За бъл­гар­с­кия ко­ле­ден дух ще ви го­во­ря. Са­мо от свое име ще ви го­во­ря, за­що­то имам име. С не­го се по­д­пи­с­вам, не с ни­к­нейм или псе­в­до­ним.

Ко­ле­д­ни­ят дух, за съ­жа­ле­ние, не пре­д­по­ла­га са­мо при­по­в­ди­г­на­та пра­з­ни­ч­ност. Пре­д­по­ла­га сми­ре­ние, да по­г­ле­д­нем в се­бе си и от­там да тръ­г­не по­г­ле­дът ни за не­ща­та на­о­ко­ло. За­що­то ако под ел­ха­та ни са на­т­ру­па­ни по­да­ръ­ци, има до­мо­ве, в ко­и­то и ел­ха ня­ма.

За­що­то ако след те­ж­ки­те пра­з­ни­ци из­х­вър­ля­ме ос­та­тъ­ци­те от хра­на­та ка­то ве­че не­по­т­ре­б­ни, ня­кой тре­пе­т­но ча­ка да ги из­ва­ди от ко­фи­те, да ги по­по­чи­с­ти и да за­лъ­же гла­да си, а опа­ко­в­ки­те от по­да­ръ­ци­те ще пре­да­де във вто­ри­ч­ни су­ро­ви­ни за ня­коя и дру­га жъл­та сто­тин­ка. И ще е по-до­во­лен, от­кол­ко­то пре­я­ли­те и пре­пи­ли­те.

Та­къв е жи­во­тът, та­къв е кръ­го­в­ра­тът му – за един пра­з­ник, за друг дел­ник, дух е ва­ж­но да има. А ду­ха не мо­же да го по­из­ду­хаш от мър­со­ти­я­та и да си го бо­д­неш на ша­п­ка­та, или го имаш, или – за­б­ра­ви. Но ко­ле­д­ни­ят дух при­п­лам­ва във вси­ч­ки ду­ши. По­не се на­дя­вам. По­не имам на­де­ж­да Ко­ле­да­та да е би­ла въз­мо­ж­на за вси­ч­ки. За хо­ра­та, чи­и­то къ­щи бя­ха съ­си­па­ни от на­во­д­не­ни­я­та. За по­чер­не­ни­те се­мей­с­т­ва на не­ле­по и пре­с­тъ­п­но за­ги­на­ли­те в ка­та­с­т­ро­фи и взри­во­ве. За бе­д­ни­те, за уни­же­ни­те и ос­кър­бе­ни­те, за це­лия наш на­род. То­ва изо­б­що не е па­те­ти­ка. И ня­ма ни­що об­що с по­зо­ри­ще­то “Мно­го­с­т­ра­дал­на Ге­но­ве­ва”, ако на­ро­де­цът ни да е мно­го­с­т­ра­да­лен, но жи­лав и не­из­т­ре­бим, на­с­п­ро­ти не­чии ще­ния.

Пен­си­о­не­ри­те бя­ха об­ра­д­ва­ни с 40 лв. на­д­ба­в­ки. Бла­го­дар­с­ко, де­то се ви­ка, не че при тия оби­д­но ни­с­ки пен­сии е кой знае ка­к­во. Пен­си­о­не­рът с те­зи па­ри не си е ку­пил свин­с­ко и вин­с­ко, а ги е дал за шо­ко­лад на вну­ци­те си. В со­ци­ал­на­та мре­жа ви­дях, че е съ­з­да­де­на гру­па ”По­да­ри ко­ле­д­на ве­че­ря на пен­си­о­нер в ну­ж­да”, къ­де­то хо­ра от вси­ч­ки кра­и­ща на стра­на­та ка­ч­ват сним­ки на ка­со­ви бе­ле­ж­ки, на па­ке­т­че­та с най-не­об­хо­ди­мо­то за то­зи пра­з­ник, име­на­та на пен­си­о­не­ри­те, до ко­и­то те­зи по­да­ръ­ци са до­с­ти­г­на­ли и пре­ди­з­ви­ка­ли ра­до­с­т­ни съл­зи в очи­те на за­б­ра­ве­ни­те от Бо­га. Пре­к­ра­с­но, ще ка­же­те. Без­с­пор­но. Ад­ми­ра­ции! Но ка­то по­г­ле­д­неш ре­ал­но, то по­не все­ки вто­ри пен­си­о­нер е в ну­ж­да. Це­ло­го­ди­ш­но. И вся­ко де­те в со­ци­а­лен дом или в се­мей­с­т­во на ръ­ба на оце­ля­ва­не­то е це­ло­го­ди­ш­но в ну­ж­да. Не съм про­тив те­зи чо­ве­ко­лю­би­ви ини­ци­а­ти­ви, опа­зил ме Го­с­под, но не­до­лю­б­вам кам­па­ний­но­ст­та на до­б­ро­т­вор­че­с­т­во­то. Ня­кой да се се­ща ка­к­во ста­на с ини­ци­а­ти­ва­та за ви­ся­що­то ка­фе, ви­ся­щия хляб, ви­ся­що­то до­б­ро? Сви­ва­те ли ра­ме­не ка­то про­да­ва­ч­ка­та от квар­тал­ния ми су­пер, ко­га­то пре­ди ня­кол­ко дни я по­пи­тах да­ли мо­га да ос­та­вя ви­ся­щи ко­ри за ба­ни­ца, си­ре­не и яй­ца? Уви­с­на та­зи кам­па­ния, над про­па­ст­та на ура­джий­с­ка­та ни кам­па­ний­ност уви­с­на. А кол­ко са есе­ме­си­те за “Бъл­гар­с­ка­та Ко­ле­да” в сра­в­не­ние с те­зи за все­въ­з­мо­ж­ни­те бра­дъ­ри, гла­со­ве на Бъл­га­рия, сър­вай­въ­ри и Х-фа­к­то­ри? Ли­ч­но мен то­ва ме ин­те­ре­су­ва. И ме за­ся­га. И в два­та сми­съ­ла на та­зи ду­ма. За вас не знам, на­дя­вам се, че да­леч не са­мо аз се ин­те­ре­су­вам от из­во­ди на ба­за­та на сра­в­не­ния. Не­п­ра­з­ни­ч­но ли ви се стру­ва? Ами не е.

Ние, ко­и­то се су­е­тим из ма­га­зи­ни­те и ули­ци­те, ко­и­то ку­пу­ва­ме от­ря­за­ни­те ел­хи и ел­хи­ч­ки, за да ги при­ю­тим в до­мо­ве­те си за две се­д­ми­ци и по­с­ле да ги из­х­вър­лим на бо­к­лу­ка за­е­д­но с ог­ри­з­ки­те от хра­на­та си, ко­и­то се опи­т­ва­ме чрез все по­ве­че и по­ве­че по­хар­че­ни су­ми да си на­п­ра­вим пра­з­ник, за­що за­б­ра­вя­ме, че Исус Хри­с­тос се е ро­дил в обо­ра, че е по­ло­жен не в люл­ка с ко­п­ри­не­ни пе­ле­ни и сре­бър­на лъ­жи­ч­ка в ус­та­та, а в яс­ла­та на до­би­тъ­ка, че е из­ра­съл в го­не­ния и не­до­и­мък в до­ма на дър­во­де­ле­ца Йо­сиф?  За­що за­б­ра­вя­ме ду­ми­те му и до­с­та от нас се опи­т­ват за един ден да се по­чу­в­с­т­ват ка­то ка­ми­ла, ми­на­ва­ща през иг­ле­но ухо? Не тям е от­ре­де­но цар­с­т­во­то не­бе­с­но. На ця­ла­та ни­ще­та в дър­жа­ва­та сме тръ­г­на­ли да ки­чим с по­ка­з­но бла­го­по­лу­чие кръпките по тялото й.

Тря­б­ва да се пра­з­ну­ва, раз­би­ра се. Но след все­ки пра­з­ник, кол­ко­то и да е про­дъл­жи­те­лен, ид­ва не­из­мен­но дел­ни­кът. За ко­го тру­дов, за ко­го без­ра­бо­тен, но дел­ни­ци­те пра­вят го­ди­ни­те ни – да­ли ще са до­б­ри, пло­до­но­с­ни, те­ж­ки или по-ху­ба­ви от пе­сен, за­ви­си от нас. Друг ра­бо­та­та ни ня­ма да свър­ши. Друг из­бо­ра ни ня­ма да на­п­ра­ви.

Та съм да­леч от ми­съл­та да на­ла­гам ня­ко­му, кой­то се лю­ш­ка на са­мо­до­вол­с­т­во­то си или огол­ва бе­ло­зъ­ба ус­ми­в­ка в при­с­тъп на чо­ве­ко­не­на­ви­с­т­ни­че­с­т­во, ня­ка­к­ви про­че­те­ни в де­бе­ла­та кни­га ду­ми. Не ви по­у­ча­вам. Не ви съ­ве­т­вам. Спо­де­лям сво­и­те раз­ми­с­ли пред со­б­с­т­ве­на­та си съ­вест. За­що­то ис­кам до­б­ро­то и чо­ве­щи­на­та да при­съ­с­т­ват във все­ки един ден от вся­ка ед­на го­ди­на, а не са­мо око­ло све­т­ли­те и све­ти­те да­ти. Ей та­ка, чи­с­то его­и­с­ти­ч­но, ми се ис­ка да сме Чо­ве­ци. Вси­ч­ки. И да се въз­ро­дят ду­ши­те ни.

Маргарита ПЕТКОВА