За пореден път на бял свят се появява проблемът за тленните останки на Апостола на българската свобода, но замесените в „надскачането“ така и не се сещат за това. Не се сещат или поради незнание, което е най-приемливо като обяснение, или поради размера на паричните средства, което е още по-приемливо. Става въпрос за спора между областния управител на София и Корнелия Нинова за продажбата на парцела на пъпа на София, където са се намирали княжеските, а по-късно царските, конюшни. Където, между другото, се намират и днес техните останки. Пишещият тези редове няма да занимава четящата аудитория с финансовата страна на проблема, защото признава, че спорещите са много „по-големи капацитети“ в тази област – финансовата. Те и затова са избрани и назначени на тези постове. Той ще обърне внимание на историческата страна на този казус, който според него е многократно по-важен от парите. Поради това негово разбиране студентската аудитория се оказва най-пригодна за него.

Въпросът за това място и кому да принадлежи то, се появява още от времето, когато се появява Третата българска държава като резултат на освободителната Руско-турска война. Районът е общински, но за разлика от днес се намира в покрайнините на София. На тази територия се намират т. нар. „позорни гробища“, където се погребват самоубийци, отлъчени от църквата, осъдени на смърт след изпълнение на присъдата и т.н. В тези „позорни гробища“ са погребани и тленните останки на Васил Левски през февруари 1873 г. Те никога не са „напускали“ това място, което беше доказано неотдавна с пет документални доказателства, публикувани във в. „24 часа“, които всеки може да прочете при добро желание. Кьорфишеците от 1987 г. за препогребването на Апостола имаха за цел да отклонят вниманието на българите от перестроичните напъни на управляващите, които напъни доведоха след две години – през 1989 г., до рухване на управляващата система или поне така приеха обикновените българи случилото се след 10 ноември същата година. Т.е. използва се почти същият прийом, както търсенето на костите под и около паметника от военните през 1939 – 1942 г. И пак след две години господстващият режим претърпява крах. Тези два примера са красноречиви, че Васил Левски не трябва да се използва като „спасителят в ръжта“. Но не трябва и да се забравя, защото ни е завещал най-човешкото от достиженията на човечеството като бъдеще за България – „Свобода и чиста република“. Само че работата на българите по изпълнението на този свещен завет могат да се окачествят с работата на Сизиф – т.е. все бутат с къртовски усилия „камъка“ „нагоре“, а той се връща винаги на изходна позиция и резултатът е… никакъв.  А сега за апетитното за едни, а за други – свято, място.

В края на 1882 г. и началото на 1883 г. княз Александър и все още послушното му правителство от т. нар. Режим на пълномощията, оказват силен натиск върху Софийския общински съвет за това коментираните места да бъдат отстъпени за строителство на конюшна и казарма за княжеския конвой. Като резултат на 30 май 1883 г. Градският съвет взема следното решение: „Градский съвет, за да улесни, доколкото може, решението на този въпрос, съгласява се да отстъпи на Правителството непродадените места от съседний квартал № 1, с исключение само на потребното място за захванатий вече памятник на Левски, а Правителството от своя страна като ще има този нов квартал под свое разположение, да влезе, ако обича,  в прямо споразумение с частните лица, които притежават въпросните места в 7-й квартал, за да направи, ако може, размена на местата, но без никаква понататъшна отговорност от страна на Градский съвет било по тази размена, било по подиганье парични въпроси. Исказаното мнение, че издигането Конюшна, каквато и да е тя, при един първостепенен храм, при два памятници, и срещу Класическата гимназия, е неуместно…“.

Навярно дори Пилат Понтийски би се засрамил от подобно измиване на ръцете от страна на Софийския градски съвет. Да решава правителството! И то решава – на спорното до този момент място ще се строи „Конюшна“ и то конюшна за княжеския конвой, при това „Конюшна“ с главна буква, както е записано в цитирания протокол. Когато същият писар отбелязва в протокола „един първостепенен храм и два памятници“ всичко е написано с малки букви, но когато се пише „Конюшна“ оборът за коне е започнат с главна буква и така протоколът е подписан от надлежното ръководство на съвета. В този случай българите едва ли има на кого да се сърдят, освен на себе си. Макар и в освободена България, робската психика си остава жива и доминираща, дори сред членовете на Градския съвет на определения  и превърнал се в столица на възстановената държава град София. Все пак „Конюшната“ – с главна буква, е свързана с името на княз Александър Батенберг. Немец, немец, ама племенник на руската императрица Мария Александровна и на Царя Освободител. Нищо че и двамата са покойници по това време. Нищо че с помощта на техния наследник – Александър Трети, се прекратява действието на Търновската конституция и се въвежда Режимът на пълномощията. Руските генерали в българското правителство в периода 1881 – 1883 г. са си все фактор, който едва ли може да бъде пренебрегван, а и едва ли някой е искал да го пренебрегва.

„Гробът на Левски верувам се е изгубил некъде в казармите на конвоя – отбелязва чехът Г. Прошек и продължава – имало казват некои камъне, приготвени за далнейше построение на паметника. Но кой ги дигна и прибра? И тая върба, до която беше обесен Левски некой я подсече, но кой? Та и кой ли имаше време да гледа таквизи работи? Добре би било да се помисли по-енергично за такива неща“. Добре би било, но кой да го направи? Колко прав е представителят на западното славянство – това е времето на предприемчивите хора, когато, както казва той, новите патриоти се борят за собствените си паметници. Това е времето на борбата за по-голяма близост до двореца, близост, носеща гарантирани материални облаги. Това е времето на разпродаването на най-апетитните парцели в столицата София. Това е времето на келипира и на предприемчивия българин Бай Ганьо. Това е времето на „строителите“ на съвременна България, хукнали през глава да осребряват своето поборническо минало. Поп Кръстю Никифоров ще даде изумително вярна оценка на това явление още на 29 ноември 1879 г. – само няколко месеца след като Княжество България тръгва в своя самостоятелен път на държавно развитие. Като се обръща към своите бивши съидейници и членове на вътрешния Централен комитет в Ловеч, които напълно незаслужено го обвиняват в предателство срещу Васил Левски, той заявява: „Вие на времето с голи ръце се канехте да се биете с неприятеля, като се обещахте да пожертвате всичко, а в последно време шарлатанията ви излезе налице, защото когато велика Русия кръв проливаше зарад нас, вие зад гърбът ѝ тичахте по плячки,, по грабежи и спекулации, като продавахте едно парче хляб за 1-2 фр. и то на оногова утруденаго рускаго солдатина, който върви напред с пушка в ръка и тегли най-големи трудности, за да ны освобождава? – Кажете ми кой от вас взе участие в битката тогава, когато всичко имахте – и пушки, и топове, и пари, без да имахте нужда хазни да разбивате и къщи да обирате? Отидоха, наистина, и взеха участие някои Българчета, но кои? Вие тикнахте другите да отидат да се бият, да страдат и да гинат, от които днес живи останалите презирате да се скитат голи и боси, а вие като се бояхте да не би новоосвободеното ни отечество да остане без управители, държяхте се за такива и още ся не освободило едно място или град, вие ся събирахте на тумби зад гърбът на освободителите Руси и правихте съвещание за кои какъв пост ще заеме в управлението, като ся превземе това или онова място. – Сега назлъ, назлъ се гордеете с постове и заплати, но я ми кажете, с какъв подвиг придобихте тези постове и заплати? На простаците можете да кажете секак, как сте ги придобили, но кажете, молим, и на нас, които знаем сичко доколко струвате и доколко сте извършили. – Кажете ни по-напред, на спроти предишното ви обещание, че ще пожертвовате и живот, и имот, и сичко за освобождението на отечеството ни, де остана то? Кажете ни, де остана самоотверждението ви и родолюбието ви? Кажете ни, де остана желанието ви да видите добре уредени народните ни училища и истинско священство? Кажете ни, де остана желанието ви да ся уреждат черквите; желанието ви да ся презре чорбаджийството и своеволията; да ся уреди източникът за помагане на бедните; да ся отвори касса, която да поддържа инвалидите на учителството и священството; да ся турят в добър ред занаятите и търговията; да се подкрепи земеделието и скотовъдството; да се улучшат читалищата, да ся съставят дружества за разни благородни предприятия, и пр. и пр. кажете ни, сичко това де остана и какво стана?“

Коментарът към предходния цитат е напълно излишен. Всеки може да го направи сам за себе си, но е добре да го прочетат повече хора и да помислят за изложените в него и мисли, и болка. Днес, 133 години след спора между държавата и Софийския градски съвет, който завършва в полза на княжеските „Конюшни“ и казармите на конвоя и като резултат гробът на Левски изчезва безвъзвратно, е редно да се замислим за националните си ценности. Направената сделка и тогава, и днес може и да е законна, но е неморална. Добре би било и областният управител, и г-жа Нинова, и новите собственици да разберат, че това е свято място и то би трябвало да бъде почистено, останките от сградите консервирани, а чрез специална кампания, която ще бъде подета от Фондация „Васил Левски“, българските граждани да бъдат запознати с неговата историческа значимост. С подходящи надписи и указателни табели на посетителите ще бъде предоставяна необходимата информация, най- важната от която е свързана с това, че в тази местност през 1873 г. е погребан Апостола на българската свобода  – единственият българин, който се приема безспорно от всички. Ако направим това, ще докажем, че сме нация, която пази и почита своята история, своите герои и паметните места, така както са запазени те в Йерусалим от християните, в Мека и Медина от мюсюлманите, в… ще докажем, че сме една от най-старите държави в Европа  – с традиции и чувство за отговорност пред своята история. В противен случай… всеки може да продължи сам и да направи извода си.

     Проф. д.и.н. Иван СТОЯНОВ

                                                               Председател на Фондация „Васил Левски“