Литературният клуб “Йордан Кръчмаров” Балчик пред паметника на Васил Левски в град Твърдица, Бесарабия (Молдова)
Фото: Б. Т.

На 6 февруари 2016 година се навършват 143 години от гибелта на Апостола на българската свобода. В мразовитата утрин на тази дата синът на Гина и Иван Кунчеви увисва на бесилото в покрайнините на София в разцвета на своя жизнен път – едва навършил 35 години и седем месеца. И до днес историческата наука не разполага с автентични документи за последните дни и часове на Левски – нито от български, нито от османо-турски, нито от дипломатически произход. Появилите се по-късно „спомени” на „изповедници”, на скрити зад храсти и оврази „смели” българи и техните деца са по-скоро късен рефрен на гузна съвест. Но и влизане в историята през парадния й вход. Защото каквото и да се каже, каквото и да се пише за последните мигове на Апостола, те ще присъстват неизменно, нищо че дори и през ум не им е минавало какво става в този ден с историческата съдба на българите. Няма как да не се признае, че в този случай „вторият” акъл на „свидетелите” сработва добре – разбира се, в тяхна лична полза. Нищо, че не са и чували за Левски, нищо, че тези пък, които са чували, са потънали вдън гори Тилилейски, само и само да не ги сполети същата участ или да не стане известна връзката им с Карловеца. Колко ли са се страхували и самите османлии от този „демон въздесъщ”, за който в протоколите на следствената комисия е записано буквално следното: „Той се очертава като компетентна и централна личност, която е подбуждала населението да образува комитети… и е бил председател на всичките комитетски организации… Понеже е бил твърде хитър и лукав, а същевременно известен по своята храброст…”.
Известен по своята храброст, компетентна и централна личност, председател на всичките комитетски организации… И това го признава не някой друг, а извънредната следствена комисия, в която влизат юристи, получили своето образование в Париж и в същото време високопоставени сановници на османската държавна машина. Явно имперските пратеници разбират добре, че Високата порта е пропуснала нещо много важно в развитието на българската нация, в живота на покорения народ. Тази е и причината, поради която обесването не се прави демонстративно помпозно като акт на пълна победа над „заговорниците”. Извършва се почти тайно, за което говори отсъствието на каквото и да е писмено свидетелство за него – дори от дипломатически произход, макар по това време в София да има само един италиански вицеконсул. Преклонението и поклонението пред паметта на Апостола започва още непосредствено след Освобождението, за което основна заслуга имат първият губернатор на София Пьотр Алабин и неговата дясна ръка плевенчанинът Георги Яковлев Кирков. Те са и главните инициатори за построяването на паметника, което започва още през 1878 г. и продължава цели 17 години. Българите почитат и до днес паметта на Апостола и така ще бъде докато има българи на тази земя, но като българи все пропускат по нещичко. Вместо да се поклонят пред паметта, делото и идеите на Левски на истинската дата, на която той ни напуска, правят това 12 или 13 дни по-късно. Т.е. закъсняват с 12 дни в повечето селища, а в някои, включително и в столицата София – с 13 дни. И не искат да разберат в продължение на вече цял един век, а това са нито повече, нито по-малко от 100 години, че натрупаната разлика между Юлиянския календар и Григорианския календар за нас, българите, е „стопена” през 1916 г. Е малко късничко приемаме новия стил с Григорианския календар – закъсняваме почти три века и половина, но иначе как ще се отличаваме от другите европейски народи.
Не стига това, ами след като през 1916 г. най-сетне и българите решават да бъдат „в крак” с останалата Европа отново и отново и правителство, и парламент и президентство и всички други държавни органи си „карат” по инерцията, която съществува отпреди 31 март 1916 г. Все едно, че нищо не е станало. А че е станало нещо тогава – станало е, но че дори държавни глави и всякакви други министри и чиновници от различните етажи от държавната власт не го разбират – и това е повече от вярно. Какво остава за „обикновените” хора, за които аргументите „по радиото и телевизията казаха…” или „във вестника пише” са железни и достатъчни за решаването на какъвто и да е спор? Всъщност какво става през 1916 година? Ами много „простичко” нещо – след 31 март следва датата 14 април. Т.е. „изчистват” се онези „натрупани” 13 дни разлика за ХХ век между Юлиянския и Григорианския календар. Датите обаче след 14 април си остават все същите, каквито са били и в предходните векове. Следователно всички дати след 14 април са „дръпнати” напред с 13 дни, но си остават същите, каквито са били до този момент. Хем същите, но хем вече по новия стил, тъй като натрупаната разлика от 13 дни вече я няма и събитията, станали на съответната дата в предходните векове, запазват същата дата на случване след този акт на българското правителство и държава.
Става повече от ясно, че няма нужда да се добавят още 12 или 13 дни днес за датите след 14 април 1916 г. Преди тази дата на тази година обаче е задължително, ако искаме да сме в крак с Европа-та! Да се надяваме, че дори средно статистическият българин не се затруднява да разбере написаното! Живеем в 2016 година – на 31 март и 1 април ще се навършат точно 100 години от въведения от правителството на Васил Радославов нов стил. Но и тази година поклонението и преклонението ще се отбелязва от държавата на 18 и 19 февруари. Е, кажете ми, мили сънародници – на кого да се сърдим – на турци, на гърци, на сърби, на румънци, а може би на македонците или на бивши и настоящи наши могъщи „покровители” от изток и запад. Мисля, че трябва да се сърдим единствено само на себе си, защото дори едни дати в българската история не можем да разберем и оправим – и то не за 26 години, ами за цели 100 години – т.е. за цял век. Ако това не сме в състояние да разберем, какво остава за националните и глобалните въпроси на днешното съвремие. Аз, разбира се, не забравям, че сме българи, но все пак… Уважаеми „обикновени” българи, към които спада и пишещият тези редове, нека на 6 февруари всеки един от нас се сети, че на този ден Васил Левски ни напуска завинаги, но ни оставя своите завети, своето дело, оставя ни своя подражаем пример и достижим идеал. Нека на този ден всеки сведе глава за минута и запали свещичка в памет на революционера, идеолога и човека Васил Левски, който единствен е канонизиран от народната памет като Апостол на българската свобода. Нека да си припомним неговата „изповед” – „Аз съм посветил себе си на отечеството от 61 /лето/ да му служа до смърт и да работя по народната воля” и неговия завет „Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили…”.
Нека помислим за това колко от неговите идеи са изпълнени и реализирани в нашето „демократично” време? Нека се замислим за всичко онова, което говореше и проповядваше той… Само за минутка! Може пък и „не-обикновените” българи да се сетят за това на този ден. Е, ако имат време от държавните дела, които са ги натиснали за решаване. А на 18 и 19 февруари отново ще сведем глава пред Апостола. Това трябва да се прави не само на 6 февруари и 6 юли, но на всеки един ден от цялата година. Защото това е нашият, българският Апостол на свободата! Но ако държавниците ни не разберат, че сме приели новия стил преди един век това говори само едно, че сме много далеч от Европа, макар да сме членове на Европейския съюз. Нещо като чужд сред свои и най-важното е, че няма кого да обвиняваме за това! Дано 2016 година докаже, че пишещият тези редове е по-голям песимист, отколкото трябва, защото закъснението за българите само с век си е истински напредък.
Проф. д-р ист.н. Иван Стоянов Председател на
Фондация „Васил Левски”