Борис Карадалийски, 73-годишен балчиклия, има ново хоби – поезията.
На снимката е със съпругата си Станка Карадалийска.
Фото: Личен архив

За мене
Усещам я като десница,
която ме подкрепя в нужда
и само с любовта,
преди да съмне
внезапно старата черница,
една жена ще ме събуди,
и тя ще ми напомни,
че нито миг
не ми е била чужда.
С гредите стари, с тишина
о, този дом, ако забравя,
едва ли нещо на земята
ще мога вярно да прославя!

Искам
Безкрайно голям е светът, в който живея.
А как искам
да го обходя навред.
Като във полет
безгрижно да пея,
Да тръпна в
пеперуден ветрец.

Със чуждите звуци
да тичам,
да грабна вълшебния ден,
с лице озарено
да пия наслада
от теб, покорен.

Обич
Обичам те, слънце!
Ти в мене гориш.
Обичам те, вятър!
Ти с мене летиш.

Обичам те огън!
Сърцето ми палиш.
Обичам те, мисъл!
С морето порасъл.

Обичам те, обич!
Красива, засмяна.
Като разплата искам
да бъдеш все млада!

Майко!
Въздухът трепти
като загадка
на едно сбогуване
със вечността.
Моят глас крещи от болка,
търся майка си в нощта.
Вятърът студен прогони
мъката ми във дъжда.
Стъпките ти, мамо,
ме зоват.
Горя за теб,
свещички, тихо,
през малкия им пламък
да те видя.

Моя съдба
Ах, съдба такава,
защо при мене си дошла?
По-бедна от просия,
една любов те замени.
Във твоя поглед
чист намирам
огъня, искри,
които палят.
И думи, които
тлеят по зори
на балчишките баири.
А над тях звездичка мила-
това навярно беше ти!
След твойта кончина –
тъга и мъка, свята си!
И аз съм на земята тук,
за да я напусна скоро.

Приличаш на мама
Премина бурята…
и укротена,
Ти пак, любов, ме гледаш с ласкави очи.
Навън вали,
морето е студено.
Обидено на времето сърцето ми мълчи.
Когато в жълто
гасне този залез
ще съчинявам стихове
със дни.
Обичам те спокойна
и засмяна,
със бяла плетка
в топлите ръце.
В такива дни, след буря, ти приличаш
на мама, даже по лице.