Стран­но: в не­де­ля в 15 ч., за­с­та­нах пред ко­в­че­га му, ви­дях че е мър­тъв… А е жив!

Пър­ви­ят опо­з­на­ва­те­лен раз­го­вор с пре­зи­ден­та Же­лев имах на 13.06.1995 в ка­фе­не­то на би­в­шия Ми­не­рал-су­ве­нир, бул. Цар Ос­во­бо­ди­тел 8.

Ини­ци­а­тор бе Гeор­ги Ми­шев, до­ма­кин – Ру­мен Дра­га­нов. В ар­хи­ва си па­зя 4 сним­ки. Но и “24 ча­са” , на дру­гия ден, на стр. 5,  из­не­на­д­ва­що пу­б­ли­ку­ва кра­т­ка ин­фор­ма­ция и сним­ка от Ру­мя­на То­не­ва: Же­лев е пред от­во­ре­на­та вра­та на бро­ни­ра­ния си “Мер­це­дес”, а от­до­лу “Пре­зи­ден­тът Же­лев из­ча­ка да пре­ми­не сил­ни­ят дъжд и чак след то­ва се ка­чи в ко­ла­та си след сре­ща с пи­са­те­ли­те Ге­ор­ги Ми­шев и Ма­рин Ге­ор­ги­ев”.

В ля­во от сним­ка­та е те­к­с­тът, она­с­ло­вен “Же­лев го­во­ри че­ти­ри ча­са с ин­те­ле­к­ту­ал­ци”: “Пре­зи­ден­тът Же­лев го­во­ри бли­зо че­ти­ри ча­са с пи­са­те­ли­те Ге­ор­ги Ми­шев и Ма­рин Ге­ор­ги­ев, шеф на “Ли­те­ра­ту­рен фо­рум” в ка­фе­не­то на “Ми­не­рал­су­ве­нир” вче­ра. Те би­с­т­ри­ха на ча­ша во­да съ­д­ба­та на ве­с­т­ни­ка, за­п­ла­шен да ос­та­не на ули­ца­та. Д-р Же­лев не се е ан­га­жи­рал с кон­к­ре­т­на по­зи­ция. За по­ли­ти­ка по­ч­ти не ста­на­ло ду­ма. “Го­во­ри­х­ме си за жи­во­та”, съ­о­б­щи г-н Ми­шев на из­ли­за­не, д-р Же­лев от­ка­за изя­в­ле­ние”/24 ча­са/

Дъ­ж­да не по­м­ня. През це­ли­ят раз­го­вор Же­лев, за­го­во­ре­ше ли, ме гле­да­ше пра­во в очи­те. За пръв и по­с­ле­ден път. Мо­же би ме про­у­ч­ва­ше. Не по-ма­лък бе и мо­ят  ин­те­рес към не­го; до­ри не се вла­дея в лю­бо­пи­т­с­т­во­то си, вто­ра­чен все­по­г­лъ­ща­що, сти­с­нал че­лю­с­ти, де­б­на да не из­пу­с­на вся­ка ду­ма, вся­ко дви­же­ние; ка­то звяр пре­ди скок;

Ру­мен е свел гла­ва в оча­к­ва­не на удо­б­ния мо­мент да взе­ме ду­ма­та; взе­ма я; Же­лев сми­жур­ва очи, пра­ви се че слу­ша и до­ка­з­ва мо­е­то на­б­лю­де­ние: не гле­да в очи­те, ко­га­то ин­фор­ма­ци­я­та или чо­ве­кът не го ин­те­ре­су­ват. Или ко­га­то смя­та, че окон­ча­тел­но го е спе­че­лил.

Раз­би­ра се, че го­во­ри­х­ме за по­ли­ти­ка; го­во­ри­х­ме и за ве­с­т­ни­ка, но не за то­ва че ще ос­та­не на ули­ца­та /по то­ва вре­ме бях по­д­ло­жен на си­лен на­тиск от Ми­ни­с­тер­с­т­во­то на кул­ту­ра­та – уве­ли­чи­ха ми на­е­ма, ка­то цел­та бе да ме из­то­щят фи­нан­со­во/, Ру­мен раз­ви стра­те­ги­я­та си, че ве­с­т­ни­кът е го­тов да по­д­к­ре­пя пре­зи­ден­та /ко­е­то по­с­ле и ста­на/ и не бя­х­ме са­мо на ка­фе и во­да, но и на уи­с­ки, ко­е­то, с вре­ме­то раз­б­рах, пре­зи­ден­тът до­с­та оби­ча. В про­це­са на сбли­жа­ва­не­то ни, в ста­и­ч­ка­та за по­чи­в­ка зад бю­ро­то, в дъ­но­то на ка­би­не­та му, ед­на ве­чер из­пи­х­ме цял ли­тър. Уж до­й­дох за мал­ко – звън­на ми към 18 ча­са, още не бя­х­ме при­к­лю­чи­ли броя, а ста­на дъл­га-пре­дъл­га… Ка­зах му че тря­б­ва да звън­на на сче­то­во­ди­тел­ка­та, за да иде в ре­да­к­ци­я­та и да вклю­чи алар­ма­та. Иди и се оба­ди по те­ле­фо­на, на­со­чи ме Же­лев, на бю­ро­то ми е. Там бе на­и­с­ти­на, но апа­ра­тът бе до­с­та сло­жен и не се спра­вих с на­би­ра­не­то. По­мо­лих го да ми по­мо­г­не. Той до­й­де и ме по­пи­та за но­ме­ра, ка­з­вах му го на ча­с­ти, а той вър­те­ше шай­ба­та. Ко­га­то звън­на пър­вия си­г­нал, по­да­де ми слу­шал­ка­та.            По­с­ле про­дъл­жи­х­ме с уи­с­ки­то.

При­к­лю­чи­х­ме след 12 в по­лу­нощ. Пре­д­ло­жи ми да ме взе­ме в “Мер­це­де­са” си и да ме за­ка­ра до вкъ­щи. Бе­ше ми не­у­до­б­но и от­ка­зах. Пък и ис­ках да се по­раз­ве­д­ря: – Аз ще про­дъл­жа пеш, не жи­вея да­ле­че. Хем ще ла­п­на мал­ко чист въз­дух…

Та­ка и по­из­т­ре­з­нях – и от ал­ко­хо­ла и от на­пре­же­ни­е­то – все пак не ми бе ока­з­ва­на та­ка­ва чест.      По­с­ле се ше­гу­вах:  – А пък на мен пре­зи­ден­тът ми е бил те­ле­фо­нист.

Ако по дре­хи­те по­с­ре­щат, то “дре­хи­те” за пре­зи­ден­т­с­кия ка­би­нет са се­к­ре­тар­ки­те.

Ед­на­та, Сте­ф­ка, бе де­бе­ла, ед­ра, го­ле­мо­г­ла­ва, сън­ли­во от­пу­с­на­та, с щръ­к­на­ли на­в­ся­къ­де дъл­ги, из­ру­се­ни ко­си; ка­то все­ки на­те­жал, тру­д­но ста­ващ, и тя пре­д­по­чи­та не­по­д­ви­ж­но­ст­та във вся­ко от­но­ше­ние; ви­ж­дам бя­ла­та й, ве­ч­но по­ка­па­на блу­за, чер­на­та дъл­га по­ла;  из­пъл­ва­ха я и се по­да­ва­ха тро­ма­ви­те й ка­то кю­ту­ци кра­ка; пъл­ни­те хо­ра са до­б­ро­ду­ш­ни, ле­ни­ви  – до бе­зо­т­го­вор­ност до­ри.     Су­ма пъ­ти, да не ка­жа без­б­рой, за­що­то не съм ги бро­ил, но са по­не де­се­ти­на, ми е звъ­ня­ла, за да ме пи­та за те­ле­фо­на на Ге­ор­ги Ми­шев /от­то­га­ва та­ка го за­по­м­них, че и днес, на сън да ме бу­т­нат, ще го ка­жа /. А тя как по­не ве­д­нъж не се се­ти да го за­пи­ше.                  По-ле­с­но й бе да вър­ти шай­ба­та на дър­жа­в­ния те­ле­фон, на­ли не го пла­ща, и да гу­би сво­е­то и на пре­зи­ден­та вре­ме.             То­ва е съ­ща­та се­к­ре­тар­ка, ко­я­то се­га бе­д­с­т­ва. Ня­ма как в не­с­ре­та­та й да не съ­у­ча­с­т­ва и тя са­ма­та…

Мо­же би ис­ка­те да уз­на­е­те ка­к­ва бе об­с­та­но­в­ка­та в ста­и­ч­ка­та за по­чи­в­ка – при­да­тък към ка­би­не­та на пре­зи­ден­та?!                    Тя бе тя­с­на и мо­же­ше да по­бе­ре мал­ко ве­щи. Има­ше ле­г­ло, твър­до, съ­що  тя­с­но, чер­но на цвят, по­до­б­но на ка­на­пе; има­ше ма­си­ч­ка – ни­с­ка, про­дъл­го­ва­та с два чер­ни фо­тьой­ла от две­те й стра­ни.

В на­ре­да­та й все още вси­ч­ко бе по вку­са на пре­ди­ш­ния й оби­та­тел. Ся­каш ду­хът му още ви­та­е­ше из нея.                Мно­го пре­ди сре­д­но­ш­ния ни гу­ляй с уи­с­ки, един ден, при­ви­к­вай­ки ме за сре­ща, бе око­ло 12 ча­са, до­ка­то вля­за, до­ка­то се раз­го­во­рим – и ста­на вре­ме за обяд. И Же­лев ме по­ка­ни. Та­ка се озо­вах за пръв път в пре­зи­ден­т­с­ки­те по­тай­но­с­ти.

Пър­ва­та ми, не­из­ре­че­на ми­съл бе: а, зна­чи тук са по­ко­и­те на Жи­в­ков, тук си е по­д­рем­вал или по­не по­чи­вал из­ле­г­нат…     Обя­дът бе скро­мен. Же­лев не бе ла­ком на яде­не. Има­ше пър­жо­ла, гар­ни­ту­ра и ма­с­ли­ни – ед­ри, чер­ни и со­ч­ни ма­с­ли­ни. Те ми на­п­ра­ви­ха впе­ча­т­ле­ние по­ве­че от ме­со­то.          И бу­тил­ка бя­ло ви­но. С вре­ме­то щях да раз­бе­ра, че той е лю­би­тел на ви­но­то.

А, да – ня­къ­де встра­ни се бе­ле­е­ше и ма­лък, пло­сък кан­тар. На не­го ме­рил ре­до­в­но те­г­ло­то си. По­дър­жал го в ед­ни и съ­щи гра­ни­ци, хра­нел се уме­ре­но, с ре­до­в­ни раз­хо­д­ки ве­чер, от­дел­но – хо­де­не за гъ­би, за ри­ба в по­чи­в­ни­те дни.

Той и до­к­рая си ос­та­на тъ­нък, слаб. До­ка­з­ва го и до­ку­мен­тал­ни­ят филм на Ми­ра До­б­ре­ва, за­с­нет в  Гро­з­ден през ля­то­то на 2012. БНТ го из­лъ­чи в де­ня на по­к­ло­не­ни­е­то.

Пре­зи­ден­т­с­ки­ят Ту ка­ц­на на ле­ти­ще­то в Бал­чик. Ка­то двой­но удъл­же­на сян­ка зад Же­лев за­с­та­на ди­ре­к­то­рът на кан­це­ла­ри­я­та му Ивай­ло Три­фо­нов; Же­лев тря­б­ва­ше да сле­зе пръв и да при­е­ме по­з­д­ра­ва на стро­е­ни­те офи­це­ри на пи­с­та­та; се­кун­ди пре­ди да пре­к­ра­чи пра­га на от­во­ре­ния ве­че люк, Ивай­ло по­в­то­ри ня­кол­ко пъ­ти: – до­к­тор Же­лев, до­к­тор Же­лев! – яв­но по­з­на­ва­ше фи­ло­со­ф­с­ка­та му раз­се­я­ност и не­при­го­д­ност към во­ен­ни­те ри­ту­а­ли. Же­лев се из­вър­на ня­как из­не­на­да­но, в оча­к­ва­не.

Ивай­ло не ка­за и ду­ми­ца по­ве­че: са­мо про­ка­ра дваж ръ­ка над че­ло­то си: по­в­ди­г­на  и при­ти­с­на пер­че­ма си – де­ли­ка­т­но по­д­се­ща­не, ко­е­то яв­но не бе за пръв път по­ме­ж­ду им, пре­вър­на­ло се в те­хен та­ен език: пре­зи­ден­тът да при­г­ла­ди ве­ч­но па­да­щия къ­д­рав сноп ко­са връз че­ло­то му, се­га ве­че по­си­вял и по­о­ре­дял, но пак не­по­ко­рен; по­м­ня че по на­шия край на та­къв из­вит и стър­чащ къс къ­д­ра­ва ко­са му ви­кат лим­ба; все ед­но Ивай­ло ка­за с же­с­та си: д-р Же­лев, оп­ра­ви си лим­ба­та! Же­лев раз­се­я­но я при­г­ла­ди.          Ка­то у все­ки фи­ло­соф, по­ет, ме­ч­та­тел, за не­го въ­т­ре­ш­ни­ят мир, въ­т­ре­ш­ни­ят вид, бе по-ва­жен от вън­ш­ния. Все още пред пра­га, в ми­съл­та си ве­че сли­за­ше по стъл­ба­та на са­мо­ле­та.

От то­ва пъ­ту­ва­не за­бе­ля­зах още ед­на не­п­ра­к­ти­ч­ност на Же­лев, ко­я­то би тря­б­ва­ло да пре­д­ви­ди, съ­о­б­ра­з­но по­с­та кой­то за­е­ма­ше, а и ис­ка­ше да за­па­зи. То­га­ва­ш­ни­ят кмет на Бал­чик бе чер­вен, но въ­п­ре­ки то­ва от­к­ли­к­на на пре­д­ло­же­ни­е­то ми да бъ­де по­ка­нен и пи­са­те­лят Ивай­ло Пе­т­ров.

След сре­ща­та в об­щи­на­та, пре­д­во­ж­да­ни от пре­зи­ден­та, вку­пом се спу­с­на­х­ме към при­с­та­ни­ще­то; пре­зи­ден­тът ис­ка­ше да се сре­щ­не с оби­к­но­ве­ни­те, тру­до­ви хо­ра, ка­к­то се ка­з­ва­ше през со­ци­а­ли­з­ма.

Един­с­т­ве­ни­те тру­до­ви хо­ра по то­ва вре­ме бя­ха ри­ба­ри­те. Же­лев по­пи­та как сте мом­че­та, има ли ри­ба в тоя студ и за да на­п­ра­ви не­що до­б­ро за тях,  ре­ши да ку­пи част от уло­ва им /ри­ба­ри­те то­ку що бя­ха из­ва­ди­ли пре­сен ка­ра­гьоз /; по­ръ­ча да му от­ме­рят ня­кол­ко ки­ло­г­ра­ма и ка­то до­й­де ред да пла­ща – бръ­к­на се. Из­ва­ди въз­мо­ж­но най-го­ля­ма­та бан­к­но­та за оно­ва вре­ме; ве­ро­я­т­но бе по­лу­чил су­т­рин­та за­п­ла­та­та си и ка­то на пър­ви чо­век, ста­ра­тел­ни­те чи­но­в­ни­ци му я бя­ха из­п­ла­ти­ли в но­ви, лъ­с­ка­ви ко­пю­ри. Не мо­жем да Ви вър­нем! – за­тю­х­ка­ха се ри­ба­ри­те, все още ни­що не­про­да­ли, пък и по то­ва вре­ме, ве­т­ро­ви­то, сту­де­но и смръ­ще­но, ня­ма­ше  кли­ен­ти и на­да­ли ще­ше да има.

Не­ле­па­та си­ту­а­ция раз­ре­ши ту­та­т­к­си втур­на­ли­ят се Ки­рил Ве­лев, ико­но­ми­че­с­ки съ­ве­т­ник на Же­лев, член и на УС на “От­во­ре­но об­ще­с­т­во” – на­бър­зо из­ва­ди дре­б­ни па­ри, че и ба­к­шиш да­де.      Ка­к­во не­що е, ви­ках си: он­зи, кой­то бе чер­вив с па­ри /Ве­лев бе и в бор­да на но­во­о­с­но­ва­на­та По­щен­с­ка бан­ка/ в очи­те на тия про­с­ти и от­ру­де­ни хо­ри­ца ще ми­не за бе­ден, а ис­тин­с­ки бе­д­ни­ят, кой­то ня­ма от­но­ше­ние към па­ри­те – за бо­гат!

И от пръв по­г­лед се ви­ж­да­ше кол­ко е не­п­ра­к­ти­чен, не умее да на­ре­ж­да, за­по­вя­д­ва, уп­ра­в­ля­ва. Си­ла­та му бе в раз­съ­ж­де­ни­я­та. Са­мо да се за­с­лу­шаш – и си в све­та на на иде­ал­но­то: спо­ко­ен, хар­мо­ни­чен, си­гу­рен! Тол­ко­ва ли е сил­на ми­съл­та!

Той бе ус­т­ро­ен от при­ро­да­та за ми­с­ли­тел. И ка­то все­ки ми­с­ли­тел бе от­в­ле­чен, си­лен  в аб­с­т­ра­к­т­но­то, в те­о­ри­я­та. Не бе спон­та­нен. Вся­ко пи­та­не по­с­ре­ща­ше ка­то пре­ди­з­ви­ка­тел­с­т­во към ми­съл­та си; млъ­к­ва­ше, сбръ­ч­к­ва­ше че­ло, ве­ж­да­та се по­в­ди­га­ше, вгле­ж­да­ше се във ви­ди­ма са­мо не­му то­ч­ка; яв­но ми­с­ле­ше ба­в­но и за­то­ва и ре­а­к­ци­и­те му бя­ха ба­в­ни; за­ба­ве­ни. И ко­га­то го­во­ре­ше – го­во­ре­ше ба­в­но, ти­хо, той и ня­ма­ше глас, гла­сът му бе ра­вен, ни­сък, ся­каш ня­кой бе сма­ч­кал ди­ха­тел­ни­те му пъ­ти­ща. И зву­кът, кой­то се про­му­ш­ва­ше от тях, при­ли­ча­ше на зву­ка на ко­ва­ш­кия мях, ко­га­то из­т­ла­с­к­ва и по­с­ле­ди­ня си въз­дух.

Стран­но, но той из­лъ­ч­ва­ше не­по­к­ла­ти­ма са­мо­у­ве­ре­ност и ня­ка­къв скрит оп­ти­ми­зъм, кой­то ка­то че ли бе по­ле­п­нал ка­то не­ви­дим пра­шец по тън­ка­та ус­ми­в­ка на ус­т­ни­те му. Той но­се­ше ня­ка­к­во скри­то зна­ние /а мо­же би и пре­д­з­на­ние/ пъл­но с вро­де­на мъ­д­рост. Той бе ли­шет от на­ша­та  ско­ро­с­т­рел­на ре­а­к­ция към окол­но­то. Ся­каш при­те­жа­ва­ше ня­ка­ка­къв уни­вер­са­лен шперц на все­з­на­ни­е­то, раз­к­лю­ч­ващ вси­ч­ко.

Ще ми се да спо­де­ля на­б­лю­де­ни­я­та си за пър­ви­ч­ни­те из­бо­ри в СДС и за по­ве­де­ни­е­то на Же­лев, и най-ве­че на част от еки­па му, ко­я­то всъ­щ­ност го пре­да­де.           И до­се­га ня­мам от­го­вор на въ­п­ро­са Же­лев да­ва­ше ли си сме­т­ка ка­к­во ще ста­не и най-ве­че: има­ше ли пра­во на са­мо­с­то­я­тел­на ре­а­к­ция – т.е. мо­же­ше ли да ка­же “Не”! Или при­е пла­ни­ра­на­та за­гу­ба­та фи­ло­со­ф­с­ки? Спо­ред мен все­ки, до­шъл на власт след 1990, е “пла­тил вхо­д­ния би­лет”. Не съм аб­со­лю­тист, до­пу­с­кам и из­к­лю­че­ния. Но ка­то по­д­ко­ва във вол­с­ко ко­пи­то, в мен се впи един факт, ка­зан ми от не­с­ме­ня­ем и до днес гла­вен ре­да­к­тор на наш се­д­ми­ч­ник в един­с­т­ве­на­та ни до­с­ре­д­но­щ­на раз­пи­в­ка в ре­с­то­ран­та “Гар­дън клуб”: “Лу­ка­нов е убе­ж­да­вал шест ча­са Гор­ба­чов, че пре­зи­дент тря­б­ва да бъ­де Же­лю Же­лев”. В слу­чая с пре­д­ва­ри­тел­ни­те из­бо­ри си ми­с­ля, че Же­лев е ня­ма­ло на­къ­де да мър­да, но е имал и сво­е­то упо­ва­ние:  раз­чи­тал е на из­ве­с­т­но­ст­та си сред ин­те­ли­ген­ци­я­та и на­ро­да: та той е пър­ви­ят ди­си­дент, пръв опи­т­ва да оп­ро­вер­гае оп­ре­де­ле­ни­е­то на Ле­нин за ма­те­ри­я­та, ав­тор е на “Фа­ши­з­мът”, ос­но­ва­тел е на СДС и е  пър­вия му ли­дер и пак пър­ви  – де­мо­к­ра­ти­ч­но из­б­ран пре­зи­дент.

Но то­ва са  и ман­т­ри, ко­и­то, ка­к­то вне­д­ря­ват, та­ка и от­те­г­лят мо­де­ра­то­ри­те на об­ще­с­т­ве­но­то мне­ние; до­пу­с­кам Же­лев да е смя­тал, че е съ­в­сем в ре­да на не­ща­та той да спе­че­ли в съ­с­те­за­ние с по­ч­ти не­из­ве­с­т­ния пло­в­ди­в­с­ки ад­во­кат, сти­г­нал ед­ва до зам.-ми­ни­с­тър на пра­во­съ­ди­е­то, и то за око­ло го­ди­на в не­с­та­бил­но­то и кра­т­ко­в­ре­мен­но Фи­ли­п­ди­ми­т­ро­во пра­ви­тел­с­т­во; Пе­тър Сто­я­нов –  че то и име­то е не­за­по­м­ня­що се, оби­к­но­ве­но; все ед­но Пе­тър Сто­я­нов или Сто­ян Пе­т­ров…

А ка­то го лан­си­ра­ха по те­ле­ви­зи­и­те, за­го­во­ре­ше ли, по ад­во­ка­т­с­ки на­вик из­па­да­ше в па­те­ти­чен мо­но­лог; щом се раз­па­ле­ше, от кан­ди­дат пре­зи­ден­т­с­ка­та му пле­до­а­рия в края на ус­т­ни­те му из­би­ва­ха сгъ­с­те­ни до бя­ло слюн­ки; за то­ва “яв­ле­ние” си има и из­раз: пе­ня­ви се.

Не знам как ста­на, яв­но ня­кой му е обър­нал вни­ма­ние, но ко­га­то взе­ха по-си­тем­но да ут­вър­ж­да­ват об­ра­за му, пя­на­та из­че­з­на; не ми е обя­с­ни­мо фи­зи­че­с­ки как е по­с­ти­г­на­то; ве­ро­я­т­но с по­мо­щ­та и на ме­ди­ци­на­та. Бях от хо­ра­та, ко­и­то съ­ве­т­ва­ха Же­лев да не се явя­ва на из­бо­ри­те; все още не сме­ех да му ка­жа, че ще ги за­гу­би.

По­ч­вах в раз­го­во­ри­те ни на та­зи те­ма из­да­ле­че: г-н Же­лев, за да ста­не­те от­но­во пре­зи­дент тря­б­ва да има до­с­та­тъ­ч­но въ­т­ре­ш­ни си­ли, ко­и­то да ис­кат то­ва и съ­ще­в­ре­мен­но до­с­та­тъ­ч­но зна­чи­ми вън­ш­ни си­ли, ко­и­то да ис­кат съ­що­то.

Продължава от стр. 4

То­ва му го по­в­та­рях тол­ко­ва че­с­то, че ве­д­нъж, се­д­нал на ди­ва­на в ка­би­не­та си, той бе при­ну­ден да ре­а­ги­ра: сбър­чи че­ло­то си, по­г­ле­д­на на­го­ре в ня­ка­к­во са­мо не­му ви­ди­мо про­с­т­ран­с­т­во, за ко­е­то та­ва­нът не му бе пре­ч­ка, све­де гла­ва и мно­го­з­на­чи­тел­но ми от­го­во­ри: – Има! Има та­ки­ва… Ся­каш гле­дай­ки на­го­ре ги пре­б­рои на ум. Но в то­ва не­го­во “има, има” аз усе­тих не са­мо въ­т­ре­ш­на­та му и вън­ш­на не­у­бе­ди­тел­ност, но и мал­кия им дей­с­т­ви­те­лен брой; ка­к­то по­ве­че­то бъл­га­ри, ко­га­то пре­д­п­ри­е­мат ри­с­ко­ви де­ла, той раз­чи­та­ше на ня­ка­к­ва не­ви­ди­ма, не­я­с­на по­д­к­ре­па, ко­я­то ще до­й­де из­не­ви­де­ли­ца, в по­с­ле­д­ния мо­мент; по­д­к­ре­па ра­в­но­сил­на на чу­до, на ма­гия… /Не то­ку-тъй вси­ч­ки ти­ча­ха при Ван­га ка­то при спа­си­тел­ка, раз­ре­ши­тел­ка, ле­чи­тел­ка; при­пи­с­ват й пре­д­ви­ж­да­ния с къ­с­на да­та за не­ща­с­тия, спо­ле­те­ли ни най-ве­че за­ра­ди на­ша­та бъл­гар­с­ка не­пре­д­ви­д­ли­вост, не­при­д­п­ри­ем­чи­вост, бе­зо­т­го­вор­ност и мър­зе­ли­вост/. Же­лев бе­ше об­ре­чен! Не­що по­ве­че: той зна­е­ше, че е об­ре­чен. Дър­же­ше се ка­то об­ре­чен, ка­то съ­г­ла­сил се на за­ко­ле­ние, без­си­лен пред во­ля­та на съ­щи­те, ко­и­то бя­ха го въз­ди­г­на­ли.     Кол­ко­то и да се вла­де­е­ше, с ця­ло­то си съ­ще­с­т­во усе­щах, че е та­ка. И въ­п­ре­ки то­ва го по­д­к­ре­пях! До­ка­то е жив, чо­век има уве­ре­ност, че смърт­та се от­на­ся за дру­ги­те, ма­кар да знае че е осъ­ден на смърт. И все от­бу­т­ва ча­ша­та, все мо­ли да го от­ми­не… На­де­ж­да­та уми­ра са­мо със смърт­та.

Смея да ка­жа, че мно­го ря­д­ко съм до­пи­рал до Же­лев, т.е. аз да съм го тър­сил, ма­кар вра­ти­те му ви­на­ги да бя­ха от­во­ре­ни за мен /да­же на­п­ра­во  ще ги спо­ме­на: ак­ци­я­та за от­мя­на на ре­ше­ни­е­то на ми­ни­с­тър пре­д­се­да­те­ля Дю­ла Хорн за за­к­ри­ва­не на ун­гар­с­кия кул­ту­рен ин­с­ти­тут в Со­фия и два­та опи­та на ИПК “Ро­ди­на” да спре пе­ча­та­не­то на “Ли­те­ра­ту­рен фо­рум”/. Вси­ч­ки ос­та­на­ли сре­щи са по-мол­ба на Же­лев. Той ми звън­ва­ше по пе­то­лъ­ч­ка­та и ка­то все­ки не­до­с­та­тъ­ч­но опи­тен, или пък твър­де опи­тен дър­жа­в­ник, а по-ско­ро и ка­то все­ки бъл­га­рин, ис­ка­ше на­ча­са да по­лу­чи ка­к­во­то му тря­б­ва, без да си да­ва сме­т­ка, че по­т­ре­б­ни­ят му чо­век има и свой ли­чен жи­вот, и свои об­ще­с­т­ве­ни и слу­же­б­ни за­дъл­же­ния; то­ва за мен  е сво­е­о­бр­за­но про­дъл­же­ние на сел­с­кия ман­та­ли­тет и на­чин на дей­с­т­вие: на се­ло по­ч­ти вси­ч­ки са ро­д­ни­ни или бли­з­ки; вси­ч­ки се зна­ят от­ко­ле, вси­ч­ки са си на ти; вре­ме­то е ня­как си в по­ве­че, ви­на­ги мо­жеш да из­ле­зеш из дво­ра си и да идеш до съ­се­да и да му по­и­с­каш ка­к­во­то ти тря­б­ва; там не е ка­то в гра­да, къ­де­то  е ну­ж­но по­не да пре­ду­п­ре­диш. Раз­би­ра се аз ве­д­на­га тръ­г­вах, пък и бя­х­ме на­б­ли­зо – от къ­ща­та с му­зея на Яво­ров  ей го къ­де е пре­зи­ден­с­т­во­то; хо­дех пеш, хем да се раз­д­ви­жа; пък и  бях все още млад, си­лен, бърз, ос­вен то­ва и спор­ту­вах; ето, ви­ж­дам се как вли­зам в пре­зи­ден­т­с­т­во­то по­ч­ти без­пре­пя­т­с­т­ве­но, ох­ра­на­та ме по­з­на­ва­ше и ме пу­с­ка­ше ве­д­на­га, се­д­нал съм на ди­ва­на в ко­ри­до­ра и ча­кам да ме по­ви­ка се­к­ре­тар­ка­та, ко­я­то пре­ди то­ва съм из­ве­с­тил че съм тук; не ча­кам дъл­го; из­ли­за от те­ж­ка­та дъ­бо­ва вра­та съ­ве­т­ни­ч­ка­та Юлия Гур­ко­в­с­ка и оше от­да­леч ме уве­ща­ва: – Ма­ри­не, го­во­ри му да се съ­г­ла­си; го­во­ри му да се съ­г­ла­си!*; ка­з­ва ми го и все­ки път, ка­то ме ви­ди; ще му го­во­ря, раз­би­ра се, обе­ща­вам й ще­д­ро; вли­зам и му го­во­ря об­ра­т­но­то. Ве­че бях по-смел и бях кон­к­ре­тен: 1. СДС не дър­жи на ду­ма­та си /Же­лев ми из­тъ­к­ва­ше, че е по­д­пи­сал спо­ра­зу­ме­ние за пър­ви­ч­ни­те из­бо­ри със СДС/, да­вах му за при­мер по­д­пи­са­ния пре­ди го­ди­ни ме­мо­ран­дум за съ­т­ру­д­ни­че­с­т­во с ДПС, ко­е­то СДС не спа­зи; то­ва спо­ра­зу­ме­ние е са­мо фор­ма, при­мам­ка да Ви  вка­рат в ка­па­на; 2. Ко­с­тов е ма­те­ма­тик, спе­ци­а­ли­зи­рал е ма­те­ма­ти­че­с­ко мо­де­ли­ра­не на ико­но­ми­ка­та и ка­то та­къв висш еру­дит, за не­го не е ни­ка­к­ва тру­д­ност, по­з­на­вай­ки стру­к­ту­ри­те на СДС и в кои се­ли­ща кол­ко за при­вър­же­ни­ци­те му, да оп­ре­де­ли в кои от тях да се гла­су­ва, да из­чи­с­ли, съ­о­б­ра­з­но гла­со­по­да­ва­те­ли­те, кол­ко ур­ни тря­б­ва да се сло­жат и кол­ко гла­са да по­лу­чи за своя кан­ди­дат; 3. Чул съм че Цен­тъ­рът за Ли­бе­рал­ни стра­те­гии е по­лу­чил 200 000 до­ла­ра от Ре­пу­б­ли­кан­с­ка­та пар­тия на САЩ за про­ве­ж­да­не на пър­ви­ч­ни­те из­бо­ри; мно­го е ва­ж­но кой уп­ра­в­ля­ва па­ри­те и ка­к­ва част от тях ще при­с­вои…  /На по­с­ле­д­но­то Же­лев ми от­го­ва­ря­ше:  – Ти пък с тия па­ри… Го­во­ря Ви за па­ри, за­що­то ра­бо­тя с тях и знам ка­к­ва си­ла са – от­го­ва­рях му аз/.         Ви­ж­дах, че не взе­ма от ду­ма и вме­с­то да на­ме­ри съ­о­т­ве­т­но­то сре­д­с­т­во за про­ти­во­дей­с­т­вие, той се впу­с­на в по­пу­ли­зъм: сре­ща с ин­те­ле­к­ту­ал­ци, съ­з­да­ва­не на сдру­же­ние “Съ­г­ла­сие за Бъл­га­рия” /по ини­ци­а­ти­ва на ака­де­мик Ру­мен Ца­нев/. Ве­че за­с­та­нал на не­го­ва стра­на и ло­я­лен пар­т­ньор, уча­с­т­вах в те­зи му “на­лу­д­ни­ча­ви”, пу­б­ли­ци­с­ти­ч­ни  спо­ред мен дей­с­т­вия; уча­с­т­вах все­о­т­дай­но с на­т­ру­па­ния си ор­га­ни­за­ци­о­нен и пра­вен опит. Но съ­ще­в­ре­мен­но не ис­ках и да за­гу­бя: за­гу­бе­ше ли той – гу­бех и аз.

За­ра­ди то­ва все по­ве­че се одър­зо­с­тя­вах да му из­ка­жа мне­ни­е­то си. И да зву­чи не­с­к­ром­но, знам че съм до­бър ор­га­ни­за­тор. До­с­та­тъ­ч­но е да спо­ме­на ня­кол­ко не­ща, ко­и­то на­п­ра­вих, че­ти­ри от тях по идея на Же­лев, ос­та­на­ли­те по моя. Ето не­го­ви­те: кръ­г­ла­та ма­са “В за­щи­та на сво­бо­д­но­то сло­во”, по по­вод на увол­не­ни­те жур­на­ли­с­ти от Ра­дио Со­фия; кръ­г­ла ма­са “Бъл­га­рия и Ру­сия”; сре­ща-раз­го­вор: 30 въ­п­ро­са към пре­зи­ден­та от бъл­гар­с­ки ин­те­ле­к­ту­ал­ци и не­го­ви­те от­го­во­ри;  про­ве­ж­да­не на об­що съ­б­ра­ние, уч­ре­дя­ва­не и ре­ги­с­т­ра­ция на сдру­же­ние “Съ­г­ла­сие за Бъл­га­рия” /в съ­що­то ка­фе­не на би­в­шия “Ми­не­рал­су­ве­нир” /. По моя ини­ци­а­ти­ва са: сре­ща­та на ин­те­ле­к­ту­ал­ци с пре­д­се­да­те­ля на СДС Иван Ко­с­тов в по­д­к­ре­па кан­ди­да­ту­ра­та на Же­лев за пре­зи­дент; сре­ща­та с об­ще­с­т­ве­но­ст­та на Ста­ра За­го­ра, ко­я­то всъ­щ­ност бе пре­ди­з­бор­на, и ве­чер на ав­то­ри­те на би­б­ли­о­те­ка “Бъл­гар­с­ка сбир­ка”, сред ко­и­то бе и д-р Же­лев.

Вси­ч­ки те­зи раз­ли­ч­ни, и все пак об­щи в цел­та си дей­с­т­вия, ме свър­з­ва­ха с хо­ра, ко­и­то тря­б­ва­ше да пре­г­лъ­т­на; при­чи­на­та за “пре­г­лъ­ща­не­то” бе ли­ч­но­ст­та на Же­лев; по­м­ня как Ко­п­рин­ка Чер­вен­ко­ва ра­до­с­т­но спо­де­ля­ше в мое при­съ­с­т­вие: с Ма­рин бя­х­ме про­ти­в­ни­ци, но Же­лю ни обе­ди­ни.        Кол­ко­то по­ве­че енер­гия и си­ли си вло­жил в ед­но де­ло, тол­ко­ва по­ве­че се са­мо­на­ви­ваш /а всъ­щ­ност – са­мо­за­б­лу­ж­да­ваш/ , че то ще ус­пее. Или по­не при мен бе­ше та­ка. Въ­п­ре­ки от­ре­з­вя­ва­що­то по­в­та­ря­не на же­на ми, ко­я­то ви­на­ги из­ли­за­ше пра­ва, че то­ва е не­въз­мо­ж­но!            Тя се ока­за пра­ва. Но за­ра­ди мен – въ­п­ре­ки се­бе си – гла­су­ва за Же­лев на пър­ви­ч­ни­те из­бо­ри! Же­лев за­гу­би съ­к­ру­ши­тел­но. По­м­ня ти­ши­на­та и за­с­ти­на­ло­ст­та на съ­бо­т­но­то ут­ро пре­ди на­ча­ло­то на пър­ви­ч­ни­те из­бо­ри: при­ли­ча­ше ми на за­ти­шие пред ка­та­с­т­ро­фа; или пред гри­ж­ли­во по­д­го­т­вя­на смърт.         Ко­га­то къ­с­но ве­чер­та ре­зул­та­ти­те бя­ха обя­ве­ни, ра­но су­т­рин­та в не­де­ля му звън­нах: – Та­ка е ти­хо тук! Ка­то след убий­с­т­во! То бе­ше не са­мо на Же­лев, но и на мен са­мия!

Мал­ко след из­бо­ри­те има­ше ко­к­тейл по слу­чай на­ци­о­нал­ния пра­з­ник на САЩ. То­га­ва все още ме ка­не­ха. Бях по­за­къ­с­нял. За­ва­рих пър­ви­те но­во­п­ри­с­ти­г­на­ли. Сред тях, и ня­как встра­ни от тях, един до друг сто­я­ха са­мо­т­но ли­де­рът на СДС Иван Ко­с­тов и “про­ду­к­та му” – то­ку-що спе­че­ли­ли­ят Пе­тър Сто­я­нов; сто­я­ха ня­как си не­у­ве­ре­но, ка­то хо­ра без све­т­с­ки опит; сто­я­ха ско­ва­но, ся­каш все още не­вяр­ва­щи, че са спе­че­ли­ли. Сто­я­нов бе в че­рен ко­с­тюм и със свле­че­ни на­до­лу по­ле­га­ти ра­ме­не – ни­ко­га по­ве­че не го ви­дях с та­ки­ва ра­ме­не; Ко­с­тов, от­с­т­ра­нен не са­мо фи­зи­че­с­ки, са­мо­жив, тук ка­то по за­дъл­же­ние, стър­че­ше над не­го. Не знам да­ли са­мо от джен­тъл­мен­с­ки по­рив, но ги по­з­д­ра­вих! /По-ско­ро бях ка­то уни­зен и с чу­в­с­т­во за ви­на, че ра­бо­тих за по­бе­да­та на за­гу­би­ла­та стра­на, ма­кар да бях за ка­у­за­та на СДС/.

Сма­з­ващ е стро­ги­ят, осъ­ди­те­лен по­г­лед на по­бе­ди­те­ли­те към за­с­та­на­лия на стра­на­та на по­бе­де­ния. Не­п­ра­вил­на­та стра­на!  Или са­мо аз си ми­с­лех та­ка?!

По­ве­че от де­се­ти­ле­тие се опи­т­ват да сто­ва­рят кри­ви­те то­я­ги на гър­ба на Ко­с­тов, да го из­ка­рат вно­вен за вси­ч­ко, но то­га­ва той, спо­ред мен, бе се­г­мент от план,чий­то ко­ор­ди­на­тор  у нас бе Иван Кръ­с­тев – ше­фът на Цен­тъ­ра за ли­бе­рал­ни стра­те­гии. Но то­ва ве­че е дру­га те­ма…

През де­кем­в­ри 1996 г., бли­зо ме­сец пре­ди д-р Же­лев окон­ча­тел­но да на­пу­с­не пре­зи­ден­с­т­во­то и да пре­да­де ща­фе­та­та на спе­че­ле­лия  ре­до­в­ни­те из­бо­ри Пе­тър Сто­я­нов, ор­га­ни­зи­рах про­щал­на  ве­че­ря на пре­зи­ден­та с уча­с­ти­е­то на Ге­ор­ги Ми­шев и Ивай­ло Пе­т­ров. Фи­нан­си­ра я Ру­мен Дра­га­нов. Инак все­ки от нас бе­ше пла­тил сво­е­то, но та­зи ве­чер ние не дър­жа­х­ме сме­т­ка за то­ва.

*  “По то­ва вре­ме той жи­вее с ръ­ко­во­ди­те­ля на ка­би­не­та на Же­лев Юлия Па­па­зо­ва”. Стр. 236 /…/  Ко­га­то Иван Кръ­с­тев ста­ва един от съ­ве­т­ни­ци­те на пре­зи­ден­та Же­лев, те се влю­б­ват. Вли­я­ни­е­то на Иван в пре­зи­ден­т­с­ка­та ин­с­ти­ту­ция е би­ло мал­ко или мно­го  бла­го­да­ре­ние на же­на­та, с ко­я­то е жи­вял ня­кол­ко го­ди­ни.” Стр. 240; До­с­те­на ЛА­ВЕРН “Ек­с­пер­ти­те на пре­хо­да”, Из­ток За­пад” 2010