Спо­ме­ни на Ра­до­с­лав Мир­ков Ата­на­сов от се­ло Гур­ко­во ро­ден на 3.01.1896 г.   по­чи­нал на 2.VІ.1982 г. за от­кар­ва­не­то му на за­то­че­ние в Мол­до­ва през ав­густ 1916 г.

През ав­густ 1916 го­ди­на ру­мън­с­ки­те уп­ра­в­ни­ци съ­о­б­щи­ха в се­ло­то‚ че в Ме­джи­дия тря­б­ва да се от­ка­ра с ка­ру­ци зим­ни­ца. Там ще се про­да­де зър­но­то сре­щу за­п­ла­ща­не. От на­ше­то се­ло Гур­ко­во – Бал­чи­ш­ка око­лия, съ­б­ра­ха 67 ду­ши: мла­ди мом­че­та‚ 18-20 го­ди­ш­ни /те­зи‚ ко­и­то не бя­х­ме хо­ди­ли вой­ни­ци/ и ста­ри хо­ра‚ де­то не по­д­ле­жат на мо­би­ли­за­ция.

Ба­ща ми Мир­ко ка­то че ли има­ше не­що на­ум и пре­ди да тръ­г­на‚ ми по­да­де три на­по­ле­о­на с ду­ми­те: “Таз ра­бо­та не е мно­го чи­с­та. Я‚ Ра­до­с­ла­ве‚ взе­ми те­зи па­ри!”

Тръ­г­на­х­ме с ка­ру­ци­те. Кри­во ля­во сти­г­на­х­ме Ме­джи­дия. Там гле­да­ме мно­го хо­ра‚ и те ча­кат с ка­ру­ци­те си‚ на­та­ва­ре­ни със зър­но. По ед­но вре­ме взе­ха да се раз­по­ре­ж­дат. Ви­кат ни: “Ка­ру­ци­те с хра­на­та   на та­зи стра­на!”. Ко­не­те ги съ­би­рат об­що и ги връ­з­ват на ко­не­в­ръз на дру­га­та стра­на. Аму­ни­ци­и­те от ко­не­те по­ч­на­ха да ги тру­пат ед­на връз дру­га. То­газ ми ми­на през ума  връ­ща­не на­зад ня­ма да има. До­б­ре че се се­тих да взе­ма ко­зе­ни­ка / б. а.- за­ви­в­ка­та за ко­не­те /.

Една мразовита и гладна зима

Ве­чер­та вси­ч­ки на­шен­ци ни из­те­г­ли­ха на ед­на по­ля­на‚ за­г­ра­де­на с тел‚ там да пре­но­щу­ва­ме. Ка­к­во ти но­щу­ва­не? Такьв студ бе­ше‚ а и уп­ла­ха­та  го­ля­ма. До­б­ре‚ че съм взел ко­зе­ни­ка‚ а тез‚ ми­ли­те де­то ня­ма­ха ни­що ос­вен туй‚ що е на гър­ба им – от студ тре­пе­ре­ха.

На су­т­рин­та ни по­д­ка­ра­ха към при­с­та­ни­ще­то. На­тир­ват ни към щле­по­ве‚ за да ми­нем Ду­на­ва. Спи­за­ме до­пу в шле­па   на­род‚ а вър­во­пи­ца­та не спи­ра. Взе­х­ме да ви­ка­ме: “Ня­ма мя­с­то!” В то­ва вре­ме сле­зе един от во­де­щи­те кон­воя с пръ­ч­ка в ръ­ка‚ че ка­то я за­вър­тя и за­к­ре­щя: “Я‚ кол­ко мя­с­та има. Да сли­зат още!” На­тъ­п­ка­ха ни ка­то до­би­тък‚ един до друг‚ не мо­жеш ни да кле­к­неш‚ ни да се­д­неш. Око­ло се­д­ми­ца шле­па не тръ­г­ва­ше. Де­то гла­д­ни‚ ами и жа­ж­да­та го­ля­ма. Ка­ра­у­път‚ кой­то ни ох­ра­ня­ва­ше‚ пъл­ни ши­ше с во­да от Ду­на­ва и ни го пу­с­ка с въ­же до­лу. Ще се из­т­ре­пем да пи­ем. Въ­т­ре в шле­па  за­дух и ло­ша ми­ри­з­ма. От из­па­ре­ни­я­та‚ ла­ма­ри­не­ния по­к­рив ов­ла­ж­ня и за­по­ч­на да ка­пе ка­то дъжд. След ка­то ми­на­х­ме ре­ка­та‚ ни сто­ва­ри­ха на бре­га и от там тръ­г­на­х­ме пеш – все на се­вер /по­с­ле раз­б­ра­х­ме‚ че се на­ми­ра­ме око­ло Яш/.

Из­то­ще­ни от умо­ра и глад‚ след ня­кол­ко дни спря­х­ме сред по­ле­то. Има­ше са­п­лъ­ци (б. а.  пля­ва‚ се­но). Ве­че­ри­те ста­ва­ха все по­х­ла­д­ни. За­по­ч­на­х­ме да си пра­вим ду­п­ки в са­п­лъ­ка и да спим там. Ду­п­ка­та за­т­ва­ря­х­ме с въ­же‚ оп­ле­те­но със сла­ма. Ос­вен са­п­лъ­ци­те‚ част от хо­ра­та спя­ха под на­вес и пак си по­с­ти­ла­ха от­го­ре и от­до­лу сла­ма.

През де­ня за­по­ч­на­ха да ни ка­рат да ра­бо­тим. Пра­ве­х­ме из­ко­пи за пъ­ти­ща. Цял ден се тре­пеш, а ве­чер  в са­п­лъ­ка. Глад  го­пям. Ядя­х­ме ма­ма­ли­га‚ боб и кар­то­фи. Дре­хи­те‚ с ко­и­то бя­х­ме тръ­г­на­ли‚ се из­по­къ­са­ха. На кра­ка­та си за­по­ч­на­х­ме да усу­к­ва­ме спле­те­на сла­ма и пар­ца­ли.

Ко­па­еш в дъжд‚ в кал. Го­ля­ма ми­зе­рия! Хо­ра­та по­ч­на­ха да уми­рат от студ, глад и бо­ле­с­ти. В на­ча­ло­то‚ още в шле­па‚ бя­х­ме око­ло хи­ля­да и осем­с­то­тин ду­ши‚ от ко­и­то три­с­та­че­ти­ри­с­то­тин оце­ля­х­ме. Дру­ги­те из­м­ря­ха. Знам‚ че на ден из­ми­ра­ха око­ло де­сет ду­ши‚ за­що­то ра­бо­тех в ку­х­ня­та. На обяд‚ ка­то да­ва­х­ме хра­на­та‚ щом не до­й­де ня­кой да яде‚ зна­чи или е бо­лен‚ или е ум­рял‚

По­ня­ко­га ми да­ва­ха да си­п­вам хра­на­та. На все­ки тря­б­ва­ше да от­си­п­вам по две­т­ри кар­то­ф­че­та‚ за да сти­г­не. До­б­ре ама‚ мой бра­то­в­чед‚ вуй­чов син‚ си по­да­ва па­ни­ца­та. Ка­то го ви­дях ка­къв е слаб и из­не­мо­щял‚ ре­ших да му ту­ря по­ве­че кар­то­фи. Ех‚ че ка­то ме ви­дя на­д­зи­ра­те­лят  ру­мъ­нец, тъй сил­но ме уда­ри‚ пък мой дру­гар ме за­щи­ти: “0ста­ви чо­а­е­ка‚ бе! Един път да му си­пе, че да се на­я­де кат хо­ра­та‚”

До­б­ре‚ че бях в ку­х­ня­та на ра­бо­та. Туй ми по­мо­г­на да оце­лея. Го­лям глад ни го­не­ше. Един един­с­т­вен път съм пре­я­ж­дал и съм го за­по­м­нил. Го­т­ва­чът по­лу­ча­ва­ше хляб от дру­го мя­с­то. Но­се­х­ме го с две ка­ру­ци. Вто­ра­та ка­ру­ца я ка­рах аз и до­ка­то дър­жах юз­ди­те‚ се на­у­чих да от­чу­п­вам по ед­на­д­ве ха­п­чи­ци от все­ки хляб та­ка‚ че ни­кой да не за­бе­ле­жи. Ама ка­то дру­с­на един път ка­ру­ца­та‚ пръ­с­ти­те ми от­чу­пи­ха бая пар­че. Ами се­га? Как да го за­ли­ча? Ре­кох да изям це­лия хляб. Ядох‚ ядох бър­зах и по­с­ле щях да ум­ра от бол­ки в сто­ма­ха. Де съм се на­си­щал тъй!

Страх има­х­ме‚ за­що­то има­ше бой. Ве­д­нъж сер­жант Ка­п­рал ме би‚ де­то не съм из­мил бо­ба и съм го сло­жил да ври. Сол ня­ма­ше. Ня­кои има­ха ка­мен­на сол. Пу­с­неш ка­мъ­че­то в ку­пи­ч­ка­та с чор­ба­та, вър­за­но с пар­цал­че и след мал­ко го из­ва­ж­даш . . .

ОЩЕ ЕДНА ГОДИНА ДАЛЕЧ ОТ ДОМА

На­про­лет на­д­зи­ра­те­ли­те ни на­ка­ра­ха да из­ко­па­ем бор­дей. Из­ко­па­х­ме ду­п­ка в зе­мя­та‚ дъл­га сто­ти­на кра­ч­ки и дъл­бо­ка, кол­ко­то чо­ве­ш­ки бой. От­го­ре я по­к­ри­х­ме. Бор­де­ят  те­сен‚ кол­ко­то да си ле­г­неш и пъ­те­ч­ка  са­мо да ми­неш. Ве­чер та­къв тъм­ник‚ ча да идеш до мя­с­то­то де­то ля­гаш‚ че­теш ди­ре­ци­те. Аз спях до пе­тия ди­рек. От не­чи­с­то­ти­я­та се на­въ­ди­ха въ­ш­ки, кол­ко­то щеш. По гла­ва­та тол­коз мно­го‚ че ка­то пре­ка­раш ръ­ка­та си по че­ло­то‚ те па­дат в ше­па­та ти. Дре­ш­ни­те въ­ш­ки пък щя­ха да ни из­пи­ят кръ­в­та.

Око­ло на­к­ла­ден огън ка­то си опъ­нем дре­хи­те бли­зо до пла­мъ­ци­те‚ въ­ш­ки­те пу­ка­ха и из­ми­ра­ха. В сла­би­ни­те по тя­ло­то си чи­с­те­х­ме гни­ди­те с ко­ча­ни, тър­ка­х­ме‚ до­ка­то ги из­т­ръ­г­нем. Пък на­ли бя­х­ме и бра­дя­са­ли‚ гни­ди по му­с­та­ци­те и бра­ди­те ни  кол­ко­то щеш. Мно­го от на­ши­те из­м­ря­ха  въ­ш­ки­те ги изя­до­ха. Ум­ре­ли­те за­ра­вя­х­ме край ре­ка­та (ре­ка Прут  б. а.)

Ка­то из­с­ти­не тя­ло­то на мър­т­ве­ца‚ по­б­ли­з­ки­те му или по­з­на­ти взе­ма­ха дре­хи­те за се­бе си‚ а тру­па ос­та­вя­ха пред бор­дея. Су­т­рин то­ва­ре­ха те­ла­та и ги по­г­ре­б­ва­ха в общ гроб по око­ло 20-30 чо­ве­ка. Знам де ги по­г­ре­б­ва­ха‚ за­що­то ко­га­то ка­ра­х­ме хляб‚ сме сре­ща­ли ка­ру­ци­те с мър­тъ­в­ци­те.  Един път от туй‚ де­то ви­дях‚ тя­ло­то ми на­с­т­ръ­х­на. От­да­ле­ко гле­дам‚ се за­да­ва ка­ру­ца­та с на­то­ва­ре­ни­те мър­т­ви те­ла. Дре­б­ни­ч­ки­ят, хи­лав плен­ник‚ кой­то ка­ра­ше‚ се бе от­пу­с­нал ся­каш ня­ма­ше хал да се­ди. Гле­дам зад ка­ру­ца­та вър­зан за кра­ка­та труп на чо­век. По­с­ле раз­б­ра­х­ме‚ че мър­т­во­то тя­ло па­д­на­ло на зе­мя­та‚ но на­ше­не­цът ня­мал си­ли да го вди­г­не.

Го­пя­ма мъ­ка и ми­зе­рия! Мно­го за­то­че­ни­ци за­по­ч­на­ха да бя­гат в Ру­сия през р. Прут‚ ко­га­то за­м­ръ­з­не­ше. Из­бя­га и мой пър­ви бра­то­в­чед  Ата­нас До­б­рев. Бе­ше ос­та­вил в се­ло же­на и де­ца. Не  мо­жах да се ре­ша да из­бя­гам с не­го. След го­ди­ни се чу‚ че се  оже­нил по­в­тор­но и имал два­ма си­на. По­къ­с­но през вой­на­та 1944 г., ко­га­то съ­ве­т­с­ка­та ар­мия вля­з­ла в Бъл­га­рия‚ два­ма вой­ни­ци пи­та­ли из ра­йо­на на До­б­рич за се­ло Ра­со­ви­че­ни (Гур­ко­во). Ис­ка­ли да раз­бе­рат къ­де е ро­ден и жи­вял ба­ща им.

За да ни спла­шат да не бя­га­ме‚ ру­мън­ци­те ни ка­з­ва­ха‚ че там от­та­тък има­ло хо­ле­ра. От ден на ден ста­ва­ше все по­т­ру­д­но и стра­ш­но. През ве­чер‚ през две‚ по­д­кар­ва­ха под кон­вой пе­т­де­сет ду­ши от на­ши­те. Но­се­ше се слух‚ че ги хвър­лят в ку­вия (яма, с то­ку­що га­се­на вар ). Страх ме об­х­ва­на‚ ко­га­то ед­на ве­чер бях от­де­лен и аз. Тръ­г­на­х­ме. Ох­ра­ня­ва­ха ни: един въ­о­ръ­жен от­пред‚ един от­зад и два­ма встра­ни. Ка­ра­ха ни през по­ле­то. Не по­м­ня кол­ко вър­вя­х­ме‚ но по пъ­тя пла­чех. Ка­то на­йм­лад‚ дру­ги­те ме ус­по­ко­я­ва­ха: “Трай‚ бе‚ да сти­г­нем. Там ще ви­дим ка­к­во ни ча­ка.”  На­к­рая сти­г­на­х­ме до един чи­ф­лик. Кон­во­ят по­ви­ка ох­ра­на­та и ни пре­да­до­ха на тях. Вка­ра­ха ни в ед­но по­ме­ще­ние и що да ви­дим?! Там  оне­зи от на­ши­те‚ де­то ги бя­ха от­ве­ли пре­ди то­ва. Ус­по­ко­и­х­ме се. Раз­б­ра­х­ме‚ че от­се­га на­та­тък ще ра­бо­тим в то­зи чи­ф­лик. Той бе­ше со­б­с­т­ве­ност на бо­е­ри­на (чи­ф­ли­к­чи­я­таб.а.)Ба­да­ръу.                                                                                                            Бе­ше ля­то­то на 1917 го­ди­на. Ра­бо­те­х­ме на по­ле­то. По­ве­че­то връ­з­ва­ха сно­пи‚ аз жъ­нех с ма­ши­на. Ка­то на­йм­лад ми да­до­ха да ка­рам жъ­т­вар­ка­та. Цял ден вър­ве­не. За­по­ч­на­ха да ме бо­лят кра­ка­та. От раз­го­во­ри­те ве­чер с мо­и­те дру­га­ри‚ де­то връ­з­ва­ха сно­пи на по­ле­то‚ раз­б­рах‚ че ра­бо­та­та им там е мно­го по­ле­ка. Хем са за­е­д­но и си при­ка­з­ват‚ а по вре­ме на по­чи­в­ки­те има­ло и ше­ги. Мно­го ми се ис­ка­ше да ра­бо­тя на по­ле­то. За­то­ва ре­ших да се пре­д­ре­ша та­ка‚ че на дру­гия ден су­т­рин­та‚ ка­то ни раз­пре­де­лят за ра­бо­та‚ да не ме по­з­на­ят.

От­ря­зах на един чу­вал от­вор за гла­ва­та си. На­х­лу­зих го и сло­жих кал­пак. Ка­к­то ви­на­ги пре­ди ра­бо­та се стро­и­х­ме. На­д­зи­ра­те­лят‚ кой­то ни про­ве­ря­ва­ше‚ по­пи­та на ви­сок глас: “Къ­де е мом­че­то с бра­да­та‚ де­то жъ­не?” Ра­д­вах се скри­то‚ че не ме по­з­на. “Ня­ма го!”  из­ви­ка мой при­я­тел. Взе­ха друг‚ а аз  на ни­ва­та. Връ­з­ва­х­ме сно­пи и пра­ве­х­ме кръ­с­т­ци. Та­зи ра­бо­та вър­ше­х­ме мно­го хо­ра. Къ­де ти  при тях бе ве­се­ло! Там опо­з­нах Иван Ко­лев от се­ло Кур­тъ-Ду­ма­нъ ( Ва­си­ле­во  б. а. ) Го­лям ко­мик бе­ше. Ка­то се при­б­ра­х­ме в Бъл­га­рия оти­дох на го­с­ти у Иван и ви­дях дъ­ще­ря му Сий­ка. След вре­ме я взе­х­ме за на­ша сна­ха. Омъ­жи се за по­мал­кия ми брат Пан­чо.

БЯГСТВО

Ля­то­то го из­ка­ра­х­ме там на по­ле­то. Жъ­т­ва и по­с­ле хар­ман. След при­би­ра­не­то на ре­кол­та­та пак ни из­п­ра­ти­ха да пра­вим из­ко­пи за пъ­ти­ща. Вто­ра­та зи­ма пак пре­ка­ра­х­ме в бор­деи‚ но по­мал­ко хо­ра. Хра­на­та все не сти­га­ше и за да спе­че­лим мал­ко па­ри за на­съ­щ­ни ну­ж­ди‚ за­по­ч­на­х­ме да пра­вим три­к­ра­ки стол­че­та‚ вре­те­на‚ дър­ве­ни лъ­жи­ци. Дял­ка­х­ме‚ сгло­бя­ва­х­ме и по­с­ле ги про­да­ва­х­ме из бли­з­ки­те се­ла. С пре­пе­че­ле­ни­те па­ри си ку­пу­ва­х­ме хра­на.

Кол­ко­то по­ве­че вре­ме ми­на­ва­ше‚ все по­че­с­то си ми­с­ле­х­ме за се­ло, за на­ши­те. Съ­ну­вах ма­ма и та­те. Друг път  къ­ща­та и на­ша­та ни­ва. Пак го­ля­ма мъ­ка! Осо­бе­но ка­то до­й­де хри­с­ти­ян­с­ки пра­з­ник. Ве­д­нъж в ед­но бли­з­ко се­ло око­ло Яш  се­ло Би­во­лар (до ре­ка Прут) ви­дя­х­ме ху­ба­ва къ­ща с пар­ма­к­лии (ог­ра­да от дъ­с­ки  б. а.). Не­що тре­п­на в мен. Ве­д­на­га си по­ми­с­лих: “Тер­ти­п­лия чо­век я е на­п­ра­вил. На­ше­нец тря­б­ва да е”. По­пи­та­х­ме един съ­сед на ко­го е къ­ща­та? Ока­за се‚ че е на бъл­га­рин. На Ко­ле­да ре­ши­х­ме да му идем на го­с­ти. Же­на­та‚ ко­я­то ни по­с­ре­щ­на‚ го­во­ре­ше бъл­гар­с­ки. От нея раз­б­ра­х­ме‚ че мъ­жът и е на фрон­та. На­го­с­ти ни със сар­ми и ка­фе. Чу­в­с­т­вах се ка­то у до­ма си. От­то­га­ва же­ла­ни­е­то ми да из­бя­гам ни­то за миг не ме и на­пу­с­ка­ло.

Ве­д­нъж съм хо­дил в Яш. През ед­на по­р­та гле­дам ос­та­ве­ни га­ло­ши. Обух ги вър­ху цър­ву­ли­те си. Съ­щия ден за пър­ви път се во­зих на трам­вай. По ед­но вре­ме усе­тих‚ че ед­но де­те ме ог­ле­ж­да. За­бе­ля­зах как по­бу­т­вай­ки ба­ща си‚ ка­з­ва: “Та­те‚ гле­дай то­зи хем с цър­ву­ли‚ хем с га­ло­ши!” До­с­ра­мя ме.

След ка­то по­съ­б­ра­х­ме до­с­та­тъ­ч­но па­ри от тър­го­вий­ка­та си‚ с До­б­ри Ни­ко­лов  мой съ­се­ля­нин‚ ре­ши­х­ме да бя­га­ме. Съ­с­та­ви­х­ме сле­д­ния план. Ще из­ча­ка­ме вре­ме­то‚ ко­га­то увол­ня­ват вой­ни­ш­кия на­бор. Ще се сна­б­дим с уни­фор­ма и по вре­ме на дви­же­ни­е­то на вой­ни­ци на­сам­на­там ще се про­мъ­к­нем до Ду­на­ва. В края на ме­сец ап­рил 1918 г. за­вър­ши­х­ме при­го­то­в­ле­ни­я­та за бя­г­с­т­во­то. По то­ва вре­ме пак ра­бо­ти­х­ме из­ко­пи за пъ­ти­ща. Към обяд два­ма­та си на­п­ра­ви­х­ме знак и оти­до­х­ме един след друг в бли­з­ка­та до­л­чин­ка. Вой­ни­ш­ки­те дре­хи бя­ха уви­ти и ги но­се­х­ме с нас. Ка­то се от­да­ле­чи­х­ме до­с­та­тъ­ч­но, ги об­ля­ко­х­ме.

Ве­че по­з­на­ва­х­ме окол­но­ст­та. Тръ­г­на­х­ме към Яш. По ед­но вре­ме ка­к­то си вър­вя­х­ме по пъ­тя‚ гла­да­ме фай­то­на на Ба­да­ръу. Стъ­пи­са­х­ме се и спря­х­ме. Из­ве­д­нъж ми хрум­на да ко­зи­ру­ва­ме. 0тда­до­х­ме чест‚ но той си че­те­ше ве­с­т­ни­ка и въ­о­б­ще не ни обър­на вни­ма­ние. Ус­по­ко­и­х­ме се и про­дъл­жи­х­ме. Бя­х­ме се от­да­ли­чи­ли до­с­та и тъ­к­мо ми­на­ва­х­ме по един мост‚ ви­дя­х­ме от­до­лу Ди­ми­тър Хри­с­тов (от Бал­чик) да оти­ва за хра­на­та. До­ми­ля ми за не­го‚ но бе­ше стар и не се ре­ши да бя­га с нас. То­га­ва си по­ми­с­лих: “Да­ли ще до­жи­вея да се вър­на жив и здрав?”

Сти­г­на­х­ме в Яш и пра­во на га­ра­та. Ку­пи­х­ме си би­ле­ти и през ос­та­ва­щи­те ня­кол­ко ча­са до вла­ка тръ­г­на­х­ме из гра­да. С па­зар­лък и сре­щу па­ри се сна­б­ди­х­ме с ша­п­ки и ши­не­ли. 3ап­ри­ли­ча­х­ме на ис­тин­с­ки ру­мън­с­ки вой­ни­ци. Щом ни сре­щ­не­ха уни­фор­ме­ни и ни пи­та­ха “От­къ­де сте?”, ние от­го­ва­ря­х­ме: “От 77  ми полк”.

На га­ра­та сре­щ­на­х­ме Пе­тър Мо­ра­лий­с­ки, съ­що от на­ше­то се­ло Гур­ко­во, с още един бе­жа­нец. Съ­б­ра­х­ме се. Ста­на­х­ме че­ти­ри­ма. Един друг се па­зе­х­ме. Кри­во-ля­во сти­г­на­х­ме до ре­ка­та. За­по­ч­на­х­ме да се на­вър­та­ме око­ло при­с­та­ни­ще­то и ми­с­ле­х­ме как да сти­г­нем от­въд. По­о­г­ле­да­х­ме един спрян шлеп. Го­с­по­ди­нът‚ кой­то се на­вър­та­ше око­ло не­го, ни по­пи­та: “За Бъл­га­рия ли сте?” Ние ти­хо от­го­во­ри­х­ме: “За там сме.” То­га­ва чу­х­ме най-ра­до­с­т­на­та но­ви­на за де­ня: “Ка­ч­вай­те се! Се­га ще до­й­де ко­раб и ще за­ка­чи шле­па. По­с­ле ще се пре­х­вър­ли­те на ко­ра­ба”.  Раз­б­ра­х­ме, че е ав­с­т­рий­с­ки.

Сти­г­на­х­ме бъл­гар­с­ки бряг. Оти­до­х­ме да се ре­ги­с­т­ри­ра­ме при гер­ман­ци­те. Те ни дър­жа­ха под ка­ран­ти­на 10 дни. На­ка­ра­ха ни да се из­къ­пем, да­до­ха ни дре­хи, алу­ми­ни­е­ва ви­ли­ца, лъ­жи­ца и ба­ка. Го­лям ред има­ше при гер­ман­ци­те!

До До­б­рич се до­б­ра­х­ме с то­ва­рен влак.  От­там аз, Пе­тър Мо­ра­лий­с­ки и До­б­ри Ни­ко­лов тръ­г­на­х­ме пеш за Ра­со­ви­че­не (с. Гур­ко­во). По пъ­тя ни на­с­ти­г­на по­щен­с­ка­та ко­ла. Ка­чи­х­ме се. На раз­к­ло­на за на­ше­то се­ло сля­зо­х­ме и про­дъл­жи­х­ме да вър­вим пеш. След мал­ко ни на­с­ти­г­на­ха с ка­ру­ца дя­до Па­на­йот и дя­до Та­чо  въз­ра­с­т­ни хо­ра от се­ло. Ра­д­ват ни се ми­ли­те, а ние се чу­дим как да им ка­жем, че си­но­ве­те им са ум­ре­ли. Мо­и­те спъ­т­ни­ци се раз­при­ка­з­ва­ха, а аз се вгле­дах в да­ле­чи­на­та към на­ша­та ни­ва  Ка­ла­ба­джи­ка и съ­з­рях брат ми Пан­чо, как оре. Иде­ше ми да ви­к­на, а сър­це­то ми ще из­х­в­ръ­к­не. Ка­ру­ца­та спря пред на­шия вра­т­ник. Сля­зох и за да не стре­с­на на­ши­те, пра­тих ед­но съ­се­д­с­ко мо­ми­чен­це, ко­е­то си иг­ра­е­ше на­б­ли­зо, да иде вкъ­щи и да ка­же, че е до­шъл го­с­те­нин. Из­ле­зе май­ка ми  Ма­рия. Пре­гър­на ме и се раз­п­ла­ка. През от­во­ре­на­та вра­та ви­дях до ог­ни­ще­то сто­е­ше ба­ща ми Мир­ко. Ста­на бър­зо и той да ме по­с­ре­щ­не. Май­ка ми тъ­к­мо пра­ви­ла пи­т­ки. На­х­ра­ни­х­ме се. Ху­ба­во не­що е да те по­с­ре­щ­нат с то­п­ли пи­т­ки! За­раз­пи­т­вах за бра­тя­та и се­с­т­ри­те си, за здра­ве­то на вси­ч­ки. С мъ­ка раз­п­ра­вях на ма­ма как съм ча­кал ко­лет, а за ме­не все ня­ма­ше.

Бе­ше 24 май 1918 го­ди­на. Най-се­т­не вкъ­щи! След тол­коз мъ­ки да оце­ле­еш е ця­ло ща­с­тие. Все ед­но се вър­нах от оня свят. Ма­ма се за­ре­че на то­зи ден да по­да­ва кур­бан за мое здра­ве. Ня­кол­ко де­на след мо­е­то за­в­ръ­ща­не все ид­ва­ха бли­з­ки и ро­д­ни­ни на от­ка­ра­ни­те с ме­не на за­то­че­ние в Мол­до­ва. Раз­п­ра­вях им за ужа­с­ни­те две го­ди­ни там, за гла­да, за бо­ле­с­ти­те, за смърт­та. Ос­та­на­ли­те, от­ка­ра­ни от се­ло, си до­й­до­ха по-къ­с­но. Жи­во­тът ми про­дъл­жи: за­до­мя­ва­не, де­ца, вну­ци. . . Но до­ка­то съм жив, ще раз­ка­з­вам за мо­и­те па­ти­ла.”

Люба РАДОСЛАВОВА