Войните и литературата
Jan 23rd, 2017 | От Marusia | Category: АктуалниЗа две-три поколения представата за войните /1912-1918/ се изграждаше от скучновати , безлични страници в учебниците по история. В този си вид те бяха по-скоро повод за самоукор, за чувство за вина и срам, произтичащо от позицията ни на „интернационалисти” и „радетели за мир и сътрудничество”. „Дядовците” тръгват да защитят родни граници, проливат кръв и остават живот, заради национални идеали.
„Бащите” ни трябваше да се отрекат от тях и ги заклеймят като „шовинисти”.
А какво остана за „внуците”?
Велико общонародно въодушевление владее българина на това време, разтърсва го всеобща покруса. Българският писател е изцяло потопен в едното и в другото. „Шовинисти” се оказаха и авторите на „Песни за Македония”, „Земляци”, „Един завет”, „Добруджански край”, независимо от това, че имената им бяха: Иван Вазов, Йордан Йовков, Кирил Христов, Любомир Бобевски, Иван Йончев… Народът ни генетически и исторически не е подвластен на милитаристични комплекси. Но с достойнство и жажда по целокупност е изразил и защитил своята същност по бойните полета на Одрин, Селиолу, Чеган, Демир Хисар, Чаталджа, Тутракан и Добрич. Истината е, че без да ни е признаван дял в класиката на баталистичната литература и изкуство, свързани с драматичната атмосфера на 1912 – 1918 г. и днес сред зрелите ни и пълноценни естетически обобщения се нареждат: „Земляци” и разказите на Й.Йовков, цикълът „Тиха победа” на Д.Дебелянов, „Вихър” на Страшимиров, „Холера” и „Сребърната сватба на полковник Матов” от Л.Стоянов, „Морава звезда кървава” от К.Петканов и др.
Интересното в тази панорама е, че най-големите /Вазов, К.Христов/се включват с обобщените внушения на създаваното, а скромните – като Стамен Панчев, Любомир Бобевски или Иван Йончев с прояви, които добиват емблематичен характер. Стихотворенията им „Сине мой…”, „Един завет”, „Добруджански край” се превръщат в химни, са общонародно достояние.
Настъпва тревожната есен на повратната за Войната 1916 година. По изстраданата и осакатена добруджанска земя кънтят стъпките на завоевател. И се заема с изпълнението на своя отечествен дълг армията на ген. Тошев, конницата на ген.Колев. Към своята Голгота тръгват ония, които ще оставят костите си край Добрич, пред крепостите на Тутракан, Кубадин и Силистра. Йовковите „земляци” преди не са могли да участват в пролетната сеитба на земята, в тази война те пък няма да приберат плодовете на есента, въвлечени в друга, кървава „жътва”.
Естествено е първи да откликнат поетите. Естествено е сред тях да срещнем името на Вазов. И се зареждат стихотворенията му: „Паметниците на Добруджа”, „Тутракан”, „На руските войни”, „Войната в Добруджа”, „Оплакванията на генерал Сарай”, „Тих, бял Дунав се вълнува”, „Гладиатори”, „Букурещкият пир” и мн.др. Архивът му свидетелства, че стихосбирката си „Нови екове” е възнамерявал да издаде със симптоматичното заглавие „Тутракан”.
Друг ще дойде с името на забравен днес поет – Иван Арнаудов, с крилатите строфи на „Свободна Добруджа”:
Земя велика на дедите,
земя на мъки и тегла,
дойдоха нови дни
честити-
възкръсна пак от
съсипните,
свободна, както си
била.
Тогава шумно име, днес не само забравен, но продължаващ да носи проклятието на шовинист и войнолюбец – Любомир Бобевски, с щедростта на непретенциозното си перо, но и като израз на спонтанни пориви, създава своя пореден цикъл по стъпките на героизъм и себеотрицание. Общата рамка ще ни я даде неговото стихотворение „Добруджански край”:
О, Добруджански
край,
ти наш си земен рай,
в теб златно жито зрей,
в теб вакло стадо
блей…
Под чужди ти бе крак,
дойде деня в кой пак
да бъдеш кът наш ти,
тъй както и преди!…
И ще заемат мястото си в плътна колона строфите от книгата „Под сянката на меча” /1916/ – на възхита и преклонение, на летописна документалност: „Почивайте в покой”, „На грабителите”, „Проклятие”, „Българска мощ”, „Божие възмездие”, „Тутраканска епопея”…Затруднен съм от невъзможността да привлека онова от тях, което би трябвало да говори на българското сърце. Трябва ли да търсим други думи, когато си спомняме вероломната 1913 г. за съдбата на Добруджанския край:
…че взехте Силистра,
Балчик и Тутракан!
Вий взехте ни Каварна
и Добрич хубав,
скъп…
както и поетовото
заключение през
есента на 1916 –та:
Та ето за отплата
дочакахме денят…
Има ли друга истина, освен заложената в стихотворения като „Българска мощ” и „Божие възмездие”:
При Тутракан бе вчера, ето в Силистра стигна вече днес!
…При Добрич, при
Балчик и Тутракан,
видяхте тамо
грозната ни мощ.
Морално ли е , българско ли е да отвръщаме поглед, памет и съзнание от готовността и безапелационната присъда на поета Л.Бобевски с определението за една бляскава победа като „Тутраканска епопея”. И да забравим реквиемните слова на „Почивайте в покой!”:
Светци сте вие в
народния ни храм,
вий първи
възвестихте, че грейва
свобода
във Добруджа
свещена, търпяла гнет
и срам.
След поетите „ще дойдат” публицистите и белетристите. Ние ще запомним художествения свят на Йордан Йовков, вградил в себе си мирните дни на Добруджа /”Ако можеха да говорят”, „Жетварят”/, но и внушенията с дъх на тревога, жертвеност и драматизъм: „Последна радост”, „Белият ескадрон”, „Балкан”, „Вълкадин говори с Бога”. Така многото лица на Войните се свеждат до едно-онова, което ни предлага литературата. Чрез него сме длъжни да я помним.
Акад.Иван РАДЕВ