Книгата на Радослав Коцев бе представена на 5 юни от 18:30 часа в галерия “Маркони”

Ганка Филиповска – “30 щриха за любовта“ (разкази), ИК „Жанет 45“, Пловдив 2014
Ето едно от предимствата на свободния литературен пазар – в годините на държавно регулиране автори като Ганка Филиповска щяха да чакат с години, за да се представят пред публика, докато днес конкуренцията между издателствата веднага я изстреля в списъка на много талантливите български разказвачи.
Този факт е за отбелязване дори само поради това, че българското писане, в което разказът е може би най-обилният с дарования жанр, я прие без възражения и съпротиви. Нещо повече, открои я, стори я личен разказвачески глас.
Този глас е особен, някои дори биха го определили като прекалено мрачен. Такива възражения имаше по време на представянето на първата й книга с разкази, сборника „Сонет 130“. Макар че ми се струват странни: Достоевски също е мрачен автор, но никой не го укорява за това. Тази мрачност на „Сонет 130“ е наследена и в „30 щриха за любовта“, особено в първата част на сборника, „Графика“. Разкази за сложното ни време, в което защита няма, всеки е оставен на себе си и на способностите си да оцелява.
В първия сборник разказът „Смъртта на коректорката“ е изключително обсебващ в тази посока, във втория „Сине“ и „Вчера и утре“ притежават подобна покъртваща сила. Всъщност „черно-бялата“ част „Графика“ би могла да се чете и като продължение на първата книга на Ганка Филиповска, макар да е с няколко нюанса повече обърната към светлината, особено в разкази като „Десет лястовици“ и „Странната смърт на Керана М.“ А пък „Мъжът, който им постла легло“ е също тъй изневиделица, както „Арсеник и стари дантели“. Все пак, който е чел предишните й разкази, ще разпознае без проблеми почерка й и това донякъде би го накарало да погледне с присвиване на устни към втората й книга. Но ще избърза, защото го очаква истинска изненада, и то толкова голяма, че чак ще си прехапе езика от свежо изумление.
„Сграфито“ е името на това изумление. По внушението си 15-те разказа от този раздел на сборника се равняват с „Диви разкази“ на Николай Хайтов, но омекотени от един по-грижовен, по-милващ почерк. Родопската планинска суровост е усмирена, превърната е в тракийска и добруджанска песенност, но е прибавено друго – една сила на недиректното, повече омайващо, отколкото декларативно писане.
Ганка Филиповска само разказва, но разказите й са такива, че гърлото те стяга, очите се насълзяват, сърцето се измята. Онзи, който успее да прочете например „Разделна поляна“ без такъв трепет, значи е от камък. Или „Черна череша“. Или „Прошка“. Или „Бабахакъ“.
Изобщо всички – отдавна не бях срещал в простора на българското разказваческо изкуство такава уметност да се извикват чувства без натрапване, без нарочни извратливости. Едно простичко разказване, където историята говори сама за себе си, но говори така, че ти секва дъхът.
Майсторство от висша класа, което, надявам се, ще бъде запазено и в следващите книги на Ганка Филиповска. Които аз, признавам, очаквам с нетърпение и с жаждата на предан (по)читател.
Митко НОВКОВ
Сп. “Съвременник”