IN MEMORIAM
Mar 29th, 2011 | От Marusia | Category: ДРУГИДа поговорим за Софка
Стамболийска.
С наближаването на Международния ден на медицинските работници и три месеца от кончината на една смирена жена с богата душа от тази среда – да поговорим за Софка Стамболийска.
Тя е родена на 16 ноември 1927 г. в гр. Балчик. От малка остава сираче и работи в богати къщи за своя хляб. Така попада у дома на Стойчо Димитров / бай Стойо / – търговец и собственик на ленена фабрика в с. Оброчище. Помага в домакинството, но е толкова мъничка, че до мивката има столче, на което се качва, за да мие съдовете. Стопаните са доволни от нея. Обичат я заради нейното трудолюбие и отговорност. Виждат, че е будно дете. Изпращат я на училище, учат я на домакинство. Дават и добро възпитание.
След 1944 година започва работа в болницата в гр. Балчик и попада на точното място и време. Страната ни, включително и нашата болница, имат остра нужда от медицински сестри. В администрацията на болницата, по това време, работи Никола Джамбазов. В Софка той вижда добър кандидат. Предлага и да учи за медицинска сестра. Подготвя и документите и я изпраща на обучение в гр. Пловдив. След завършване на курса тя започва работа като медицинска сестра в поликлиниката в превързочен кабинет гр. Балчик, където се и пенсионира. Тази работа за нея се оказва не само професия, но и призвание.
Заради голямата и отговорност и стриктност при изпълнение на задачите я уважават лекари и пациенти.
След пенсионирането си, при всяка молба от граждани, продължава да обикаля по стръмните улици на града ни. Когато вече не можеше, обслужваше хората в дома си до последния си дъх.
Когато наближиш къщата и, първо се впечатляваш от кристално чистите прозорци. Когато отвориш пътната врата, стъпваш на калдъръм от балчишки плочи, измити с четка и сапун. Грабва те естетично поддържаната цветна и зеленчукова градинка. На вратата те посреща Софка с блага усмивка. В къщата и винаги има хора. Стари приятели, хора, дошли да благодарят за помощта и други – да помолят за такава. Това е картината, която помни всеки посетил някога дома на Софка Стамболийска. Тя за всеки намираше успокоителна дума.
В разговора с нея се усещаше голямата и обич към семейството – сина и Красимир, внуците, правнучката. Те бяха нейният живот. Втората и обич бяха хората от нашия град. На много е помогнала да се излекуват. Помагала е и на хора обречени. Какво ли сърце трябва да имаш, че освен облекчение на болките, да даваш вяра на болния да се бори до последния момент! А когато е невъзможно и дойде краят, да затвориш очите на човека и да успокоиш близките му!
Казват, че човек живее, докато го помнят с добро.
Да помним Софка, каквато беше!
Керанка ГЕНЧЕВА