КОЗЕЛ
Mar 12th, 2015 | От Marusia | Category: В РЕГИОНАБеше малко село до самата кариера. Много от работниците бяха си построили ниски къщи от камък ,покрити с турски керемиди. Дъждът измиваше северните стени и те неестествено се белееха на общата мръсна сивина. Предното му име, незнайно откога, бе Царичино. След промените, някой от големците хареса името и го отнесе , а селцето бе прекръстено на Момчил.Старците, останали да доживяват дните си, отначало тихо мърмореха, но скоро всичко утихна…
В миналото имаше много работа и бай Колю Бързака се пенсионира като бригадир на бригада, от които повечето турци. Чешит, познат и обичан от всички, той вдъхваше настроение, радост и веселие във всяка компания. Облечен в къса антерия, закърпена аба, обут не в потури, а в бозав тесен панталон. Полегнал бе на малка височинка, завършваща със затревена равнина. Околността изглеждаше безжизнено пуста, дремливо мълчалива. Радваше го пролетният накит на зелената необятна степ, лениво излегната под блясъка на слънцето. Често се печеше, неподвижен, мълчалив, без да махне с ръка,сякаш превърнат на шубрак,заприличал на отсечен сух дънер. Завързал за ръката си на късо въженце прочутия с проклетия си нрав козел Мицо, който току го подръпваше пасейки. Имаше още шест кози, но те бяха кротки и го следваха покорно до пасището, примамвани от стареца с корички хляб. Птичките бяха свикнали с него и не се бояха .Гнездата им бяха на самата земя и нерядко старецът оставяше пшеница или натрошена царевица до тях. Имаше и постоянни гнезда, които всяка година радваха Барзака с малки, вечно гладни кресливи пиленца. Даже и черните скворци, с които бе пълна гората от южната страна на селото-тези вечни неверници,не бягаха от каменаря. Те подхвърчаха наблизо, подскачаха и премятаха дългите си опашки, едва ли не в неговите нозе.
Случайно преди седмица бе срещнал геодезина, който му разказа за новия проект на голф игрището.Ноооо…в периода на гнездене червеногърбото каменарче, полската бъбрица, ястребогушото коприварче ще бъдат смущавани, а също и прелетните… и че земята е ключов стъпков биокоридор за тези видове. Човекът тихо, ядовито продължи- има протестиращи, които негодуват срещу презастрояването в района. Виладжиите пък се опасяват, че водата ще се замърси от химикалите, употребявани за по-бързия растеж на тревата. Загубата на подходящи местообитания и значителното безпокойство ще влошат природозащитното състояние на видовете птици, обект на опазване. Пък и жилища, хотел ,винарна по проект, бе съвсем смущаващо. Бреееее…аз цял живот съм в тази мера,а този хаирсъзин вчера доди и що неща е научил-помисли гузно Бързака.
Знаейки какво стана с близкото с. Ляхово, старецът се страхуваше, че и тук може да се повтори същото. Руските новобогаташи построиха нагъсто много къщи, но години наред вече никой не се заселваше в тях. Около постройките обаче никого повече не допуснаха. Равнината беше общинска, пасището – също, но пазачите бяха зли като кучета, никой не можеше да припари.После имаше и нещо друго, което трудно се преглъщаше. Как тези двама млади хора бяха спечелили това огромно имане, а всички около стареца бяха в дъжд и пек, цял живот в битка с камъка и накрая, ниииищо!
Замисленият Бързак гледаше зад завоя приближаващия се на колело раздавач. Марин бе пенсиониран пожарникар, напет и от две години всяка сряда носеше пощата.
– Добра слука , Бързак! Раздавачът бе на пътя, който свързваше селото с близкия град. Склонът бе стръмен и той караше съвсем бавно.
– Имаш ли хабер от сина? Старецът погледна косо към него, (този потен вода не е пил, помисли), не стана, само извърна слабото си тяло и отвърна леко намусен.
-На младите не им достига време да се обадят, все са заети……
-А да знаеш колко е часът? – попита Марин.
Бързакът, лежейки, бавно повдигна ташаците на козела и рече:
– Десет без десет. Раздавачът го погледна недоверчиво и малко глуповато се засмя, но знаейки пресмехулния нрав на стария замълча, обърна се и мълчаливо подкара. -Проклет дявол,откъде разбра колко е часът?-питаше се Марин и първото нещо като влезе в селото бе да попита Роса, продавачката веднага за часа ? -Десе т и пет- усмихната,зачервена, радостно го посрещна жената. Тя беше млада вдовица , нисичка, трътлеста, с голям бюст, който я караше да ходи малко прегърбена, но очите и… ах, очите и!…Тук рядко се весваше чужд човек и жената очакваше раздавача, пък и той не забравяше да и донесе винаги някой дребен армаган. Марин обиколи селото, раздаде дългоочакваните писма, отби се в магазина, глътна наведнъж подадената му пластмасова чаша с ракия, сбогува се и пое обратно.
Като наближи тихо лежащия, с гръб до козела Бързак, се спря, погледна към височинката и попита недоверчиво:
-Бай Кольо, ще ми кажеш ли час, бре? Барзакът бавно се обърна, поглади мустаците си, опря се на лакът, със свободната си ръка повдигна ташаците на проклетника и рече гърлено: –Един и двадесет!
На Марин му се искаше да разбере, но замълча и потегли, а Бързакът, знаейки любопитния му нрав, се засмя, отново повдигна мъжкото достойнство на Мицо и видя часовника на малката селска камбанария.
Георги ЙОРДАНОВ ГОГО