Последната вечер от богатата програма на Фестивала на младите в изкуството „Виа Понтика” в Балчик през тази есен бе изпълнена с трепетна хармоничност, която възприехме особено вълнуващо в храма „Св.Св.Константин и Елена”на 19 септември. Станахме съпричастни към „Тишината на музиката”-така се наричаше и концертът от класическа музика на дуо „Колаж”: Нона Кръстникова /сопран/ и Мария Русева /пиано/.

Лично аз получих покана за концерта от г-жа Румяна Малчева от Трявна /учителката по пиано на Мария/, която не спря да я хвали за заложбите и, проявени още в Детската музикална школа по пиано в Трявна. Сега Мария Русева е успяващ корепетитор в Националната музикална академия и докторант към сектора за съвременна музика на БАН в София, а с Нона Кръстникова работи от няколко години. Личи, че си допадат много. Балчишката публика ги познава от миналото издание на „Виа Понтика”и сега ги посрещна ентусиазирано като специални гости. Мария свири с жар и рецитаторски обяснява текстовете на изпълнените песни, а Нона правеше непосредствено през цялото време симулантен превод на английски език, което не и беше трудно, защото изпъкваше добрата и подготовка от езиковата гимназия.

Двете изпълнителки са с висше музикално образование и все повече вървят към върха на съвършенството. Нона е преподавател в Музикалната академия, а през последните четири години е сериозното лице на Бургаската опера. Тя, заедно с Мария, е в сърцевината на фестивалния проект за камерна музика „Agitato”. Това те показаха с изпълненията на подбрани  полски песни от Фредерик Шопен, създадени по стихове от Ст.Витвицки, А.Мицкевич, Б.Залески, З.Крашински, Л.Ошински и В.Пол.

Колко дълбоко Шопен изразява чрез музикалната форма на песента човечното  „Желание”: „Ако бях слънчице на небето, само за теб бих светила! Нито за водите, нито за горите, а вечно под твоето прозорче и само за теб!

Ако в слънчице можех да се превърна!

Ако бях птичка от тази гора, не бих пяла в ничия друга страна.

Нито за водите, нито за горите, а вечно под твоето прозорче и само за теб!”

Потопяваме се в „Пролет”,в „Гуляй”, в „Печална река”: „Река от земи чуждоземни, защо са мътни водите ти? Да не би някъде да се сринаха бреговете ти? Лежат си в планините старите снегове, в цветове са разцъфтели моите брегове, ала там при моя извор, плаче майка над водите ми! Седем щерки откърмила, седем щерки заровила, с глави на изток в градината! Сега с духовете им се поздравява, гробовете прелива и жални песни им запява!”

Трогнати сме от Шопеновите песни „Посланик”, „Хубав момък”, „Войн”, „Махни се от очите ми” и „Мелодия”: От планините, понесли страшното бреме на кръстовете, видяха отдалече обетованата земя! Видяха светлината на небесните лъчи, към които се стремеше племето им. Но те самите няма да влязат в тези простори, насладите на живота не ще вкусят никога и даже…даже забравени ще бъдат!”

След само десетминутна почивка Нона продължи да пее, а Мария да и акомпанира на рояла. Любовни трели идваха откъм песните „Моя гальовнице”, „Няма го това, което трябва”, „Годеник”, „Пръстен”и „Двояк край”: „Година се любили, вечност не се виждали!/ Поболели се сърцата им и двамата са на легло!/ Лежи момата в стаята си в постелята,/ а юнакът лежи в дъбравата на разклона!/ О!Над момата родата цяла плаче, /а над юнака, ох, сив орел грачи!/ Двамата горките, огън душите им пали! Търпели строго, търпели и умрели!/ О! Над момата камбаните бият,/ а над юнака в гората вълци вият!/Костите девичи гроб осветен затвори,/ костите юнашки, белеят на вси страни!”

„Кой къде обича”: „Ручеят обича в долината, сърната в гъсталака./ Птицата обича под стрехата, а момата, момата?/ Момата обича, където има очи – сини/ и черни също обича,/ игриви песни люби и тъжни песни люби./ Сама не знае где люби – вредом сърцето си губи!”

Подвластни на тези стихове, облечени в прекрасна музика, с радост слушахме сопрановия глас на Нона Кръстникова и виртозните пръсти на Мария Русева, които извайваха Шопеновите ноти в „Литовска песничка”: „Сутрешното слънчице изгряваше, а майката до стъкленото прозорче седеше: Откъде – попита – се връщаш, дъще и къде венчето на главата си намокри?/ Който толкова рано водица трябва да носи, не е чудно, че венчето си може да намокри!/Ей, че измисляш си детенце! Ти навярно в полето с твоя момък си търчала?!/ Истината, майчице, искам да призная! В полето моя момък срещнах. Само няколко думички си разменихме и… в тоз час венчето се ороси!”

А навън, в белия ни град, започнаха есенните багри, описани в песента „Капят листа от дървото”: „…и отново капят. О, полски край! Ако тез земляци, що за тебе мряха, бяха се заели да градят страната и по шепа родна пръст да бяха взели в шепите си, вече нова Полша щяха да са съградили!…”

Чухме и четири песни на Джордже Енеску по стихове на Фернанд Грег, сред които е песента, дала заглавие на целия концерт – „Музикалната тишина”:…Тишината прилича на песен със затворена уста. Лъчът е химн, а гласовете са пламъци, и всичко е тихо като нашите души, и всичко е музикално като нашите души.”

Накрая, без да ръкопляскаме между отделните изпълнения, чухме пет песни от Рихард Вагнер, когото не познаваме в тази светлина. Те носеха отпечатъка на една неизживяна докрай любов – любовта към поетесата Матилде Везендонк: „Ангелът”, „Стой кротко”, „В оранжерията”, „Болка” и „Сънища”.  Тази вечер сънищата ни наистина бяха „като светли лъчи, които рисуват в душата ни вечна картина” и ние сме „всичко забравящи, едно запомнящи!”

Запомнихме този концерт на дует „Колаж”, но го искаме догодина пак.

Маруся КОСТОВА