Ре­ч­та на но­вия бъл­гар­с­ки пре­зи­дент Р. Пле­в­не­ли­ев след стъ­п­ва­не­то му в длъ­ж­ност, бе из­к­лю­чи­тел­но съ­дър­жа­тел­на по мно­же­с­т­во про­б­ле­ми.  Го­ля­мо впе­ча­т­ле­ние ми на­п­ра­ви та­зи част от ре­ч­та, в ко­я­то той по­со­чи ро­ля­та на гра­ж­да­ни­те в мо­дер­на­та дър­жа­ва и за­то­ва ня­ма да я от­ми­на ра­в­но­ду­ш­но.
За­що ли? Ами за­що­то об­ще­с­т­во­то ни от­да­в­на е за­гу­би­ло чу­в­с­т­во­то си за ори­ен­та­ция, що се от­на­ся до ре­ал­ния дне­вен ред. През го­ди­ни­те то по­тъ­на във во­до­вър­теж от скан­да­ли, пар­тий­ни во­де­ви­ли и про­чее слу­ч­ки със со­ци­ал­но-би­тов при­в­кус. Ин­те­ре­с­но­то оба­че е, че те­зи слу­ч­ки се ра­зи­г­ра­ва­ха по ви­с­ши­те ета­жи на вла­ст­та и то пред очи­те на вси­ч­ки, а те­зи вси­ч­ки на­б­лю­да­ва­ха слу­ч­ва­що­то се с та­ко­ва ра­в­но­ду­шие, че по­ве­че ня­ма­ше  и на­къ­де.
До го­ля­ма сте­пен нор­мал­ни­те хо­ра про­с­то се от­в­ра­ти­ха и ос­та­ви­ха не­ща­та ей та­ка да се слу­ч­ват, стре­мей­ки се да не им об­ръ­щат вни­ма­ние и да не мър­сят де­ня си с по­ре­д­на­та дра­ма-ед­но­д­не­в­ка, ко­я­то ще бле­с­не из ефи­ра , а след то­ва ще от­с­тъ­пи мя­с­то на сле­д­ва­щия фра­пи­ращ по­ли­ти­че­с­ки ка­зус с ну­ле­во об­ще­с­т­ве­но зна­че­ние.  До­ри ско­ро чух ко­мен­тар  на бли­зък  при­я­тел, кой­то ме на­ка­ра да се за­ми­с­ля: „За­с­лу­жа­ва­ме си на­чи­на на жи­вот, щом не сме един­ни, я виж ка­к­во ста­ва в съ­се­д­на Гър­ция?”
Да­ли слу­ч­ва­що­то се е пре­д­на­ме­ре­но, по­д­дър­жа­но от фи­ни по­ли­ти­че­с­ки те­х­но­ло­зи или про­с­то хо­ра, це­ля­щи да не­у­т­ра­ли­зи­рат фа­к­то­ра „гра­ж­дан­с­ко об­ще­с­т­во” или пък е плод на ця­ло­с­т­ния раз­пад на дър­жа­ва­та  то­ва е те­ма на друг раз­го­вор, но та­ка или ина­че об­ще­с­т­ве­ни­те ни ори­ен­ти­ри, при­о­ри­те­ти­те пред нас ка­то на­ция бя­ха по­д­ме­не­ни от не­съ­с­то­я­тел­ни дре­б­ни те­ми, ко­и­то до­ри не си за­с­лу­жа­ват ко­мен­та­ра. За­що­то, по­вяр­вай­те, то­ч­но дей­с­т­ви­я­та на хо­ра­та в съ­се­д­на Гър­ция да­ват при­мер на мо­дел за гра­ж­дан­с­ко об­ще­с­т­во, а не на­ши­ят. И в тоя ред на ми­с­ли си за­да­вам въ­п­ро­са: Къ­де то­га­ва ос­та­ва оби­к­но­ве­ни­ят гра­ж­да­нин на на­ша­та из­с­т­ра­да­ла дър­жа­ва?

Ге­ор­ги Зла­тев Ге­ор­ги­ев