Царю Освободителю не Признателна България
Feb 29th, 2012 | От Marusia | Category: ВАЖНАВеличественият паметник на руския цар Александър Втори с всяка изминала година става все по-незабележим за неблагодарните тарикати, които пъплят из коридорите на отсрещната сграда, за недоучените професорчета, прочели само една книга, за летящите покрай него лимузини с дебеловрати бизнесмени. Без него нито сградата, нито отсрещният университет, да не говорим за лимузините, нямаше да съществуват. Може би щеше да ги има, но нямаше да са български.
Ще кажа няколко думи за нас, преди да говоря за него. Освободителната война е последното действие на един процес, започнал с тъничката книжка на светогорския монах Паисий, за коята едва ли някой се сеща, а точно тази година се навършват 250 години от нейното написване. Тя не само пробуди народната свяст, тя ни върна на историческата сцена след 400-годишно отсъствие от нея. Започва и връщането към корените на вярата, омърсена от гръцките фанариоти и покварени владици, към забравените молитви на български език, първата земска войска от 1809 г., съставена от българи-доброволци, Велчовата завера, провъзгласяването независимостта на българската екзархия, Априлското въстание и потресаващите репортажи на Скайлер, Макгахан, речите на Виктор Юго и Достоевски за варварските кланета из българските земи. В един исторически момент политиката и моралът се оказва, че гледат в една посока и тогава се сбъдват пророческите думи на воеводата Цанко Дюстабанов, с които се обръща на процеса му към съда: „Ние победихме. Аз знам, че ние не можем да ви победим с оръжие, знам много добре силата на империята, но аз знам какви диваци и варвари сте, какви зверства ще извършите и тогава Европа ще дойде и ще ви изхвърли в Анадола. Събирайте си багажа и заминавайте за Анадола.”
И Европа наистина идва. Директно в Цариград Великите сили се събират и нареждат на османското правителство да предприеме незабавни реформи, с които да гарантира живота и всички права на поданиците на империята, без разлика на вяра и народност. Една година по-късно резултатите показват пълната неспособност на империята да се промени. Остава една единствена възможност – война.
Русия вече в различно време и по различен начин дава пълна или частична независимост на Влашко, Молдова, Гърция и Сърбия. Още една причина месианската роля на закрилница на православието да бъде използвана, за да бъде завършена картината на Освобождението на балканските народи. И Великите сили казват „Да”.
Да се върнат на ролята на император Александър Втори. След поражението в Кримската война, император Николай, бащата на Александър, вижда горчивата истина за състоянието на своята страна, за нейната изостаналост, за несъстоялата се индустриална революция, която шества с първите локомотиви из Европа. И завещава на сина си да промени нещата и най-главното – да освободи крепостните селяни. Тази социална революция трябва да освободи енергията на милиони хора, затворени не само физически, без право на свободно пътуване и избор, но и без образование и култура. Съпротивата е огромна. Засегнати са интереси, които отдавна са се превърнали в узаконен грабеж, насилие, безнаказаност. Все пак в огромната страна се намират хора като помешчика Юрий Самарин, които започват да раздават своята земя на селяните. Засилва се пропагандата в полза на освобождаването на крепостните селяни. Демократите – интелектуалци, които вече са получили значителна свобода да изразяват свободно мнението си, апелират за човечност. Предлагат се различни пътища, но надделява мнението освобождаването на селяните да става като получат земята срещу изплащане. Регулира се ролята на общините. Издига се новата, капиталистическа класа, която с парите на довчерашните крепостни започва да създава новите капиталистически отношения. Новото поколение е готово да тръгне по пътя на просветената монархия. Това става преди 150 години. Затова цар Александър Втори е наречен Освободител.
Този кипеж на страсти, тази вълна от надежди създават атмосферата и подпомагат онова движение, което спонтанно се ражда и в защита на православните народи на Балканите. Истинският му двигател е Църквата и интелектуалният елит на нацията, които заедно постепенно създават онази атмосфера на всеобщо одобрение и съчувствие към страданията на славянските народи, които не оставят място за колебание у Александър Втори, че неговата историческа мисия е да раздаде справедливост и освобождение и на поробените братя. Ревностен християнин, но и император, той вижда чудесната перспектива да даде на нацията си една мобилизираща цел, една благородна идея, а защо не и един реванш за безславната Кримска война.
И така, със съгласието на Англия, под благосклонния поглед на Австро-Унгария и безразличния на Германия и Франция, Русия се наема да въздаде справедливост и свобода на балканските народи. Но времената се менят, интересите – също. Остава само истината, че благодарение на него, на Царя Освободител, България я има. Може да се спори за това, дали е можело повече да получим, всичко ли е направено, както трябва… Много пъти след това България се нарежда в редиците на враговете на Русия, когато е смятала това за справедливо. Но България вече я има. И само от нея зависи по-нататъшната и съдба. И от хода на световната история, разбира се.
Царю Освободителю! Признателна България!
Анчо АНЧЕВ