Литературен клуб “Йордан Кръчмаров” представя

В рубриката „Неизвестните” днес Ви представяме поетесата

Янка Митева

КЪМ ДРУГИЯ БРЯГ

Балчик, мой роден край Балчик,
от тук аз често виждам твоя лик
и чувствам как във теб скръбта е жива,
сълзите ти морето как измива.

Към изгрев слънце вечно устремен,
понякога от мъка замъглен,
ти сякаш търсиш в слънцето опора
по-лесно да се справиш с чужди хора.

Балчик, мой роден край Балчик,
и ден и нощ аз виждам твоя лик,
мечтите ти от робството превити,
надеждите от бурите разбити.

Чия ръка откъсна те от нас,
какъв бе този страшен ден и час?
Чия ръка небето ти затвори,
отне ти всички слънчеви простори?

Балчик, мой роден край Балчик,
аз всяка нощ сънувам твоя лик
и в скръб по теб събужда се сърдцето
и стене със вълните на морето.

Това стихотворение, публикувано на ФБ страницата на Клуба от Георги Николов, предизвика у читателите умиление, но и много въпросителни, относно неговата авторка.

Неизвестната за съвременния читател поетеса и преводачка е родена около 1910 г. в Тулча, (според Антон Страшимиров – в Мачин), в будна родолюбива среда. По-късно семейството й се изселва в България и тя завършва в София гимназия, а след това и Свободния университет. През 1932 г. излиза нейната първа стихосбирка „Песни”, а втората – „Песен на живота”, през 1939 г.

Името на Янка Митева срещаме в една статия на Пенчо Пенев  „Поетки от Добруджа” / Сп. „Изкуство и критика”, г. ІІІ, кн. 7, септември 1940 г./ : „Но наред с Йовкова, Добруджа откърми и няколко поетки: Дора Габе, Бленика и Янка Митева. Йовков възсъздаде в редица произведения живота на добруджанските българи и Добруджа, а поетките-добруджанки изпяха в много песни мъката и копнежа по родната земя, по ширните поля и равнини на златна Добруджа, по плавния и тих Дунав, по Калиакра, лобното място на калиакренските девойки.

В тяхната поезия съвсем естествено се явяват мотиви, които отразяват чувства и настроения, свързани с първите им детски и момински впечатления и изживявания от един край, който те е трябвало да напуснат по принуда. Израз на непосредствени чувства, тази поезия намира дълбок отзив в душата на българина, защото се явява като резултат на съвсем естествени подбуди и щастливо се съвпада с народностните интереси и стремежи”.

Основно  място в художествения свят  на поетесата заемат любовта. майчиният образ . но “Добруджанският край е горчивата сладост на Янка” / Г. Николов/

Предговорът към нейната първа стихосбирка ” Песни” пише Антон Страшимиров и сравнява поезията и с дъхав букет: „И нито мога, нито желая да определя,  дали това са наши простички цветя или са екзотични рядкости. Аз им се радвам ето вече две години. Отначало бях изненадан: всяко цвете в тази пролетна леха ми напомня позната песен. И проверих това си впечатление с наши композитори. Да, младите музиканти почувствуваха песните на Янка Митева: те заработиха върху тях… Смятах и смятам, че сбирката на Янка Митева не е „литература”: тя е цветна леха, която ще благоухае в пролетта на зараждащата се наша нова песен “.

Музиката на тези песни не е достигнала до нас, а може би е съхранена в някои частни колекции.

След 1944 г. Янка Митева се отдава на преводаческа дейност –  превежда от румънски – творби на Михаил Садовяну, Ливиу Ребряну, Василе Христу.

ДА СЕ ВЪРНА

Зашумете пътища далечни,
отворете границите в мрака,
заведете ме в таз късна вечер
там, където майка ми ме чака.
Да се сгуша в топлата й пазва,
както в дни, когато още малка
слушах приказки да ми разказва,
за прекрасни вили и русалки.

Приказки от минали години
тази вечер пак да ме унасят,
Дунава с вълните си размирни,
свойта вечна песен да разнася.

Песента, която е люляла
мойте детски радости сърдечни
и в кръвта ми неусетно вляла
жаждата към пътища далечни.

СПОМЕНЪТ

Ще минат ред по ред години
и ще угаснат младини.
Не ще си спомняш ти за мене
във твойте светли бъднини.

И може би аз няма вече
в живота да те срещна пак;
и може би от теб далече
ще гасна сред сълзи и мрак.

Но споменът за теб неверни
ще свети в мойте скръбни дни;
ще пламва в мойте нощи черни
като звезда из мрачини.

МАЙКО

 моя, скъпа и далечна,
колко грижи и любов безмерна
разпиля по моите детски дни!

Колко тежко, майко, си обречена
от съдбата черна и неверна
все сама да си на старини.

Виждам ти очите насълзени
бродят из живота изморени
и утеха търсят, и любов…
Твоите ръце в молитва спрени
молят небесата зарад мене.
Сякаш чувам твоя майчин зов.

Между мен и тези чужди хора
твойта сянка някой път застава,
твоят поглед взира се във мен.
Аз забравям грижи и умора,
нещо топло сякаш в мен изгрява
като вяра в утрешния ден.

ДНЕС И УТРЕ

До скоро аз не знаех, че има много пролет,
че има много слънце във сините очи,
когато те се смеят, когато те се молят
небето сякаш пламва във огнени лъчи.

Във синият им пламък се ражда мойта радост
и става пак живота за мене мил и скъп…
Когато те се смеят, ликува мойта младост,
когато те са тъжни събуждат мойта скръб.

Когато те ме гледат, то сякаш че ме галят
и искам да пребъде навеки този час,
че може би от утре по тебе аз ще жаля,
тъй малко са в живота щастливи дни за нас.

Че няма нищо вечно, че нищо се не връща,
че всеки час отлита и всеки ден е нов,
и този, който вярва, че люби най горещо –
той чужд ще мине утре край своята любов.