Преди 26 години, на 10 ноември, в България се случи едно голямо нищо. Комунистите си свалиха остарелия и омръзнал им Тодор Живков, който 35 години управлява тяхната партия и тяхната държава. Този партиен преврат се случи благодарение на това, че в цяла Източна Европа комунистическите режими рухваха под натиска на гражданските общества и страха на Горбачов да се намеси в процеса. Съветският съюз неудържимо се разпадаше и нямаше сили да се саморазправя със страните от Източния блок, които с изключение на България, винаги са се стремели да се откъснат от така наречената „Империя на злото”, както назоваваха Русия на Запад. Нашите „славни” перестройчици, след като се убедиха, че Горби няма да им се кара, събраха кураж да се разделят с човека, на когото повече от три десетилетия се подмазваха и възхваляваха.
За тази жалка история куп народ се закичи с титлата „борец срещу тоталитаризма” и само дето не си отпуснаха пенсии за заслуги. И започна една, мътна и кървава, че до ден днешен!
Наивният народ, като чу, че Тодор Живков е свален, излезе по улици и площади да празнува събитието. И докато хората се опияняваха от свободата да крещят антикомунистически лозунги, без някой да ги арестува, тайните служби, ченгетата и доносниците, бившата партийна номенклатура им скроиха шапката. Започна 26- годишният бандитски преход, заради който думата „демокрация” се превърна в мръсна дума. „Нали искахте демокрация – ето ви я!” Това беше най- употребяваната фраза в първите години на промените, с която „другарите” обясняваха грабежа, инфлацията, убийствата и целия организиран от тях хаос, чрез който превърнаха политическата си власт в икономическа, без разбира се, да се отказват и от политическите си позиции.
26 години след 10 ноември 1989 г. България е най – бедната, най – корумпираната държава в Европейския съюз. Да, приеха ни, и в НАТО, и в ЕС, по някакви глобални съображения, за които сигурно вече съжаляват.
За 26 години 3 милиона млади и перспективни българи емигрираха в страните, на които се надявахме да заприличаме. Дали, ако бяха останали, можеха да повлияят България да се развие по друг начин? Може би, но човешкият живот е твърде кратък, а у нас саможертвите не са на почит. Младите местни кариеристи и опитните стари партийни апаратчици не биха допуснали лица, извън своите кръгове, да просперират. Едни и същи фамилии, със своя антураж от приближени лакеи, са окупирали всичко – власт, съд, медии. На времето си построиха личен комунизъм, сега си изградиха лична демокрация.
Това, че днес всички надежди на хората за някаква справедливост и наказание на престъпната управляваща върхушка, са се стоварили върху бившия бодигард на Тодор Живков, по някакъв комичен начин бележи 26-годишния преход от тоталитаризъм към пазарна икономика. Дали Бойко Борисов ще бъде поредният или последният спасител на нацията, зависи единствено от гражданите на България, които е крайно време да разберат, че с чакане някой да ги оправи, нищо не се постига. С подмазване – също.
Светът ни дава ежедневни примери, как се отстояват права и свободи – с изисквания и протести, с непримиримост към лъжите, към неспазването на законите. Без равенство пред законите и ефективна съдебна власт един Бат Бойко за нищо не стига!
Голямото нищо, което се случи на 10 ноември 1989 година, можехме да го превърнем в нещо по-различно от мафиотския преход, който ни съсипа, но желанието всеки да се спасява по единично и меракът за бързо и лесно забогатяване, скрит в душицата на срадностатистическия индивид, ни доведе до тук – шепа свръхбогати тарикати и огромно мнозинство, живеещо на границата на оцеляването.
Юлита ХРИСТОВА