Керанка Генчева, 2013                  Фото: М. КОСТОВА

Единадесети юли 2015 г. е голям празник за с. Храброво, защото това е дългоочакваният ден да се освети новопостроената църква „Св. Св. Петър и Павел” Благодарна съм на съдбата, че се родих в Добруджа, в малкото село Хамзалар /Храброво/. Празникът върна моите спомени към селото, с което никога не съм се разделяла. Разположено е в необятната Добруджанска равнина, на 15 км. от гр. Балчик, 25 км. от гр. Добрич, на високото плато, а на юг – оградено от Батовската долина. Близо е до курорта „Албена”. Селото е изградено от ниски едноетажни къщи и с нищо не може да впечатли случаен минувач, но за нас, родените и израснали в него, то е дар Божи! Място, което обичаме, защото тук сме изживели едно щастливо детство сред природата, с нашите трудолюбиви, всеотдайни родители.
Ще забрави ли някой от нас гласа на природата – небето, земята, хората, шепота на вятъра? Дългите разходки с учителите, рано пролетта в местността „Куруджорман”, където беряхме първите кокичета, минзухари, по-късно красиви божури, с които кичехме образите на Св. Св. Кирил и Методий! Разходките ни по кайряка, радостта, възторга ни от красивия килим от перуники /ириси/, които само природата може да извае! Тичахме по ръба на платото, от където се виждаше Батовската река и красивата долина, чак до морето. Понякога ходехме до входа на пещерата на север от с. Църква /сега близо до мангановото находище/. С радост посрещахме лястовичките, изпращахме жеравите. В двора ни имаше щъркелово гнездо.
Събирахме се децата от махалата и наблюдавахме живота им, а дядо, седнал близо, с неотлъчната си лула, ни разказваше легенди за щъркелите, за конете, пуснати на хергеле в гората и защитата им от вълците и др. Сутрин ни събуждаха птичите гласове, конските копита на красивите коне, тропота на каруци, гордостта на много стопани. По-късно тичахме в равното поле, изкачвахме се на някоя могила /сега разорани/ и наблюдавахме, първо, зелените, а по-късно, златните житни поля, цъфналите слънчогледи, чак до края на хоризонта! В суровата добруджанска зима радостта ни бяха пързалките с шейни, а момчетата се пързаляха в замръзналия гьол. Това детство ни свързва със селото и зарежда с енергия за цял живот! Липсват системни археологически изследвания за селото, но от веществени доказателства – монети от различни епохи, останки от антична и късно-антична крепост на 1.9 км. на юг, незащитено селище по-на север, тракийско скално светилище, югоизточно от селото, некропол и др., съдим, че това интересно място е било забелязано и обитавано от древността до днес. Писмени доказателства за селото има от 1526/27 година. От устни предания знаем, че името на селото е посветено на братята Хамза и Али /Хамзалар/, които изграждат чифлик в южната част на сегашното село. Около тях се заселват и други скотовъди и се обособява мюсюлманско селище. Преди и след Освободителната война турците започнали да се изселват. Пристигат българи с надежда Добруджа да им дари по-богат и щастлив живот. Установяват се няколко рода: Желеви /Танас чорбаджи, по-късно земевладелец/, Гирджикови, Недялкови, Коеви, Жекови и др. Захващат се здраво работа. Купуват къщи и стопански дворове, ниви, гори, животни. Копаят кладенци на 70 – 80 метра дълбочина. Селото става българско. Създават частно училище. На празници ехтят български песни и хора. Но злата участ на българите не ги отминава! Започват войните – Балканска, Междусъюзническа, Първа световна! Мъжете заминават за фронта. Жени, деца и старци се борят за оцеляване с чернозема, природните стихии, епидемии.
През 1913 г. Румъния окупира Южна Добруджа. Водят се тежки боеве. Отнасят се жестоко към населението. През 1916 година българската армия успява да ги отблъсне и освободи Добруджа. За съжаление, с Ньойския договор Великите сили ни подаряват на Румъния. Една част от мъжете на селото ни загиват по фронтовете, други са ранени, изтощени. Много са наградени, всички са горди от победите си, но се връщат и живеят унизени в поробения ни край. Румънската държава започва жестока, целенасочена политика за асимилация на населението със закони за поземлените отношения, търговията, образованието, културата. Отнемат 1/3 от земите на българите и настаняват румънски колонисти. Закриват българските училища, читалища. Забраняват българския език. Събират данъци за 1916,/17,/ 18 г. Бруталност! Всяка съпротива е смачквана жестоко!
Най-голяма трагедия е отвличането на 4 000 добруджанци в Молдова. От нашето малко село са отвлечени 25 мъже, които загиват в страдания. Един, двама души успяват да избягат и се връщат в селото, но да края на живота си не разказват за ужасите на видяното и преживяното в лагерите. Жестокият режим не сломи гордите добруджанци. Непримирими, но и търпеливи, те се събираха в къщите, информираха се за България. Нас, децата, възпитаваха в българщина. Бях дете, но си спомням радостта от вестта за сключения Крайовски договор, който пак беше в ущърб на Добруджа, но свободата идваше! Неописуема беше радостта. Посрещнахме българската войска с песни и хора. Всички бяхме на мегдана – от най-старите до децата. Освободителите бяха нагостени и дарени.
В селото настъпиха промени. Бяха изтеглени румънските колонисти. Учудвам се на благородството на близките си, които, измъчени от румънските власти, намериха добри думи и пожелания на заминаващите бедни селяни. Възстановено беше училището. Пристигнаха емигранти от гр. Варна и се настаниха в изоставените си къщи. Никога няма да забравя пристигането на преселниците от Северна Добруджа. Беше късна есен. Валеше първият сняг. Настаняваха ги в малките, полусрутени румънски къщи. Хората бързаха да напоят и приберат докараните от тях животни. В очите им се четеше умора, тъга по родните домове и уплаха от неизвестното. Местните жители ги посрещнаха с „добре дошли” и бързо се сприятелиха. Те, трудолюбиви, упорити, добри стопани, бързо стъпиха на краката си. Хората се обединиха и заживяха задружно. Във Втората световна война от селото ни участваха 11 мъже. Измъчени, някои ранени, един пленен, но всички се върнаха по домовете си. След войната настъпи мир с превратности в историята. Живяхме в бедност, но времето беше благоприятно за селото. През 1948 г. се основа първата земеделска кооперация. С наличната и закупена техника се улесни тежкия труд на селяните. Селото се електрифицира, водоснабди, залесиха се пояси, изгради се шосе, свързващо ни с Балчик и Добрич.
Основното училище добре подготвяше учениците и те продължаваха образованието си в желаната насока. Във времето урбанизацията не пожали и нашето село. Младите хора се заселваха в близки и далечни градове, но със самочувствието на образовани хора, с професии. Водеха активен обществен живот. За успеха на жителите може да се прочете в книгата на Йовка Атанасова „Гордостта на Храброво”. На този ден искам да поздравя Симеон Донев, доктор на икономическите науки и наш дългогодишен председател на земеделската кооперация. Кооперацията е икономически стабилна, опора на кооператорите през тези трудни години, опора на селото. Голям е и приносът му за построяването на църквата. Искам да поздравя и Йордан Коев, кметски наместник на с. Храброво, че макар селото ни е намаляло до 90 души, то е добро място за живеене – чисто, няма кражби и безработни, за усърдието му за строежа и цялостното изграждане на храма „Св. Св. Петър и Павел”. Бъдете живи и здрави! Всеки празник дарява сили. Нека празникът на 11 юли помогне за възраждане на селото. Дано в най-скоро време се сдобием и със съвременен път, за да се използват пълноценно даденостите на Храброво – кристално чист въздух, богат чернозем, близост до морето! Честит празник!
Керанка ГЕНЧЕВА