Д-р Валентин Вълев – гр. Балчик, фото: М. Костова

Събота е и както винаги съм си у дома. Преди да изляза, за да се видя с приятелите от училище, е редно да отделя няколко минути за баба. И както винаги минутите летят – тя разказва как е протекъл животът и, а аз само бегло се досещам, че това е истинската история на Добруджа. Тази, която не сме чели в учебниците, но която поколенията трябва да знаят.
Тогава баба е била 15 – 16 годишна мома за женене, а дядо ми Вълчо, чието име и фамилия носим, бил един от най-личните ергени в селото – грамотен, успял. Скоро бил купил 4 шевни машини, марка „Зингер” и открил манифактура, която работела по поръчки за армията на Румъния, в чиято територия била тогавашна Северна Добруджа. За да купи машините без посредници, а на място от първа ръка, му помогнал негов братовчед, който учел в тогавашна Прусия в Генералщабна Академия. За последно се били видели, когато заминал за Стара България да учи като кадет. По това време само военните школи били на пълна държавна издръжка, а за обикновен селянин друго образование не било по джоба.
И ето, срещнали се братовчедите, а тогава те били по много деца в семейството и рядко, дори между братя, имало такава близост, но те си допадали по интереси – и двамата мечтаели за Велика България. Пътят, да се постигне това, те виждали в силата на знанието и науката, които правели богатството, а от там и силата на държавата. Някои ще попитат, що дири селянче от Добруджа в Ген.щаб на Академията. Отговорът е прост – на тогавашните чиновници, за разлика от днешните, парите на държавата са били свидни, затова пращали тези, които най-бързо усвоявали знания, защото и на учителите в чуждата държава се плащало с парите на данъкоплатците. Аз /авторът/ съм учил немски в обикновената балчишка гимназия, а пиша тези редове като лекар в болница в Германия. Така и дядо Въльо забелязал, за има-няма 2 седмици, че ние казваме „вода”, те казват „васер”; „нищо” – те „ништ” и доста други примери, което те кара да разбереш, че на пръв поглед неразбираемият немски език, не е толкова далечен и чужд.
Върнал се дядо Въльо от Германия след гостуването при братовчед си – бъдещият ген. Колев не само с 4 „Зингер” машини, а и с адреса на издателството в София, където по препоръката на същия братовчед купил книгите на дядо Вазов, Ботев, Толстой и Туртенев и най вече преведените трудове на великите европейски мислители, големите немски философи Шопенхауер и Ницше, който просто обяснявал как преди хиляди години белите хора, макар и вече разделени на различни племена и народи, говорели един език. Харесвал не само това, че Ницше обяснявал близостта ни с напредналите германци, но най – вече, че той изтъквал общото между белите европейци към които принадлежат и руснаците, които ние винаги обичаме от сърце. Нитше давал на славяните обяснението за кръвната им връзка със западните им роднини, от които повечето политици навремето, а за съжаление и сега, все се мъчат да разделят, подчертавайки различията.
И действително, България отново заемала мястото си на лидер на Балканите. Под нейно водачество завършила победоносно Балканската война. Алчни и ограничени политици проиграли всичко на масата на преговорите и победата бързо се превърнали в поражение. Избухнала Междусъюзническата война, а в нея Румъния се превърнала от съюзник във враг. Макар че военни действия между двете не се водели, това всяло смут в душите на българските патриоти, които вярвали в успеха на българската кауза. Как ще се разберат с Румъния, те не знаели, но вярвали, че ще се приобщят към майка България. Били млади и заредени с оптимизъм.
Въпреки надвисналите буреносни облаци, поръчките в манифактурата вървяли. Дядо Въльо, тогава вече на 21 години, вдигнал сватба за избраницата си, една от на-личните моми в село Башкьой – Стойка, моята баба, по чиито спомени пиша сега. Селото тогава имало 5 хиляди души и да си личен, не било лесно. Освен чар и богатство се искало и умение да общуваш с хората, да им кажеш така, че да разберат това, което ти повече от тях знаеш. Не било писано на младоженците брачно щастие и спокоен живот, въпреки че били заможни. Скора започнала Първата световна война и там вече се стигнало до военни действия.
Хитри съветници наредили мобилизация сред най-заможните българи от Добруджа и се образувал корпус от пет хиляди души с 800 кавалеристи, които да се изложат на първа линия на фронта срещу българската армия. Сън не го хващало младоженецът. Да се откупи не било трудно, той бил заможен, както и повечето му другари, но нали затова румънците ги призовали в армията с коне в кавалерията. Но какво щяло да стане с тяхната единна Велика България, за която толкова дълго мечтали и за чието обединени се включили в Балканската война. До кога щели потайно да припяват „О, Добруджански край!” И тогава решили – няма да чакат този път България сама да дойде, те ще отидат при своите, пък каквото сабя покаже!
Колко са били, как са се договаряли, как са гласували, нито баба ми е разказвала, нито някой друг – едно обаче е безспорно, че всички са били наясно, че оставят семейства, деца и близки в Румъния, която за тях ще бъде вече враг. Действали са като един – 5 000 човека, дишащи в едно и със сърца, биещи като едно с ритъма на майка България!
Оттук нататък трябвало само да решат кога и как да предупредят своите, за да не помислят те, че румънците нападат и да попаднат под кръстосан огън.
Итук спомените ми бяха подкрепени от мой братовчед, потомък на малкия брат на дядо, който се е откупил, направил се на глуповат, баща му казал, че не става за друго, освен да пасе козите, а всъщност извършил най-важното – предал през границата писмата, които дядо ми Въльо писал до генерала. Никой от румънските постови не се досетил, че малоумният дангалак, който едва говорел румънски и постоянно губел някоя коза, ама все през граничната бразда към българския пост, тичащ непохватно и псуващ животните, е пратеник. Веднъж румънецът вдигнал пушката да простреля козата, а дангалакът се хвърлил в краката му да го моли, защото щели да му отрежат главата, ако загуби козата. Този, уж, малоумник носил в пазвата си писмата и винаги успявал да ги пусне така, че българският постови да ги види като придружавал това си действие със звучни благословии на чист български по адрес на цялата „сляпа” военщина. Не постовите били виновни, че отговор не идвал. Писмата, до четвъртото, не стигали до генерал Колев. Никой от офицерите не можел да свърже мъглявите бръщолевения за 5 000 златни лева, гуляя в някакво кабаре в Австро-Унгария / тогава Триест и част от Италия били част от Австро – Унгария/ с грубовати пиянски кавалерийски шеги, подразбира се за жени и т.н. със съдбата на 5 000 български патриоти, поставени на първа линия на фронта от румънска страна като буфер. Едва в четвъртото писмо пишело със същия почерк, но ясно и точно – да бъде предадено на генерала важно съобщение. Тогава му предоставили останалите три, от които той лично се уверил и по почерка, и по намеците за разговорите за великите немски философи и стабилната почерпка в кабарето, след купуването на 4 шевни машини „Зингер”, че това е писано собственоръчно от неговия племенник, който чака генерала да реши съдбата им. Как и какво точно е станало, но малоумния Калчо донесъл обратно инструкции. На еди коя си дата, между 3 и 4 часа, със саби, свалени надолу, обърнати с плоската страна срещу българските позиции, които имали немски прожектори, светнали като ден и заслепили румънската страна. На нашите коне и ездачи, те обаче не пречели, защото очите не им трябвали да видят накъде е България, тя ги теглела със сърцата им. Полетели като вятър в нощта конете, засвяткали като слънца извадените излъскани саби, понесли се след тях и пешаците. Пред дядовия кон изникнал силуета на румънски постови, заслепен от светлината на прожекторите. Докато се обърне да види препускащият кон с ездача, дядо ми го ударил с плоската страна на сабята. И на смъртния си одър той жалеше за ужасения му поглед и обляното с кръв лице. После, аз като първокласник вече, помня как баба ми го успокояваше, че на война това не е грях.
Не такава била съдбата на немалка част от пешаците. Вдигнала се суматоха, някой от румънските постове оцелели и започнала стрелба. Към 1 000 човека загинали, но в душите си били вече свободни. На тях и на оцелелите дължим много, а най-малкото е, поне да ги споменем.
Днес, когато и двете държави сме членове на ЕС, мисля,че би трябвало Румъния да отмени смъртните присъди на тези български патриоти като дезертьори от румънската армия.
Д-р Валентин ВЪЛЕВ