Ако Ма­ке­до­ния с ос­но­ва­ние е на­ре­че­на „Люл­ка­та на Бъл­гар­с­ко­то въз­ра­ж­да­не”, то До­б­ру­джа без­с­пор­но е из­на­чал­на­та „люл­ка на бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва”. Ето за­що, ко­га­то хра­б­ри­те бъл­гар­с­ки по­л­ко­ве се сра­жа­ват при Ниш, Кри­во­лак, При­леп и До­й­ран, те не за­б­ра­вят ни­то за миг „зла­т­на­та жи­т­ни­ца”, по­ро­бе­на чрез ди­п­ло­ма­ти­че­с­ки па­зар­лъ­ци и во­ен­ни раз­хо­д­ки. До­б­ру­джан­ци тря­б­ва­ше да зна­ят, че и те са не­раз­ри­в­на част от це­ло­ку­п­на­та на­ци­о­нал­на бол­ка. Те са­ми­те са ги­на­ли при Од­рин, Ча­тал­джа и Ка­ли­ман­ци, за да до­не­сат сво­бо­да­та на съ­на­ро­д­ни­ци­те от дру­ги бъл­гар­с­ки об­ла­с­ти. Но се за­в­ръ­щат в по­га­зе­ни ро­д­ни ог­ни­ща. То­ва обя­с­ня­ва как, въ­п­ре­ки ко­ле­ба­ни­я­та на по­ли­ти­ци и во­ен­ни пред вой­на­та, на два или три фрон­та, ду­хът на ос­во­бо­ди­тел­на­та Тре­та ар­мия е из­к­лю­чи­тел­но ви­сок. Съ­с­т­ра­да­вай­ки на при­и­ж­да­щи­те из­мъ­че­ни бе­жан­ци, вой­ни­ци­те ед­ва са удър­жа­ни от сво­и­те ко­ман­ди­ри да не се втур­нат по-ра­но от де­ня на на­ча­ло­то.

Ях­нал до­рест кон, ко­ман­д­ва­щи­ят ге­не­рал Сте­фан То­шев про­пу­с­ка ус­т­ре­ме­ни­те на­пред ко­ло­ни с пла­мен­ни ду­ми. На­да­рен с про­чу­в­с­т­ве­но сло­во, той оли­це­т­во­ря­ва по­бе­до­но­с­на­та уве­ре­ност. „Юна­ци, ще ги би­ем. Ще ги сма­ч­ка­ме!”. В от­го­вор: гръм­ко­то „Ура” не ос­та­ва ни­ка­к­во мя­с­то за дво­у­ме­ние. Ча­сът за раз­п­ла­та ид­ва по-ско­ро от най-сил­на­та на­де­ж­да.

Уве­ре­на в край­на­та по­бе­да на Съ­г­ла­ше­ни­е­то, Ру­мъ­ния на­па­да Ав­с­т­ро-Ун­га­рия. Не­й­на­та ар­ти­ле­рия об­с­т­рел­ва Ру­се. Бъл­га­рия обя­вя­ва вой­на на се­вер­на­та съ­се­д­ка и на 1 се­п­тем­в­ри, 1916 г. Тре­та ар­мия за­по­ч­ва своя ос­во­бо­ди­те­лен по­ход в До­б­ру­джа. Хра­б­ри­те пре­с­ла­в­ци и же­ле­з­ни­те шо­пи сло­мя­ват за 2 де­но­но­щия съ­п­ро­ти­ва­та на Ту­т­ра­кан­с­ка­та пре­д­мо­с­то­ва кре­пост, от­б­ра­ня­ва­на от 40-хи­ля­ден ру­мън­с­ки гар­ни­зон. В плен по­па­дат 28 000 вра­же­с­ки вой­ни­ци и офи­це­ри със 150 оръ­дия. В бо­е­ве­те при До­б­рич, Ко­ч­мар и Сар­сън­лар про­ти­в­ни­кът по­на­ся съ­к­ру­ши­тел­ни уда­ри. Кон­на­та ди­ви­зия на ген. Иван Ко­лев ле­ти стрем­г­ла­во по ро­д­на­та шир. Ся­каш Ас­па­ру­хо­ви­те пра­бъл­га­ри са въз­к­ръ­с­на­ли от да­ле­ч­ни­те ве­ко­ве.

Уси­ле­на с ру­с­ки вой­с­ки, ру­мън­с­ка­та ар­мия се ук­ре­п­ва на Ку­ба­дин­с­ка­та по­зи­ция. Вра­же­с­ки­ят де­сант при с. Ря­хо­во е уни­що­жен. На 19-ти ок­том­в­ри и Ку­ба­дин­с­ка­та ук­ре­пе­на по­зи­ция не из­дър­жа на мо­щ­ния на­пън. Хвър­ко­ва­та­та кон­ни­ца вли­за в Кю­с­тен­джа (дн. Кон­с­тан­ца, Ру­мъ­ния). Об­ща­та стра­те­ги­че­с­ка об­с­та­но­в­ка на­ла­га вклю­ч­ва­не­то на I Со­фий­с­ка и XII ди­ви­зия в Ду­на­в­с­ка­та ар­мия, ко­я­то пре­х­вър­ля ве­ли­ка­та ре­ка при Сви­щов и с те­ж­ки бо­е­ве през Бу­ку­рещ до­с­ти­га р. Се­рет в Мол­до­ва. В края на де­кем­в­ри, 1916 г. хра­б­ре­ци­те на ге­не­рал Ко­лев на­по­я­ват ко­не­те си в ус­ти­е­то на Ду­нав. Бъл­га­ри­те от Тул­ча и Ба­ба­даг се ра­д­ват на сво­бо­да­та, тол­ко­ва ча­ка­на и из­с­т­ра­да­на, за да бъ­де це­не­на и опа­зе­на от по­том­ци­те.

По­хо­дът в До­б­ру­джа раз­вен­ча­ва ед­на ру­мън­с­ка ле­ген­да за ня­ка­к­во си „по-сни­з­хо­ди­тел­но” от­но­ше­ние спря­мо ме­с­т­но­то на­се­ле­ние, на­ме­ри­ло про­лу­ка, до­ри и в бъл­гар­с­ко­то об­ще­с­т­ве­но мне­ние. Из­ми­с­ли­ца­та за „по-до­б­ри­те оку­па­то­ри” се раз­сей­ва яко дим от кла­не­та­та и гра­бе­жи­те над бъл­га­ри­те, при от­с­тъ­п­ле­ни­е­то на вра­же­с­ка­та ар­мия. Взе­ма­не­то на за­ло­ж­ни­ци и ма­со­ви­те от­в­ли­ча­ния са дър­жа­в­на по­ли­ти­ка на Бу­ку­рещ. Яда си от по­ра­же­ни­я­та на бой­но­то по­ле, ру­мън­ци­те из­ли­ват вър­ху без­за­щи­т­ни­те стар­ци, же­ни и де­ца, на ко­е­то са сви­к­на­ли по вре­ме на „сла­в­на­та во­ен­на ек­с­кур­зия” през ля­то­то на 1913 г.

Яро­ст­та на бъл­га­ри­те е оп­ра­в­да­на, за­що­то те са пре­жи­ве­ли „но­жа в гър­ба” и ом­ра­з­ния Бу­ку­ре­щ­ки ди­к­тат, не се стря­с­кат и от сблъ­съ­ка с ру­с­ки­те ди­ви­зии, до­ш­ли да по­д­к­ре­пят съ­ю­з­ни­ци­те си за за­дър­жа­не на вла­де­ни­е­то над До­б­ру­джа. На­ро­д­ни­ят по­ет Иван Ва­зов, из­ве­с­тен със зна­ме­ни­то­то „Здра­в­с­т­вуй­те, бра­ту­ш­ки”, се об­ръ­ща „Към ру­с­ки­те вой­ни”, за да ги по­пи­та ка­к­во пра­вят и ко­го бра­нят в До­б­ру­джа, за­сен­чи­ли бля­съ­ка си на ос­во­бо­ди­те­ли. Ру­со­фил­с­т­во­то и при­з­на­тел­но­ст­та не мо­гат да бъ­дат в раз­рез с из­кон­ни­те ин­те­ре­си на един на­род, на­п­ра­вил по­ре­д­но­то си кър­ва­во уси­лие да съ­бе­ре из­мъ­че­ни­те си че­да под об­ща дър­жа­в­на стря­ха.

Де­се­ти­ле­тия на­ред, ние че­с­т­ва­ме пре­в­зе­ма­не­то на Од­рин­с­ка­та кре­пост, оба­че пре­мъл­ча­ва­х­ме Ту­т­ра­кан­с­ка­та епо­пея и ни­що не спо­ме­на­ва­х­ме за До­б­рич и Ку­ба­дин. Зло­в­ре­д­но­то по­ли­ти­зи­ра­не на ис­то­ри­я­та и кри­во­ра­з­б­ра­но­то „до­б­ро­съ­се­д­с­т­во” пре­че­ха да от­да­дем по­чит на по­ги­на­ли­те ра­т­ни­ци за ос­во­бо­ж­де­ние и обе­ди­не­ние. Те не са ви­но­в­ни, че къ­со­г­ле­ди по­ли­ти­ци ос­та­ви­ха те­х­ни­те за­ра­в­не­ни и без­к­ръ­с­т­ни гро­бо­ве из­вън дне­ш­ни­те дър­жа­в­ни пре­де­ли. Мал­ко­то во­ен­ни гро­би­ща (ос­вен „Но­во­то” при Сли­в­ни­ца), на ко­и­то мо­жем да за­па­лим свещ и по­ло­жим цве­тя, са оне­зи край „Ти­хия, бял Ду­нав” и в ра­в­на До­б­ру­джа. По­не то­ва ни ос­та­ви ис­то­ри­я­та и не­ка бъ­дем мъ­ни­ч­ко бла­го­дар­ни на на­ши­те де­ди, ко­и­то не се спи­рат пред мин­ни­те по­я­си, бун­ке­ри и ку­пол­ни оръ­дия, за да вър­нат сво­бо­да­та на сво­и­те съ­о­те­че­с­т­ве­ни­ци.

За­ли­са­ни във все­ки­д­не­в­ни гри­жи, не би­ва да про­пу­с­ка­ме дъл­жи­мо­то от­да­ва­не на по­чит на жи­ве­ли­те пре­ди нас и про­ли­ва­ли кръ­в­та си за нас.

Ко­га­то на 18 де­кем­в­ри 1916 г. ген. То­дор Кан­тар­джи­ев вли­за в гр. Ба­ба­даг, на­че­ло на 53-ти полк, жи­те­ли­те го по­с­ре­щат с не­о­пи­су­ем въз­торг. Ос­во­бо­ди­те­ли­те са об­си­па­ни с цве­тя. Ос­во­бо­де­ни­те се на­ве­ж­дат и це­лу­ват кра­и­ща­та на вой­ни­ш­ки­те ши­не­ли. Ге­не­рал Кан­тар­джи­ев обо­б­ща­ва ра­до­ст­та с кра­т­ка те­ле­г­ра­ма: „Не­с­кон­ча­е­мо „ура” за сла­ва­та на Ве­ли­ка Бъл­га­рия це­пи Ба­ба­да­г­с­ка­та до­ли­на!”.

Ма­кар и из­те­к­ли 100 го­ди­ни от оне­зи сла­в­ни дни, днес ехо­то на по­бе­д­но­то „Ура” още не е за­г­лъ­х­на­ло.

Акад. Георги МАРКОВ