Ехото на победното „Ура” не е заглъхнало
Jan 23rd, 2017 | От Marusia | Category: АктуалниАко Македония с основание е наречена „Люлката на Българското възраждане”, то Добруджа безспорно е изначалната „люлка на българската държава”. Ето защо, когато храбрите български полкове се сражават при Ниш, Криволак, Прилеп и Дойран, те не забравят нито за миг „златната житница”, поробена чрез дипломатически пазарлъци и военни разходки. Добруджанци трябваше да знаят, че и те са неразривна част от целокупната национална болка. Те самите са гинали при Одрин, Чаталджа и Калиманци, за да донесат свободата на сънародниците от други български области. Но се завръщат в погазени родни огнища. Това обяснява как, въпреки колебанията на политици и военни пред войната, на два или три фронта, духът на освободителната Трета армия е изключително висок. Състрадавайки на прииждащите измъчени бежанци, войниците едва са удържани от своите командири да не се втурнат по-рано от деня на началото.
Яхнал дорест кон, командващият генерал Стефан Тошев пропуска устремените напред колони с пламенни думи. Надарен с прочувствено слово, той олицетворява победоносната увереност. „Юнаци, ще ги бием. Ще ги смачкаме!”. В отговор: гръмкото „Ура” не остава никакво място за двоумение. Часът за разплата идва по-скоро от най-силната надежда.
Уверена в крайната победа на Съглашението, Румъния напада Австро-Унгария. Нейната артилерия обстрелва Русе. България обявява война на северната съседка и на 1 септември, 1916 г. Трета армия започва своя освободителен поход в Добруджа. Храбрите преславци и железните шопи сломяват за 2 денонощия съпротивата на Тутраканската предмостова крепост, отбранявана от 40-хиляден румънски гарнизон. В плен попадат 28 000 вражески войници и офицери със 150 оръдия. В боевете при Добрич, Кочмар и Сарсънлар противникът понася съкрушителни удари. Конната дивизия на ген. Иван Колев лети стремглаво по родната шир. Сякаш Аспаруховите прабългари са възкръснали от далечните векове.
Усилена с руски войски, румънската армия се укрепва на Кубадинската позиция. Вражеският десант при с. Ряхово е унищожен. На 19-ти октомври и Кубадинската укрепена позиция не издържа на мощния напън. Хвърковатата конница влиза в Кюстенджа (дн. Констанца, Румъния). Общата стратегическа обстановка налага включването на I Софийска и XII дивизия в Дунавската армия, която прехвърля великата река при Свищов и с тежки боеве през Букурещ достига р. Серет в Молдова. В края на декември, 1916 г. храбреците на генерал Колев напояват конете си в устието на Дунав. Българите от Тулча и Бабадаг се радват на свободата, толкова чакана и изстрадана, за да бъде ценена и опазена от потомците.
Походът в Добруджа развенчава една румънска легенда за някакво си „по-снизходително” отношение спрямо местното население, намерило пролука, дори и в българското обществено мнение. Измислицата за „по-добрите окупатори” се разсейва яко дим от кланетата и грабежите над българите, при отстъплението на вражеската армия. Вземането на заложници и масовите отвличания са държавна политика на Букурещ. Яда си от пораженията на бойното поле, румънците изливат върху беззащитните старци, жени и деца, на което са свикнали по време на „славната военна екскурзия” през лятото на 1913 г.
Яростта на българите е оправдана, защото те са преживели „ножа в гърба” и омразния Букурещки диктат, не се стряскат и от сблъсъка с руските дивизии, дошли да подкрепят съюзниците си за задържане на владението над Добруджа. Народният поет Иван Вазов, известен със знаменитото „Здравствуйте, братушки”, се обръща „Към руските войни”, за да ги попита какво правят и кого бранят в Добруджа, засенчили блясъка си на освободители. Русофилството и признателността не могат да бъдат в разрез с изконните интереси на един народ, направил поредното си кърваво усилие да събере измъчените си чеда под обща държавна стряха.
Десетилетия наред, ние честваме превземането на Одринската крепост, обаче премълчавахме Тутраканската епопея и нищо не споменавахме за Добрич и Кубадин. Зловредното политизиране на историята и криворазбраното „добросъседство” пречеха да отдадем почит на погиналите ратници за освобождение и обединение. Те не са виновни, че късогледи политици оставиха техните заравнени и безкръстни гробове извън днешните държавни предели. Малкото военни гробища (освен „Новото” при Сливница), на които можем да запалим свещ и положим цветя, са онези край „Тихия, бял Дунав” и в равна Добруджа. Поне това ни остави историята и нека бъдем мъничко благодарни на нашите деди, които не се спират пред минните пояси, бункери и куполни оръдия, за да върнат свободата на своите съотечественици.
Залисани във всекидневни грижи, не бива да пропускаме дължимото отдаване на почит на живелите преди нас и проливали кръвта си за нас.
Когато на 18 декември 1916 г. ген. Тодор Кантарджиев влиза в гр. Бабадаг, начело на 53-ти полк, жителите го посрещат с неописуем възторг. Освободителите са обсипани с цветя. Освободените се навеждат и целуват краищата на войнишките шинели. Генерал Кантарджиев обобщава радостта с кратка телеграма: „Нескончаемо „ура” за славата на Велика България цепи Бабадагската долина!”.
Макар и изтекли 100 години от онези славни дни, днес ехото на победното „Ура” още не е заглъхнало.
Акад. Георги МАРКОВ