Някога, преди половин век по редакциите на вестниците, радиото и телевизията /тогава единствени/ се получи устно разпореждане, думата “циганин” да не се използва. А как ще се казва оперетата “Цигански барон”, попита някой. Този, който ни го съобщи, дълго мълча, въздиша и накрая като гледаше настрани, заключи: “Ами, това е положението”. Беше започнала промяна на циганските имена с български, което предизвика доста радост по махалите, защото всички като с магическа пръчка, бяха станали българи. С всички права, привилегии, паспорти и тук-таме, задължения. Резултатът беше раждането на следния виц:
–        Асане – пита кръчмарят Дончо. Ти сега как се чувстваш с новото име?
–        Дончо, по-рано като минавах, комшийката казваше: Минава Асан. Сега, като минавам, вика: Минава Асен циганинът и се смее.
Асан стана тракторист, майстор и сега получава по-голяма пенсия от моята. И заслужено, защото работата му е тежка, върши я добре и ако не е той, друг в селото не може да кара трактор. Някои интелектуалци, обаче, си запазиха името и моят приятел Асан Мерков, вече студент и постоянен член на бохемската ни компания, често се налагаше да потушава шумните ни литературни спорове с меката си усмивка и сакралното изречение: “Стига с тия цигански работи!” Това винаги действаше изтрезвяващо и разправиите спираха начаса. Така, както ме накара да спра и дълго да мисля балчишката баба Гюлхан.
Настигна ме и почти беше ме отминала магарешката и каручка, а в нея се полюшваше възрастна циганка с момченце на 5-6 години. Когато се изравни с мен, жената ми кимна и изведнъж в мен се появи детинското желание да се повозя на магарешка каручка. Попитах и веднага получих положителен отговор, каручката спря и аз гордо загледах света отвисоко, така, както повечето шофьори гледат на нещастните пешеходци. Попитах за името и ми хареса “Гюлхан”. Нещо, свързано с роза, а и благозвучно. От дума на дума разбрах, че отиват да събират старо желязо, което предавали за вторични суровини и така изкарвали някой лев, за да подпомагат семейството. Беше пролет, проливните дъждове бяха наводнили цели села, квартали в градовете, пробили бяха дигите по Дунава. По радиото и телевизията вървяха призиви за подпомагане на пострадалите.
–        Горките хора – нареждаше баба Гюлхан- каква мъка, колко време вече се мъчат, нямат къщи, измрял им добитъкът, всичко потънало в кал.
Беше гледала по телевизията и силно беше преживяла хорското страдание.
–        И ето – продължи тя. Утре дъщерята ще получи детските надбавки и ще изпратим 5 лв. помощ. Ние сме, вярно, 7 души в семейството, ама няма да пращаме за децата. Само за възрастните.
Не се сдържах и като гледах поотеснелите дрешки на детето, се обърнах към Гюлхан, която бодро подвикваше на магаренцето.
-Какви пари ще пращаш, бе, жена, ти самата имаш нужда от помощ. Хубаво е да се помага, но нека да помогнат тия, дето имат, заможните, богатите…