Във Варненската издателска къща «СТЕНО» излезе от печат поредната книга на Ценка ИЛИЕВА-КОВАЧЕВА «ПРИ БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ. 1988 – 1991». В малката по обем книга авторката разказва за четирите години, които заедно със съпруга си Кольо КОВАЧЕВ са прекарали в Бесарабия. Първите две те са работили на строителния обект КС «ОРЛОВКА» в с. Нагорное на Украйна, а през 1990 и 1991-та – в Тараклия, където също направиха установка за изолиране на тръби за газопровода.
Изданието е посветено на К.Ковачев, «за който работата беше живот. Гореше в нея и не жалеше сили да постига най-доброто. Помагаше от душа и сърце на всеки. Раздаваше се докрай».
В началото на това издание Ц.Илиева пише: «Бързо се изнизаха годините, откакто бяхме при тях. Там си водех дневник и все си казвах, че някой ден ще събера в една книга преживяното, за да остане като спомен от бесарабските българи, с които работехме и общувахме в Украйна и Молдова».
Книгата й за нас е много приятен факт. Нейните материали за работата на варненската група в Нагорное и Тараклия, за срещите й с бесарабските българи, за празниците, които тук се отбелязват, видяха бял свят на страниците на вестниците «ДРУЖБА», Москва, «РОДНО СЛОВО», Кишинев, «БЪЛГАРСКИ ГЛАС», Тараклия.
В. «Български глас», Тараклия:
«Бесарабските българи са запазили нравите и обичаите на старите българи, предавани от поколение на поколение, за да стигнат и до днес. Говорят смесен език с руски и български думи, защото са учили на руски език, а в къщи са говорили на български».
«Днес Болград в Украйна и Тараклия в Молдова са центрове на българщината. Нека поколенията бесарабски българи се учат на родния си език и помнят историята и културата на България».
«Да отиде човек в друга държава, да чуе там своя език, което му стопля душата, какво по-хубаво от това може да иска.
В процеса на работата се запознах с много хора, сред които са родолюбивите българи: Кирил Дарманчев, Екатерина Олиферович, Петър Дончев, Мария Жукова, Петър Кайряк, Александър Ковач, Димитър и Иван Боримечкови…
Моля тези, чиито имена съм пропуснала, да ме извинят. Пожелавам на всички здраве, доброта и светлина.
Това е моята благодарност към бесарабските българи, с които работихме и живяхме през тези години (1988 – 1991).
Освен публицистика, «От разказите за първите българи, избягали от турско иго, от видяното и преживяното, в сърцето ми се родиха стиховете». В един от броевете си в. «Дружба» (1989 г.) дава висока оценка на поетесата Ценка Илиева, че «е жена с чувствителна душевност. Стиховете й се отличават с търсения и сполуки в областта на римата. Често успява да създаде добри поетични образи». Ето и заглавията на стихотворенията, които Ценка Илиева е написала през този период, публикувани в периодичния печат, в т.ч. и на стр. на в. «Български глас»: «Бесарабски българин», «Потомци» (на българите, избягали в Русия от турского иго), «Без памет чезнат род и нрави», «Майко», «Български дом» и др.
Стиховете на Ценка Илиева са чисти и трогателни, те оставят у читателя светли чувства и сърдечна доброта. Нека й пожелаем многая лета и нови творчески постижения.
ДИМИТЪР БОРИМЕЧКОВ