“Книга за Лола” е дебютът на Богомил Господинов, а както е известно, първата среща често предопределя отношенията в една връзка.

„Във време, в което поезията ни е обхваната от наивно дребнотемие, този автор ни тласка право към големите въпроси – и то с една впечатляваща студенина“, казва Иван Ланджев за стиховете му.

„Той говори за анонимността в мегаполиса, за човека и машината, за машината вътре в човека, за корпоративното, което вече разпродава активите на съвестта ни. Говори за Лола – защото всяко стихотворение, писано някога, независимо от темата, е и любовно стихотворение“, категоричен е той.

Тома Марков също споделя мнението си за книгата: „Повечето хора, претендиращи да притежават афинитет към поезията, смятат, че има разлика между действащите и наблюдаващите. Един поет, ако действително е поет, какъвто е случаят тук, не прави тази разлика. Защото, докато е жив, по един или друг начин, се занимава с тази неблагоприятна страна на нещата – да не прави тази разлика.

Богомил Господинов е лауреат на ХХХІІ Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ – 2015 г.в Ст.Загора.

/Б.Т./

КАКВО ДА ПРОСИМ – ОСВЕН ТОВА, КОЕТО ВЕЧЕ ИМАМЕ

бежанец в града на светците,

поклонник.
искам да прегърна лола
пред някой скъп магазин
и да ни снимам,

за да ни откупя.
този град свършва с първия светофар
и започва с последния трамвай.
дано не забравя да изгася светлините
в града на светците,
дано не забравя
бащата след червения сигнал,
майката след жълтия,
и бирата след зеления,
както и всичко —
когато изпреваря знаците.

ДРУГО МОМИЧЕ ОТ УЕСТ ЕНД

репетираш как да се смееш на шегите на
всички които ще срещнеш оттук нататък,
а часовникът ти отмерва темпото на мелодията,
която си тананикаш.

днес е синият понеделник:
и ти си най-младата забележителност на западния край.
дори най-модерните телескопи, които обикновено се занимават
само със смъртта на звездите, сега са насочени към раждането на смеха ти.

днес е денят в който чистачите си представят,

че мият повърхността на луната ти,
а удавниците се възхищават от смъртоносната суета на небето ти.
днес е денят в който всички те срещаме едновременно,

в сляпото петно на художниците,
в преградените съгласни на поетите.
винаги знаеш всичко, което ще направим по всяко време на деня,
и затова дори не ни поглеждаш, докато не слушаш имената ни.
идваш и си отиваш от работа, когато пожелаеш,
да те видят са дошли и католиците и феминистите.
рисуваш лицата ни сякаш никога не си виждала лице,
сякаш са пейзаж от главата ти, гледка един вид,
рисуваш убити мухи като капки боя
и нас като капки боя.

цветовете са това, което ни кажеш докато сме заслепени,
слънце.