За две-три по­ко­ле­ния пре­д­с­та­ва­та за вой­ни­те /1912-1918/ се из­г­ра­ж­да­ше от ску­ч­но­ва­ти , без­ли­ч­ни стра­ни­ци в уче­б­ни­ци­те по ис­то­рия. В то­зи си вид те бя­ха по-ско­ро по­вод за са­мо­у­кор, за чу­в­с­т­во за ви­на и срам, про­из­ти­ча­що от по­зи­ци­я­та ни на „ин­тер­на­ци­о­на­ли­с­ти” и „ра­де­те­ли за мир и съ­т­ру­д­ни­че­с­т­во”. „Дя­до­в­ци­те” тръ­г­ват да за­щи­тят ро­д­ни гра­ни­ци, про­ли­ват кръв и ос­та­ват жи­вот, за­ра­ди на­ци­о­нал­ни иде­а­ли.

„Ба­щи­те” ни тря­б­ва­ше да се от­ре­кат  от тях и ги за­к­лей­мят ка­то „шо­ви­ни­с­ти”.

А ка­к­во ос­та­на за „вну­ци­те”?

Ве­ли­ко об­що­на­ро­д­но въ­о­ду­ше­в­ле­ние вла­дее бъл­га­ри­на на то­ва вре­ме, раз­тър­с­ва го все­о­б­ща по­к­ру­са. Бъл­гар­с­ки­ят пи­са­тел е из­ця­ло по­то­пен в ед­но­то и в дру­го­то. „Шо­ви­ни­с­ти” се ока­за­ха и ав­то­ри­те на „Пе­с­ни за Ма­ке­до­ния”, „Зем­ля­ци”, „Един за­вет”, „До­б­ру­джан­с­ки край”, не­за­ви­си­мо от то­ва, че име­на­та им бя­ха: Иван Ва­зов, Йор­дан Йо­в­ков, Ки­рил Хри­с­тов, Лю­бо­мир Бо­бе­в­с­ки, Иван Йон­чев… На­ро­дът ни ге­не­ти­че­с­ки и ис­то­ри­че­с­ки не е по­д­в­ла­с­тен  на ми­ли­та­ри­с­ти­ч­ни ком­п­ле­к­си. Но с до­с­тойн­с­т­во и жа­ж­да по це­ло­ку­п­ност е из­ра­зил и за­щи­тил сво­я­та съ­щ­ност по бой­ни­те по­ле­та на Од­рин, Се­ли­о­лу, Че­ган,  Де­мир Хи­сар, Ча­тал­джа, Ту­т­ра­кан и До­б­рич. Ис­ти­на­та е, че без да ни е при­з­на­ван дял в кла­си­ка­та на ба­та­ли­с­ти­ч­на­та   ли­те­ра­ту­ра и из­ку­с­т­во, свър­за­ни с дра­ма­ти­ч­на­та ат­мо­с­фе­ра на 1912  – 1918 г. и днес сред зре­ли­те ни и пъл­но­цен­ни ес­те­ти­че­с­ки  обо­б­ще­ния се на­ре­ж­дат: „Зем­ля­ци” и раз­ка­зи­те на Й.Йо­в­ков, ци­къ­лът „Ти­ха по­бе­да” на Д.Де­бе­ля­нов, „Ви­хър” на Стра­ши­ми­ров, „Хо­ле­ра” и „Сре­бър­на­та сва­т­ба на по­л­ко­в­ник Ма­тов” от Л.Сто­я­нов, „Мо­ра­ва зве­з­да кър­ва­ва” от К.Пе­т­ка­нов и др.

Ин­те­ре­с­но­то в та­зи па­но­ра­ма е, че най-го­ле­ми­те /Ва­зов, К.Хри­с­тов/се вклю­ч­ват с обо­б­ще­ни­те вну­ше­ния на съ­з­да­ва­но­то, а скром­ни­те – ка­то Ста­мен Пан­чев, Лю­бо­мир Бо­бе­в­с­ки или Иван Йон­чев с про­я­ви, ко­и­то до­би­ват ем­б­ле­ма­ти­чен ха­ра­к­тер. Сти­хо­т­во­ре­ни­я­та им „Си­не мой…”, „Един за­вет”, „До­б­ру­джан­с­ки край” се пре­в­ръ­щат в хим­ни, са об­що­на­ро­д­но до­с­то­я­ние.

На­с­тъ­п­ва тре­во­ж­на­та есен на по­в­ра­т­на­та за Вой­на­та 1916 го­ди­на. По из­с­т­ра­да­на­та и оса­ка­те­на до­б­ру­джан­с­ка зе­мя кън­тят стъ­п­ки­те на за­во­е­ва­тел. И се за­е­ма с из­пъл­не­ни­е­то на своя оте­че­с­т­вен дълг ар­ми­я­та на ген. То­шев, кон­ни­ца­та на ген.Ко­лев. Към сво­я­та Гол­го­та тръ­г­ват ония, ко­и­то ще ос­та­вят ко­с­ти­те си край До­б­рич, пред кре­по­с­ти­те на Ту­т­ра­кан, Ку­ба­дин и Си­ли­с­т­ра. Йо­в­ко­ви­те „зем­ля­ци” пре­ди не са мо­г­ли да уча­с­т­ват в про­ле­т­на­та се­и­т­ба  на зе­мя­та, в та­зи вой­на те пък ня­ма да при­бе­рат пло­до­ве­те на есен­та, въ­в­ле­че­ни в дру­га, кър­ва­ва „жъ­т­ва”.

Ес­те­с­т­ве­но е пър­ви да от­к­ли­к­нат по­е­ти­те. Ес­те­с­т­ве­но е сред тях да сре­щ­нем име­то на Ва­зов. И се за­ре­ж­дат сти­хо­т­во­ре­ни­я­та му: „Па­ме­т­ни­ци­те на До­б­ру­джа”, „Ту­т­ра­кан”, „На ру­с­ки­те вой­ни”, „Вой­на­та в До­б­ру­джа”, „Оп­ла­к­ва­ни­я­та на ге­не­рал Са­рай”, „Тих, бял Ду­нав се въл­ну­ва”, „Гла­ди­а­то­ри”, „Бу­ку­ре­щ­ки­ят пир” и мн.др. Ар­хи­вът му сви­де­тел­с­т­ва, че сти­хо­с­бир­ка­та си „Но­ви еко­ве” е въз­на­ме­ря­вал да из­да­де със сим­п­то­ма­ти­ч­но­то за­г­ла­вие „Ту­т­ра­кан”.

Друг ще до­й­де с име­то на за­б­ра­вен днес по­ет – Иван Ар­на­у­дов, с кри­ла­ти­те стро­фи на „Сво­бо­д­на До­б­ру­джа”:

Земя велика на дедите,

земя на мъки и тегла,

дойдоха нови дни

честити-

възкръсна пак от

съсипните,

свободна, както си

била.

То­га­ва шум­но име, днес не са­мо за­б­ра­вен, но про­дъл­жа­ващ да но­си про­к­ля­ти­е­то на шо­ви­нист и вой­но­лю­бец – Лю­бо­мир Бо­бе­в­с­ки, с ще­д­ро­ст­та на не­пре­тен­ци­о­з­но­то си пе­ро, но и ка­то из­раз на спон­тан­ни по­ри­ви, съ­з­да­ва своя по­ре­ден ци­къл по стъ­п­ки­те на ге­ро­и­зъм и се­бе­о­т­ри­ца­ние. Об­ща­та рам­ка ще ни я да­де не­го­во­то сти­хо­т­во­ре­ние „До­б­ру­джан­с­ки край”:

О, Добруджански

край,

ти наш си земен рай,

в теб златно жито зрей,

в теб вакло стадо

блей…

Под чужди ти бе крак,

дойде деня в кой пак

да бъдеш кът наш ти,

тъй както и преди!…

И ще за­е­мат мя­с­то­то си  в плъ­т­на ко­ло­на стро­фи­те от кни­га­та „Под сян­ка­та на ме­ча” /1916/ – на въз­хи­та и пре­к­ло­не­ние, на ле­то­пи­с­на до­ку­мен­тал­ност: „По­чи­вай­те в по­кой”, „На гра­би­те­ли­те”, „Про­к­ля­тие”, „Бъл­гар­с­ка мощ”, „Бо­жие въз­ме­з­дие”, „Ту­т­ра­кан­с­ка епо­пея”…За­т­ру­д­нен съм от не­въз­мо­ж­но­ст­та да при­в­ле­ка оно­ва от тях, ко­е­то би тря­б­ва­ло да го­во­ри на бъл­гар­с­ко­то сър­це. Тря­б­ва ли да тър­сим дру­ги ду­ми, ко­га­то си спом­ня­ме ве­ро­лом­на­та 1913 г. за съ­д­ба­та на До­б­ру­джан­с­кия край:

…че взехте Силистра,

Балчик и Тутракан!

Вий взехте ни Каварна

и Добрич хубав,

скъп…

както и поетовото

заключение през

есента на 1916 –та:

Та ето за отплата

дочакахме денят…

Има ли дру­га ис­ти­на, ос­вен за­ло­же­на­та в сти­хо­т­во­ре­ния ка­то „Бъл­гар­с­ка мощ” и „Бо­жие въз­ме­з­дие”:

При Ту­т­ра­кан бе вче­ра, ето в Си­ли­с­т­ра сти­г­на ве­че днес!

…При Добрич, при

Балчик и Тутракан,

видяхте тамо

грозната  ни мощ.

Мо­рал­но ли е , бъл­гар­с­ко ли е да от­в­ръ­ща­ме по­г­лед, па­мет и съ­з­на­ние от го­то­в­но­ст­та и бе­за­пе­ла­ци­он­на­та при­съ­да на по­е­та Л.Бо­бе­в­с­ки с оп­ре­де­ле­ни­е­то за ед­на бля­с­ка­ва по­бе­да ка­то „Ту­т­ра­кан­с­ка епо­пея”. И да за­б­ра­вим ре­к­ви­ем­ни­те сло­ва на „По­чи­вай­те в по­кой!”:

Светци сте вие в

народния ни храм,

вий първи

възвестихте, че грейва

свобода

във Добруджа

свещена, търпяла гнет

и срам.

След по­е­ти­те „ще до­й­дат” пу­б­ли­ци­с­ти­те и бе­ле­т­ри­с­ти­те. Ние ще за­по­м­ним ху­до­же­с­т­ве­ния свят на Йор­дан Йо­в­ков, вгра­дил в се­бе си мир­ни­те дни на До­б­ру­джа /”Ако мо­же­ха да го­во­рят”, „Же­т­ва­рят”/, но и вну­ше­ни­я­та с дъх на тре­во­га, жер­т­ве­ност и дра­ма­ти­зъм: „По­с­ле­д­на ра­дост”, „Бе­ли­ят ес­ка­д­рон”, „Бал­кан”, „Въл­ка­дин го­во­ри с Бо­га”. Та­ка мно­го­то ли­ца на Вой­ни­те се све­ж­дат до ед­но-оно­ва, ко­е­то ни пре­д­ла­га ли­те­ра­ту­ра­та. Чрез не­го сме длъ­ж­ни да я по­м­ним.

Акад.Иван РАДЕВ