По­д­ма­з­ва­че­с­т­во­то пред сил­ни­те на де­ня не е от вче­ра, ни­то е ха­ра­к­тер­но са­мо за на­ша­та, бъл­гар­с­ка,  дей­с­т­ви­тел­ност. Осо­бе­но­то в на­шен­с­ко­то по­д­ма­з­ва­че­с­т­во е, че то до­ри не се стре­ми да за­па­зи  еле­мен­тар­на фор­ма на ли­ч­но до­с­тойн­с­т­во. И за­що не, ка­то са­мо­у­ни­же­ни­е­то пред най – ви­д­ния пре­д­с­та­ви­тел на вла­ст­та ви­на­ги е но­си­ло ди­ви­ден­ти, ви­со­ки об­ще­с­т­ве­ни и вла­с­то­ви по­с­то­ве.Стран­но­то е и дру­го, че кол­ко­то по – про­с­ти са би­ли хо­ра­та по вър­хо­ве­те на дър­жа­ва­та,тол­ко­ва по­ве­че са им се по­д­ма­з­ва­ли те­зи, ко­и­то би тря­б­ва­ло да фор­ми­рат об­ще­с­т­ве­но­то мне­ние – ин­те­ли­ген­ци­я­та на на­ро­да. Ка­з­вам ин­те­ли­ген­ци­я­та, а не ин­те­ле­к­ту­ал­ци­те, за­що­то та­ки­ва у нас, про­с­то ня­ма. Ин­те­ле­к­ту­ал­ци­те,  до­ри в све­то­вен ма­щаб са мал­ко, а на дър­жа­ви­те им сти­га и ед­на ка­че­с­т­ве­на ин­те­ли­ген­ция, за да раз­ви­ват сво­я­та де­мо­к­ра­ция, сво­я­та ико­но­ми­ка и сво­я­та кул­ту­ра.Са­мо че къ­де ти у нас та­ка­ва ин­те­ли­ген­ция?
Още от вре­ме­то, ко­га­то ви­д­ни­ят бъл­гар­с­ки по­ет Лю­бо­мир Ле­в­чев въз­к­ли­к­на пред Та­то, ед­но­ли­чен го­с­по­дар на дър­жа­ва­та: „Дру­га­рю, Жи­в­ков, до­ри вие не мо­же­те да ми за­б­ра­ни­те да ви оби­чам!“ и по­лу­чи до­с­тъп до из­ве­с­т­на­та ло­в­на дру­жин­ка и вси­ч­ки ос­та­на­ли бла­ги­ни, та до ден дне­шен – ни­що не се е про­ме­ни­ло. Оби­ча­щи­те да се са­мо­о­п­ре­де­лят ка­то „ин­те­ле­к­ту­ал­ци“ ви­д­ни об­ще­с­т­ве­ни по­д­ма­з­ва­чи или хва­лят вла­ст­та, или мъл­чат за бе­зо­б­ра­зи­я­та и. В ре­зул­тат на то­ва се по­л­з­ват с при­ви­ле­гии и по­ка­ни за тра­пе­за­та на  при­ви­ли­ги­ро­ва­ни­те, ко­я­то ни­ка­к­ва кри­за не до­ко­с­ва и на ко­я­то се съ­би­ра ця­ла­та из­мет на Бъл­га­рия, на­ри­ча­ща се­бе си по­ли­ти­че­с­ки, ико­но­ми­че­с­ки и ду­хо­вен „елит“.
В ин­тер­вю за Да­рик ра­дио, оза­г­ла­ве­но „Бъл­га­рия?! Там те­зи, ко­и­то ми­с­лят за бъ­де­ще­то еми­г­ри­рат“,  Ум­бер­то Еко, един ис­тин­с­ки ин­те­ле­к­ту­а­лец, ка­з­ва то­ва, ко­е­то би тря­б­ва­ло да ка­жат бъл­гар­с­ки­те пре­тен­ден­ти за ин­те­ле­к­ту­ал­ци:
„Спо­ред мен Бъл­га­рия е ед­на уми­ра­ща, из­че­з­ва­ща дър­жа­ва, чи­е­то об­ще­с­т­во е за­гу­би­ло спо­со­б­но­ст­та си да ре­а­ги­ра аде­к­ва­т­но на на­г­ло­ст­та на по­д­ле­ци­те, на­ме­т­на­ли вър­ху си на­ме­та­ла­та на де­мо­к­ра­ци­я­та и па­зар­на­та ико­но­ми­ка, и пре­д­с­та­вя­щи се за по­ли­ти­ци и би­з­не­с­ме­ни. Ни­ма е въз­мо­ж­но в 21 век, в пре­де­ли­те на Ев­ро­па, из­г­ра­ж­да­не­то на пъ­ти­ща и ме­т­ро да бъ­де счи­та­но, ка­то ог­ром­но по­с­ти­же­ние, от­к­ри­ва­не­то на пре­чи­с­т­ва­тел­ни стан­ции, об­но­вя­ва­не­то и ре­мон­ти­ра­не­то на раз­ли­ч­ни сгра­ди да бъ­де зна­чи­мо съ­би­тие? Та то­ва са нор­мал­ни фун­к­ции на дър­жа­ва­та. Ка­к­во зна­чи­мо до­с­ти­же­ние е то­ва да ас­фал­ти­раш път, до­ка­то дру­ги­те стро­ят ко­с­мо­д­ру­ми, из­с­ле­д­ват ко­с­мо­са, съ­з­да­ват ино­ва­ции и раз­ви­ват мо­дер­ни те­х­но­ло­гии? Мо­жеш ли да се хва­лиш, че по ули­ца­та ня­ма ду­п­ки, до­ка­то по тро­то­а­ри­те не мо­жеш да вър­виш? Че стро­иш цър­к­ви, а за­к­ри­ваш бол­ни­ци? Че про­кар­ваш пъ­ти­ща, до­ка­то се обе­з­лю­дя­ват гра­до­ве и се­ла?“
Са­мо че как да ка­жат по­до­б­но не­що, ка­то ако не са по­д­ле­ци, то са стра­х­ли­в­ци. Стра­хът и по­д­ло­ст­та на те­зи, ко­и­то фор­ми­рат об­ще­с­т­ве­но­то мне­ние в Бъл­га­рия, до­ве­до­ха до то­ва да ни уп­ра­в­ля­ва про­с­та­щи­на­та, а це­ло­ку­п­но­то на­се­ле­ние да и се въз­хи­ща­ва и да и бла­го­да­ри, все ед­но са му по­д­х­вър­ли­ли 2 – 3 „те­ле­ш­ки пър­жол­ки“ в ко­па­ня­та.
Да! Ни­кой не мо­же да им  за­б­ра­ни на „ин­те­ле­к­ту­ал­ци­те“  да го оби­чат! Ко­го ли?  Ами, кой­то и да е, сти­га да е на вър­ха на дър­жа­ва­та, да е прост и да се гор­дее с то­ва, да им „на­би­ва кан­че­та­та“ и ка­то си ха­ре­са ня­кой от тях да му да­де ви­сок пост и да му по­з­во­ли да пра­ви ка­к­во­то си ще!
Не знам да­ли по­е­зи­я­та на Л.Ле­в­чев ще на­ме­ри мя­с­то в бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­тур­на кла­си­ка, но ду­ми­те му: „Дру­га­рю, Жи­в­ков, до­ри вие не мо­же­те да ми за­б­ра­ни­те да ви оби­чам!“ са ис­тин­с­ка кла­си­ка в  па­но­ра­ма­та на мно­го­о­б­ра­з­но­то по­д­ма­з­ва­не пред вла­ст­та от хо­ра, ко­и­то пре­тен­ди­рат, че са ду­хо­в­ни во­да­чи на на­ци­я­та.
Ду­хо­в­но­то па­де­ние днес е за­ло­же­но от­да­в­на и се­га­ш­но­то уп­ра­в­ле­ние на про­с­та­щи­на­та и пре­с­тъ­п­но­ст­та е фи­на­лът на дъл­го­го­ди­ш­но­то уни­що­жа­ва­не на до­с­тойн­с­т­во­то и мо­рал­ни­те нор­ми на об­ще­с­т­во­то, ли­ше­но от по­ло­жи­тел­ни­те при­ме­ри на сво­я­та ин­те­ли­ген­ция.
                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                    Юлита ХРИСТОВА