Втори взвод от втора рота на поделение 24 600 в Балчик се събра за първи път след двадесет и пет годишна раздяла. Някогашните школници от военновъздушните сили на България вече бяха застаряващи мъже и трудно се разпознаваха помежду си. Събираха ги клетвата, подстриганите по едно и също време коси, тогавашният дълг към родината и младежката вяра в бъдните дни. Тези някогашни бойци на Републиката днес бяха побелели и някак смешни с увисналите си кореми в кръчмата срещу поделението и онзи само техен плац, по който още кънтеше: „Когато над Дунав се мръкне и сънен Балканът заспи…“ – Бойци! Под това знаме са се клели и за това българско небе са давали животите си хиляди достойни синове на България! Ще марширувате до припадък! Денонщно! Докато не видя в стойката и в погледа на всеки един от вас гордост! Запомнете тази думичка и си я повтаряйте денонощно – Гордост! Редник Тонев-дай тон! Ходом, марш!… На плаца вечер оставаха осем черни линии в кръг около пилона от гьона на кубинките. Четиресет дни по-късно школниците се заклеха да служат честно и да дадат живота си, ако се наложи, за воинската чест и славата на великото българско знаме! Заклех се! Първият шок след вълненията около клетвата бе картата над бюрото на капитан Игнатов. На нея България излизаше от досегашните си предели и опираше някак величествено в три морета, включвайки в териториите си Зайчар и Ниш, Струга, Охрид и Битоля, Кукуш и Кавала, Дедеагач, Люлебургаз и Одрин, Бабадаг и Тулча. Войни, съдби, трагедии и драми. Битки, стремления, славни победи и разочарования! За всичко това щяха да научат от своя горд капитан Игнатов. Такъв щяха да го запомнят. Завинаги! Горд и достоен! Нищо, че понякога някаква горчилка накъсваше думите му и навъсено излизаше да пуши. Кръчмата кънтеше. Пееха се песни. Разказваха се спомени. Вдигаха се тостове, скрепени с шумни, мъжки прегръдки. Идваше време за вечерната проверка. Присъстваха всички. Без геройски загиналите. Всеки момент трябваше да се появи ротният командир капитан Игнатов. Всички мълчаливо очакваха това. Всеки щеше да стане, лично да отдаде чест на капитана си и да му благодари. За всичкото Онова. Изправен, с изкривена гримаса и с чаша в ръка, думата взе старшината на ротата: „Момчета, капитан Игнатов няма да дойде тази вечер. Гръмна се една нощ в челото! Не издържа на прехода!” В гъстите мустаци на старшината се вляха две вади едри сълзи. Отсипа и се строполи на стола си. Момчетата безмълвно станаха, отдадоха чест и поеха отсреща към плаца. Застанаха в центъра му в редици. Като едно време. Някой окачи на пилона три овързани като конска опашка ризи – бяла, зелена и червена. После всички чуха командата: „Ще марширувате до припадък! Денонощно! Докато не видя в стойката и в погледа на всеки един от вас гордост! Запомнете тази думичка и си я повтаряйте денонощно – Гордост! Редник Тонев-дай тон! Ходом, марш!” Всички дружно запяха „Когато над Дунав се мръкне“. Замаршируваха. Плацът отново кънтеше, а гърлата им, както някога, мощно деряха небето. Заприиждаха хора. Опустялото поделение се оживи. По-старите жители на квартала, нагледали се на стотици клетви и маршировки, станаха свидетели на нещо невиждано. Освен че за първи път зърваха бивши школници да маршируват в разграбено и пусто поделение, те видяха как в края на марша и песента момчетата вкупом падат на колене до един, плачейки за своя капитан Игнатов. За своя изгубен, също като тях, в прехода, горд капитан Игнатов. Плачеше сломената рота. Отдаваха им чест присъстващите… Редник Тонев нямаше да спи. С дни. Разпнат между съдбите на своя капитан Игнатов и онзи, другият – поручик Игнатов. За когото бе слушал от дядо си вечер, докато го приспива. Онзи същият поручик Игнатов, който през 1941 година по времето на Българския Великден бил взводен командир на дядо му и който загинал, но изпълнил дълга си – да върне Беломорието и Македония на Отечеството си. Тогава редник Тонев не знаеше, че неговият ротен капитан Игнатов и дядовият поручик Игнатов са дядо и внук. Разбра го същата онази вечер от старшината. Който вдигна тост! За двамата Игнатови. Загинали. За две различни Българии! За почест! Отдадете чест!
Бисер ТОШЕВ