20-го­ди­ш­ни­ят пре­ход се от­ра­зи же­с­то­ко вър­ху пси­хи­ка­та на на­ро­да ни, за­що­то уп­ра­в­ля­ва­щи­те из­б­ра­ха „не­ж­на ре­во­лю­ция”. При та­ки­ва осо­бе­но дъл­ги пре­хо­ди се да­ват мно­го жер­т­ви, а дър­жа­в­но­ст­та се раз­ми­ва. По-пре­д­ви­д­ли­ви­те на­пу­с­на­ха ко­ра­би­те, а дру­ги­те оце­ля­ват, кой как мо­же в си­ту­а­ция на со­ци­а­лен ин­султ и ба­в­на ре­а­ни­ма­ция. От ЕС яко ни на­ти­с­на­ха и Б.Бо­ри­сов е то­зи, кой­то тря­б­ва да свър­ши ра­бо­та­та, от­ла­га­на с го­ди­ни, по обя­с­ни­ми при­чи­ни. Жер­т­ва­та, ес­те­с­т­ве­но е оби­к­но­ве­ни­ят бъл­га­рин, кой­то не про­те­с­ти­ра, не се бо­ри, а „из­би­ва чи­вия” с по­ро­ци – на­р­ко­ма­ния, ал­ко­хо­ли­зъм, про­с­ти­ту­ция, пре­с­тъ­п­ност. То­ва са пси­хо­ло­ги­че­с­ки за­ви­си­мо­с­ти, за ко­и­то при­чи­на е об­ще­с­т­во­то, се­мей­с­т­во­то и ха­ра­к­те­ра на чо­ве­ка. Ко­га­то жи­ве­еш в един луд свят, ти тря­б­ва мно­го си­ла, за да оце­ле­еш. Все­ки оба­че тря­б­ва да на­п­ра­ви сам из­бо­ра за се­бе си.
Днес на па­за­ра вси­ч­ко се пре­д­ла­га, а чо­ве­ка е длъ­жен да из­би­ра. Бъл­га­ри­нът е сви­к­нал да се гри­жи дър­жа­ва­та, пар­ти­я­та и не раз­би­ра, че е ну­ж­но да по­ло­жи уси­лия. Не­г­ра­мо­т­но е хо­ра­та с по­ро­ци да се обя­вя­ват за ау­т­сай­де­ри в об­ще­с­т­во­то и се­мей­с­т­во­то. Има на­чи­ни да им се по­мо­г­не. Тук на пър­во мя­с­то е се­мей­с­т­во­то. Но има ли днес се­мей­с­т­во ? То днес се ру­ши пред очи­те ни, по обя­с­ни­ми при­чи­ни. Се­мей­ни­те вой­ни са най-же­с­то­ки и да­ват мно­го жер­т­ви. Там се ге­не­ри­ра ог­ром­ни на­пре­же­ние. Ако в та­ко­ва се­мей­с­т­во има на­тиск, на­си­лие, аг­ре­сия, по-сла­би­ят ха­ра­к­тер не мо­же да из­дър­жи и се об­ръ­ща към по­ро­ка. Ужа­с­но­то е, че не са­мо въз­ра­с­т­ни, но и де­ца пи­ят, дро­ги­рат се, про­с­ти­ту­и­рат, ядат пре­ко­мер­но, за да ком­пен­си­рат ли­п­са­та на обич, вни­ма­ние, ус­пех в жи­во­та.
Аб­сурд е оба­че да връ­ща­ме па­т­ри­ар­хал­ния мо­дел на се­мей­с­т­во, а днес 2/3 от се­мей­с­т­ва­та са все още та­ки­ва. Вла­с­т­ни ро­ди­те­ли, во­де­ни от ро­ди­тел­с­кия си его­и­зъм, кой­то че­с­то въз­при­е­мат за обич, ис­кат да дър­жат де­ца­та бли­зо до се­бе си, да ги кон­т­ро­ли­рат и при­ти­с­кат, ма­кар че те ве­че са го­ле­ми хо­ра. То­ва не е обич, но по-ог­ра­ни­че­ни­те ин­ди­ви­ди не се за­ми­с­лят, че та­ка вре­дят и на де­ца­та си, и на се­бе си. То­ва, че мла­ди­те се­мей­с­т­ва ис­кат днес да жи­ве­ят от­дел­но, не е из­раз на не­у­ва­же­ние към въз­ра­с­т­ни­те, а же­ла­ние да из­г­ра­дят спо­кой­но со­б­с­т­ве­но се­мей­с­т­во.
Ге­ра­ци­те са ми­на­ло ! И е сме­ш­но да се връ­ща­ме на­зад, след ка­то сме в 21 век. Във все още ес­на­ф­с­ки­те се­мей­с­т­ва днес, па­т­ри­ар­си­те не са ба­лан­си­ра­ни ка­то Ад­нан от „За­б­ра­не­ния плод” а са из­не­р­ве­ни, де­с­по­ти­ч­ни, вла­с­т­ни ли­ч­но­с­ти, ко­и­то на да­ря­ват обич и ува­же­ние, но изи­с­к­ват то­ва  от дру­ги­те чле­но­ве на се­мей­с­т­во­то.
Ед­на от при­чи­ни­те мла­ди бъл­га­ри да на­пу­с­кат стра­на­та е и та­зи. Те ис­кат да се по­то­пят в един нов свят, не та­ка при­ми­ти­вен и об­се­б­ващ, къ­де­то ще се чу­в­с­т­ват спо­кой­ни и ща­с­т­ли­ви.
На за­пад 18-го­ди­ш­ни­те мла­ди хо­ра ве­че жи­ве­ят от­дел­но, спра­вят се с тру­д­но­с­ти­те, а тук има мла­де­жи, ко­и­то не сме­ят да скъ­сат „пъ­п­на­та връв” и из­ра­с­т­ват ка­то не­у­ра­в­но­ве­се­ни, де­п­ре­си­ра­ни хо­ра, до­пу­с­ка­щи мно­го гре­ш­ки в жи­во­та си. В бе­ли­те дър­жа­ви въз­ра­с­т­ни­те жи­ве­ят в стар­че­с­ки до­мо­ве, къ­де­то им е оси­гу­ре­но вси­ч­ко и най-ве­че со­ци­а­лен кон­такт. Тук кар­тин­ка­та е дру­га. Сре­д­но­то по­ко­ле­ние от­г­ле­ж­да ста­ри ро­ди­те­ли и бе­бе­та­та на мла­ди­те. Ко­му е ну­ж­на та­зи жер­т­ва ? И вси­ч­ко се пра­ви не от обич, за­що­то та­ка­ва ли­п­с­ва по обя­с­ни­ми при­чи­ни, а от мо­ти­ва „Ка­к­во ще ка­жат хо­ра­та”, ко­е­то е еле­мен­тар­но.
Днес хо­ра­та в Бъл­га­рия са из­не­р­ве­ни до кра­ен пре­дел. И вме­с­то да има гро­з­ни кон­ф­ли­к­ти, аг­ре­сия, убий­с­т­ва и са­мо­у­бий­с­т­ва и ред дру­ги при­ми­ти­в­ни пра­к­ти­ки на по­ве­де­ние, все­ки тря­б­ва да се опи­та да ба­лан­си­ра не­ща­та в сво­е­то се­мей­с­т­во, по на­чин, по­д­хо­дящ за вси­ч­ки­те му чле­но­ве, без да се стре­ми да об­се­б­ва и кон­т­ро­ли­ра. Де­с­по­ти­ч­ни­те ли­ч­но­с­ти съ­що са де­п­ре­си­ра­ни хо­ра. Те имат ну­ж­да от ад­ре­на­лин и по­с­то­ян­но се­бе­до­ка­з­ва­не, ко­е­то оп­ре­де­ля по­ве­де­ни­е­то им ка­то „сму­ка­чи на чу­ж­да енер­гия”.
Тъ­ж­но зву­чат ду­ми­те на ста­рия Ге­рак: „Лю­бо­в­та бя­га от чо­ве­ш­ки­те сър­ца, хо­ра­та не са ве­че бра­тя.” На чо­ве­ка от  XXI в. не му тря­б­ват уто­пии и илю­зии. Той тря­б­ва да е пра­г­ма­ти­чен,  но не груб и же­с­ток. Вси­ч­ки не мо­жем да бъ­дем бра­тя, но по­не да сме чо­ве­ци. Ста­ро­за­ве­т­ния при­н­цип „Око за око – зъб за зъб” ни връ­ща ве­ко­ве на­зад и ни пре­п­ра­ща в оне­зи ди­ви, не­ци­ви­ли­зо­ва­ни вре­ме­на, ко­га­то ка­то жи­во­т­но, чо­ве­кът е тря­б­ва­ло да по­ка­з­ва кол­ко е си­лен и да се бо­ри за ли­дер­с­т­во в се­мей­с­т­во­то си. Днес без­ду­хо­в­но­то ни об­ще­с­т­во ни на­п­ра­ви съ­в­сем при­ми­ти­в­ни. Оби­ч­та и ком­п­ро­ми­си­те в се­мей­с­т­во­то ще го спа­сят ка­то со­ци­ал­на еди­ни­ца, а от­там и бол­но­то ни об­ще­с­т­во ще оз­д­ра­вее.

Ирена ИЛИЕВА