Разрешете ми да поздравя от името на ректорското ръководство тази млада Ботаническа градина и хората, които не работят, а съзидават в нея. Млада, защото е само 2 години по-млада от мен самия, а който се осмели да гъкне биля, че не съм млад, бързо ще се вреди с моя помощ на опашката за съкращения, които трябва да правим през близките месеци по милостта на правителството ни.

Поздравления вече отправи и дядо Господ. Снощи, когато изля тук тонове вода. Това бе и намек. За това, че на добрата ботаническа градина са нужни тонове вода, за да оцелее, и то вода под формата на пот, изляла се тук през годините – от студенти – бригадири, през научни работници, строители, градинари, ландтшафни архитекти.

Всички те, едни мечтаещи само за заплатата си, други – надарени с въображение, мечтаещи блянове, на които навярно им е било неудобно да споделят и със най-близките си, че заедно са създали тук за малко повече от половин век един истински кът от рая на земята.

Най-талантливият от актьорите братя Маркс, Гручо – този с големите мустаци – веднъж възкликва: “Какво ме е еня за бъдещите поколения, какво са направили те за мен ? “ Тази градина е създадена от хора, различни от него,  хора, които садят дървета, без да се надяват, че ще наберат плод от тях. Доста им е мисълта, че след десетилетия невинна детска ръчичка ще се протегне към могъщите зелени клони на нежния филис, който едва – що се подава над земята днес.

Слушах доклада на доц. Шишиньова за значението на биологичното разнообразие, за опасността, надвиснала над него, но храня надеждата, че природата ще съумее да се справи с нас и нашите непомерни амбиции, както винаги досега го е правила. Както по – добре го е казал от мен Джеймс Карсуел: “Какъвто и модернизиран капан да измисли човек, природата веднага го побеждава с нова мишка.” То и затова не съм убеден в глобалното затопляне – много са ограничени и непълни знанията ни за миналото, та от тях да изграждаме модели за бъдещето.

Странно е, че в наше време трябва да търсим и да споделяме отговора на въпроса, поставен от британският химик Джордж Портър: “Трябва ли да втъкваме силом науката в гърлата на тези, които нямат вкус към нея. Наш дълг ли е да ги влачим, въпреки техните крясъци, въпреки техните ритници, в XXI век. Страхувам се, че трябва.” На тази мисъл ни навеждат действията на Министерството на културата и на правителството през последните няколко месеца. Пардон, техните дейстивия са много по – безцеремонни, в духа на забележката на Бай Ганьо, който, гледайки красотата на безсмъртната “Пиета” на Микеланджело, пренебрежително възкликва: “Колко му е, едно кило динамит и трябва и ще оправи работата.”

Та като се стараем да обуздаваме непремерените намерения на низ поредни правителства, твърдо запретнали се в херостратовки усилия да разрушат това, което поколения наред талантливи учени са създавали си мисля, че е бил прав Марк Твен, когато се е чудел дали светът е управляван от умни хора, които се подиграват с нас или от идиоти, които действително имат предвид това, което правят.

Радвам се като гледам богатата колекция от кактуси.

По пътя дотук видях край магистралата ред рекламни плакати на новия Пернишки политехнически университет. Има ги и по пътя за Пловдив. Те струват страшно много пари. Каквито пари ние нямаме. Реклами на университета, чието създаване бе прокламирано месец след като новото правителство пое властта. В името на програмата, която бе прокламирало. И в която остро се обявяваше против нарояването на висши училища у нас. Та нашата кактусова градина ми дава възможност да следвам примера на бизнемена Норман Бродски, който веднъж отбелязва, че най – висшият комплимент за него било неговите възпитаници да се отделят от компанията му и да започнат да се конкурират с нея. Та той винаги им пращал букет, за да им пожелае всичко най-хубаво. От кактус, разбира се.

Редно е да завърша тези поздравления като началник. И то многоучен началник. Бях чел някъде, че един от експертите ботаници бил убеден от личен опит, че най – добрият начин да направиш качествена градина било да нахлупиш широкопола сламена шапка, да навлечеш някои по – стари дрехи и с мотика в едната ръка и студено питие в другата, да покажеш на някого друг къде да копае. Така и възнамерявам да сторя. Защото казват, че упоритата работа не вредяла никому, но не искам да рискувам.

Пожелавам ви всичко най – хубаво колеги !

Проф. д-р Иван Илчев