Маестро Стефан Драгостинов, г-жа Норка Ваядарес, министър на културата на щата Зулия, Маестро Едуардо Ран, диригентът на творбата и Стефан Цонев, Президент на Ротари клуб 1984-1985, часове преди световната премиера на Симфония за мира в Маракаибо, пред Националния театър “Белас Артес”

“Тук времето като че е било спряло. Или по-скоро – часовникът понякога се е връщал и назад. Напуснах България преди 50 години, когато бедността се очертаваше все още в бъдещето. Завръщам се сега и виждам, че тя вече е дошла. По-злочеста, отколкото я предчувствах преди половин век. Има и следи от мимолетен разцвет, но равносметката е: фалит. И то не само материален. Вратите, през които стотици хиляди българи излизат за чужбина, са “триумфално” разтворени. Защото немотията е в настоящето, а не в бъдещето. Аналогиите с много далечното минало не са успокоителни – дори в дългите години на робството сигурно въпросът за оцеляването не е бил така крещящ, а разрухата не е стигала дотам, че да се нуждае нацията ни от “хуманитарна помощ” на преуспяващи благодетели.” Така видя родината си през първата седмица на 1991 година един сполучил далеч от България българин. Стефан Цонев е строителен инженер и архитект, получил през 30-те и 40-те години образованието си в Мюнхен и Виена. Отдавна живее в Маракайбо – венецуелския град, който не спи върху лаврите, с които са го украсили пиратските романи, а все по-амбициозно отстоява славата си на латиноамерикански петролен рай. Като във всеки цивилизован град и тук има ротариански клуб, който не само поддържа материалното благополучие, но си позволява разкоша да се грижи и за извисяването на духа. Колкото и да е преуспял, г-н Стефан Цонев не прекара дните си у нас, раздавайки щедро коледни подаръци. Нито един от вагоните или камионите с благотворителност, пред които трябваше да пробваме силите на собствените си лакти, не бе негов. Преди да помогне, се опита да изясни причините за необходимостта от тази помощ:
“Има ли извинение за нашия упадък през последните години? Жертва на международни интереси ли сме били или сме се превърнали в поробители на самите себе си? Пет века католическа Европа цъфтеше, защото православна България удържаше азиатската агресивност. Тази Европа, която все още не е осъзнала какво дължи на една балканска страна.

Страхотна снимка на Стефан Цонев /2005, Венецуела, Маракаибо/

Но в последния половин век кому да хвърлим вината? На благородниците, които ни изпращат сега помощи ли? Очевидно трябва да я открием в самите себе си. През тази седмица видях България като една земя, която е пометена след безкръвна гражданска война. Това твърде много напомня за Византийската империя, ставала някога лесна плячка, благодарение на вътрешни взаимоизтощителни схватки, които се оказаха безсмислени, защото надделяха над общата вяра за процъфтяване. Сега тук историята като че се повтаря, нещо повече – политическите страсти се оказват по-унищожителни, дори от етническите различия. Резултатите са съкрушителни и изглежда, че такава е по правило съдбата на народите, у които липсва волята за обединение.” Сега е на мода да говорим за “светлина в тунела”, защото освен хляб са ни необходими и надежди, на които да се опрем. Но къде да ги търсим, да ги съзрем спасително просветващи? “Сигурно отново в себе си – отговоря г-н Цонев. – Жизненият ми опит и странстванията ми по света са ме срещали с много модели на преуспяване, но добродетелността, която има по природа българинът, е рядкост. Потенциалните възможности, които притежава нацията ни, само чакат да бъдат събудени, да се издуха натрупаната пепел върху жаравата. В момента се нуждаем от водачи – личности, които да дадат примера за взаимодействие в служба на обществото. Това мое разбиране съвпада и с желанието ми да възкреся ротарианското движение тук. В Пловдив поставих основите на Ротари-клуб “Филипопол”. Бях безкрайно трогнат, когато членовете му в тази бедна страна решиха първата им акция да бъде свързана с кръводаряване. Подобни клубове в други държави, опериращи с милиони долари, не биха се сетили за такъв жест. А когато има желание за взаимопомощ, тогава и помощта отвън не закъснява.”
Отново за милосърдие и благотворителност ли става дума?
“Във всеки случай не за унижаващи човешкото достойнство благодеяния, нито пък за заробващи една цяла нация икономически обвързаности.
Икономиката е като парашут, който ако не се отвори в движение, се сгромолясва. С товара му знаем какво се случва. Затова първо трябва да си помогнем сами и то така, че да видим по-скоро резултатите, а не да ги търсим в далечното бъдеще. Това обаче е нещо много различно от мигновенията на щедрост. Добре, бих подарил риба, да речем на гладуващия, за да преживее днес. Но не би ли било по-хуманно да го науча сам да я лови, за да бъде независим в съществуването си… Тъкмо заспалите собствени възможности трябва да активизираме.
Иначе отново ще се окаже, че часовникът, колкото и да върти стрелките си, не отмерва времето напред.” Размислите на Стефан Цонев за неговия престой в България записа
Елена ДРАГОСТИНОВА
Вестник “Култура”,
11 януари 1991 г.