Балчишки учители-пенсионери по традиция от 20 години насам провеждат  екскурзии из България, водени от чувството си да виждат положителното в  своята страна, да му се радват, както те си знаят, да сравняват местата, където са били, да правят аналогия с родния Балчик. Тази година, от 12 до 15 октомври, бившите педагози, водени от своя председател Иванка Иванова, експредседател Керанка Генчева, културно-масовик Иванка Атанасова и касиер Живка Нейчева се насочиха към Подбалкана по маршрут: Панагюрище, Клисура, Копривщица, Сопот, Карлово, Калофер, Казанлък.
Благодарение на  Община Балчик и транспортна фирма „Руми Русчев” от Каварна пътуването премина безпроблемно. Малко трудно бяха открити най-евтините хотели, които да са по джоба на учителските пенсии. Хотели много – но цените стоят високи. Особено в Казанлък. А това е град, в който все още има поминък за населението – Големият „Арсенал”.

Много ни впечатли Музеят на розата, открит за посещение само преди месеци. И като всяка българска работа – от бързане недовършен в детайлите. Иначе самочувствието на неговия уредник бе право пропорционално на неговия крещящ глас и заглушаваше беседата на екскурзовода, който бе на нашата възраст и с много голям интелектуален потенциал-отговори на толкова наши въпроси, показа ни толкова много неща, а накрая дори ни продаде доста артикули от рекламния щанд: от мускалчета, парфюми, магнити, кремове, сапунчета до розова вода и гюлова ракия. Автобусът замириса на рози!

За да „замирише на люляк”, след посещението на Вазовата родна къща в Сопот. Добре поддържана, с голяма експозиционна зала и прекрасен екскурзовод, чиито думи от двучасовата му беседа  трайно се загнездиха в душата ни. Браво, че има такива млади хора, които като че ли се зареждат с възрожденския позитивизъм на нашите възрожденци, витаещ  все още в подбалканските ни градчета. Жалко, че младото поколение не знае Вазов, не чете достатъчно и не отива на добре с възпитанието си. Това каза и завоалирано музейният служител. Иначе градът „живее” пълноценно само в петък и събота и само тогава и когато има гости като нас – с музика в ресторантите.

Младежи почти нямаше и в Панагюрище, и в Сопот, и в Карлово, и в Клисура, и в Казанлък. Жалка картинка. А тези, които ги имаше, не личеше да са изпълнени с трудов ентусиазъм – седяха по кафенетата и пушеха, много пушеха.

Най-пуста беше Клисура. Не срещнахме нито един човек.  На църквата го няма едното кубе.  Символ на издъхването, а на читалищното балконче е поставено едно черешово топче.

Бяхме в Копривщица – ах, легнала ми е на сърцето. И аз бих дала пари, за да не я опожарят или разрушат, както е станало след Априлското въстание. Колко богати хора и колко благодетели е имала Копривщица! Сега, обаче, Копривщица е занемарена. Язък и без пари. Няма обществени тоалетни, както би било редно в европейски град на културата. Има два нуждника, направо клоака, и то зад общината и на общинския пазар. Не ми се говори.
Къщите музеи на Дебелянов, Левски, Ботев, Вазов имат крещяща нужда от загриженост. Много съм разочарована. И не само аз. Всички колеги. Докато в къщата на Дебелянов, наш колега от ВТУ, уредник , говори разпалено за 100-годишнината от смъртта на най-нежния български поет и догодина за отбелязването на неговата 130-гошнина, то в къщата на Левски въобще не стана дума, че нещо ще се прави за 180-годишнината от рождението на Апостола през 2017 г.

Около паметниците и музеите е долу-горе чисто.
Цяла България е толкова мръсна, че като влезеш някъде, като например в центъра на Карлово, ти се вижда райско. Особено около паметника на Левски от 1906 г. Истински паметник, а не социалистическа “изгъзица”, както навсякъде другаде има паметници, даже не ги запомних – еднакво безлични, бетонни, не означаващи нищо, макар да искат да кажат нещо, както всички произведения на социалистическия реализъм.

Добре, че има музеи на българската памет – за етнологията, народните танци, шевици, носии, всякакви занаяти, неповторимото богатство на народните песни. Те да ни останат само като спомен е достатъчно за доказателството, че ни е имало, че плахо ни има сега и че може би ще се възродим в нова, още по-силна светлина. Дай, Боже! От нас зависи.

Маруся КОСТОВА