.Са­мо ко­га­то се обър­нем към Го­с­под мо­жем да се ос­во­бо­дим от те­ж­кия им то­вар и да вле­зем в Не­го­во­то Цар­с­т­во на  ра­до­ст­та и све­т­ли­на­та.То­га­ва и бла­го­дат­та Хри­с­то­ва ще ни по­мо­г­не да се из­ба­вим от хла­д­но­ст­та на по­ро­ци­те и ще сгрее, про­с­ве­ти и очи­с­ти  на­ши­те ду­ши. Та­ка по­с­та на­и­с­ти­на ще бъ­де за нас ду­хо­в­на про­лет и ще по­с­ре­щ­нем ра­до­с­т­ни и об­но­ве­ни най-ве­ли­кия пра­з­ник- Въз­к­ре­се­ние Хри­с­то­во. Амин!

протойрей Георги Петков