Да поговорим за Софка

Стамболийска.

С на­б­ли­жа­ва­не­то на Ме­ж­ду­на­ро­д­ния ден на ме­ди­цин­с­ки­те ра­бо­т­ни­ци и три ме­се­ца от кон­чи­на­та на ед­на сми­ре­на же­на с бо­га­та ду­ша от та­зи сре­да – да по­го­во­рим за Со­ф­ка Стам­бо­лий­с­ка.
Тя е ро­де­на на 16 но­ем­в­ри 1927 г. в гр. Бал­чик. От мал­ка ос­та­ва си­ра­че и ра­бо­ти в бо­га­ти къ­щи за своя хляб. Та­ка по­па­да у до­ма на Стой­чо Ди­ми­т­ров / бай Сто­йо / – тър­го­вец и со­б­с­т­ве­ник на ле­не­на фа­б­ри­ка в с. Об­ро­чи­ще. По­ма­га в до­ма­кин­с­т­во­то, но е тол­ко­ва мъ­ни­ч­ка, че до ми­в­ка­та има стол­че, на ко­е­то се ка­ч­ва, за да мие съ­до­ве­те. Сто­па­ни­те са до­вол­ни от нея. Оби­чат я за­ра­ди не­й­но­то тру­до­лю­бие и от­го­вор­ност. Ви­ж­дат, че е бу­д­но де­те. Из­п­ра­щат я на учи­ли­ще, учат я на до­ма­кин­с­т­во. Да­ват и до­б­ро въз­пи­та­ние.
След 1944 го­ди­на за­по­ч­ва ра­бо­та в бол­ни­ца­та в гр. Бал­чик и по­па­да на то­ч­но­то мя­с­то и вре­ме. Стра­на­та ни, вклю­чи­тел­но и на­ша­та бол­ни­ца, имат ос­т­ра ну­ж­да от ме­ди­цин­с­ки се­с­т­ри. В ад­ми­ни­с­т­ра­ци­я­та на бол­ни­ца­та, по то­ва вре­ме, ра­бо­ти Ни­ко­ла Джам­ба­зов. В Со­ф­ка той ви­ж­да до­бър кан­ди­дат. Пре­д­ла­га и да учи за ме­ди­цин­с­ка се­с­т­ра. По­д­го­т­вя и до­ку­мен­ти­те и я из­п­ра­ща на обу­че­ние в гр. Пло­в­див. След за­вър­ш­ва­не на кур­са тя за­по­ч­ва ра­бо­та ка­то ме­ди­цин­с­ка се­с­т­ра в по­ли­к­ли­ни­ка­та в пре­вър­зо­чен ка­би­нет гр. Бал­чик, къ­де­то се и пен­си­о­ни­ра. Та­зи ра­бо­та за нея се ока­з­ва не са­мо про­фе­сия, но и при­з­ва­ние.
За­ра­ди го­ля­ма­та и от­го­вор­ност и стри­к­т­ност при из­пъл­не­ние на за­да­чи­те я ува­жа­ват ле­ка­ри и па­ци­ен­ти.
След пен­си­о­ни­ра­не­то си, при вся­ка мол­ба от гра­ж­да­ни, про­дъл­жа­ва да оби­ка­ля по стръм­ни­те ули­ци на гра­да ни. Ко­га­то ве­че не мо­же­ше, об­с­лу­ж­ва­ше хо­ра­та в до­ма си до по­с­ле­д­ния си дъх.
Ко­га­то на­б­ли­жиш къ­ща­та и, пър­во се впе­ча­т­ля­ваш от кри­с­тал­но чи­с­ти­те про­зор­ци. Ко­га­то от­во­риш пъ­т­на­та вра­та, стъ­п­ваш на кал­дъ­ръм от бал­чи­ш­ки пло­чи, из­ми­ти с че­т­ка и са­пун. Гра­б­ва те ес­те­ти­ч­но по­д­дър­жа­на­та цве­т­на и зе­лен­чу­ко­ва гра­дин­ка. На вра­та­та те по­с­ре­ща Со­ф­ка с бла­га ус­ми­в­ка. В къ­ща­та и ви­на­ги има хо­ра. Ста­ри при­я­те­ли, хо­ра, до­ш­ли да бла­го­да­рят за по­мо­щ­та и дру­ги – да по­мо­лят за та­ка­ва. То­ва е кар­ти­на­та, ко­я­то по­м­ни все­ки по­се­тил ня­ко­га до­ма на Со­ф­ка Стам­бо­лий­с­ка. Тя за все­ки на­ми­ра­ше ус­по­ко­и­тел­на ду­ма.
В раз­го­во­ра с нея се усе­ща­ше го­ля­ма­та и обич към се­мей­с­т­во­то – си­на и Кра­си­мир, вну­ци­те, пра­в­ну­ч­ка­та. Те бя­ха не­й­ни­ят жи­вот. Вто­ра­та и обич бя­ха хо­ра­та от на­шия град. На мно­го е по­мо­г­на­ла да се из­ле­ку­ват. По­ма­га­ла е и на хо­ра об­ре­че­ни. Ка­к­во ли сър­це тря­б­ва да имаш, че ос­вен об­ле­к­че­ние на бол­ки­те, да да­ваш вя­ра на бол­ния да се бо­ри до по­с­ле­д­ния мо­мент! А ко­га­то е не­въз­мо­ж­но и до­й­де кра­ят, да за­т­во­риш очи­те на чо­ве­ка и да ус­по­ко­иш бли­з­ки­те му!
Ка­з­ват, че чо­век жи­вее, до­ка­то го по­м­нят с до­б­ро.
Да по­м­ним Со­ф­ка, ка­к­ва­то бе­ше!

Керанка ГЕНЧЕВА