ГАЛОП

Мое малко, вече голямо момиче,
навярно макар отдалече
само от мене,толкова много обичано.
Нищо, че всеки от нас вървеше в своя посока,
то нашето не беше любов, не беше чудо.
Ето, дойдоха вече други години,
пораснаха и на двамата децата ни.
Къщи големи вдигнахме, посрещахме
празници, гости, роднини…
Косата ми побеля, избледня синевата в очите ми,
а аз тайно от другите все още тебе чакам.
Случайни неща вече вярвам, че има –
виждам, че идваш насреща.
Хайде да спрем, за къде толкова сме се забързали?
Да си припомним,какво на сбогуване сме си казали.
И моля те,остави на мира ръцете си в ръцете ми.
Знаеш ли колко години жадно са те чакали.
Мое малко, вече голямо момиче,
престани да ме гледаш, с ей такива очи ококорени,
не се обръщай внезапно, изплашено-аз съм.
Затова към тебе съм тръгнал.
Преди зората да ни е изпреварила.
Преди песента на авлигата да ни е изненадала.
Преди пчелите да са изпили нектара на цветята.
Преди още очите на слънчогледовите пити са несъбудени.
Знаеш ли, колко отдавна този миг чакам…
Известно на всички е, че животът е бърз и кратък-
за нищо да не се съжалява.
Какво ли пък ще занесем оттатък…
Затова остани при мене,
преди другите да са те откраднали.
Далече от всички за миг да свериме посоките.
Домът ми е малък, с натежала от чакане стряха,
с кротки дървета и шепота, идващ под клоните.
Защото вече усещам ДЪХЪТ на устните ти-върху моите.
Георги ЙОВЧЕВ