Юлита Христова
Фото: Б. ГЕНОВА

В националните празници на България все нещо куца. Все се избират спорни дати, за които хората имат противоречиво мнение.
45 години празнувахме 9 септември – един комунистически преврат, осъществен с помощта на окупационната Червена армия. Из цялата страна построихме безброй паметници, в които обикновено стърчи великанска фигура на съветски войник. В краката му като пигмеи, изпълнени с възхищение и преклонение, пъплят представителите на местното население. Това се наричаха паметници на българо-съветската дружба.
Преди десетина години модата на този национален празник премина. Обхванати от нов патриотичен напън, новите управленци на България постановиха, че 3 март е онази светла дата, на която българите ще си почиват, а официалните лица ще произнасят речи и ще полагат венци. Най-хубавото в случая беше това, че нямаше нужда да се строят нови паметници. И братушките от ХІХ век, и червеноармейците от ХХ век все на руски са приказвали, а руски паметници у нас, колкото искаш.
Великият Съветски съюз съвсем естествено се прероди във Велика Русия, а с Велика Русия ние сме на “ти” още от Кримската война. Интимно сме я наричали “Дядо Иван” и търпеливо сме чакали да ни освободи. Нетърпеливите, които са твърдели, че който ни освободи, той ще ни зароби и призовавали за национално-освободителна борба, са били малцина. Повечето от тях загиват, самотни и неразбрани, а дочакалите подарената свобода, изпиват до дъно горчивата чаша на разочароващата следосвобожденска действителност.
Подмененият национален празник от 9 септември на 3 март е все така фалшив и неубедителен, защото и на едната, и на другата дата, няма какво да се празнува. Подписаният на 3 март Сан Стефански мирен договор е една илюзия, която никога не се осъществява. Осъществява се Берлинският договор. И само благодарение на Съединението, извършено от българи против волята на Русия и другите Велики сили, България се превръща в държава. Колкото и да е печално, Съединението от 6 септември 1885 г. е единственият достоен самостоятелен политически акт на страната ни в цялата и съвременна история от Освобождението до наши дни. Само че това събитие едва се споменава в учебниците по история, а имената на хората, които са го осъществили, са напълно забравени.
След 500 години турско робство ние имаме една подарена, а не изстрадана свобода. Трагедията на Априлското въстание е трагедия на няколко района, в които Левски е работил най-активно. Като цяло страната е дремела. По пътя на Ботевата чета не прииждат бунтовници. Целунатата от поета земя остава пуста, огласяна само от тропота на потерите. По-късно всички ще се накичат с героизма на тези, които са изповядвали “Свобода или смърт”. Но в годините преди Руско-турската война са ги третирали като “безумци”, наричали са ги “хайдути” и не са ги долюбвали особено. Всички съвременници на онова време са ни оставили доказателства за негативно отношение към “лудите глави”, които са искали народът да се пробуди и да се бори за свободата си. Много по-удобно и безопасно е било да чакат Дядо Иван да ги освободи.
По време на войната само няколко стотин души се записват в опълчението. Тях Иван Вазов възпява в незабравимата ода “Опълченците на Шипка”. Десетилетие след Освобождението поетът нарича целия цикъл от стихотворения за героите от близкото минало “Епопея на забравените”. Забравени са Левски, Бенковски, Кочо Честименски, забравени са всички, за които свободата и достойнството не се получават даром, а се постигат с лични усилия и борба.
Горчилката на подарената през 1878 г. свобода пием и досега. Тази свобода изтласка към върховете на обществения живот хора, които Алеко Костантинов обобщава в безсмъртния образ на Бай Ганьо. Освободителите винаги предпочитат подмазващия се негодник пред националния герой, защото могат лесно да му дърпат конците. Предприемчивият простак, готов да целува ръка /пък и по-надолу/ на всеки, от когото зависи издигането и забогатяването му, се намърдва в управлението на току-що освободена България.
Същият тип 60 години по-късно нахлузва каскет и с отечественофронтовски ентусиазъм посреща 9 септември. Партиец, ченге, доносник – в годините на социализма успява да стане представител на висшата комунистическа номенклатура. На 10 ноември 1989 г. се превръща в изпечен демократ. А когато му дойде времето се оказа пръв приближен на завърналия се в страната цар-премиер.
Ако свободата ни беше извоювана, а не подарена, явлението “Бай Ганьо” никога нямаше да се разпростре до високите обществени позиции в държавата. Нямаше да се мултиплицира в продължение на 125 години и безнаказано да вилнее в политиката, икономиката и културата на всеки обществен строй, който сме се опитвали да изградим.
Сан Стефанският мирен договор, който не се е осъществил, но въпреки всичко празнуваме, е просто някаква историческа дата. Преди 125 години на 3 март Русия ни обещава страна на две морета и граници в рамките на българския етнос. От обещания глава не боли. /Вероятно оттогава това добре го знаят всички български политици и лъжат ли, лъжат./
Когато Великите сили се противопоставят на Сан Стефанска България, подозирайки че тя ще си остане завинаги руска територия, Освободителката ни не се пазари и по някакви свои съображения отстъпва пред натиска на Лондон и Виена. Мнението на българите никой не го взема, защото свободата им е харизана, а както самите ние казваме “На харизан кон зъбите не се гледат”.
Ганьовската върхушка у нас има пълно основание да си празнува 3 март. Зачената като слугинаж на чужди интереси, тя винаги старателно се е прочиствала от случайно попаднали достойни българи по върховете на властта.
Има нещо унизително в датата 3 март, за да бъде тя национален празник. В националните празници народите празнуват собствените си победи, а не победите на чужди армии.
Юлита ХРИСТОВА