Бе­ше  мал­ко се­ло до  са­ма­та ка­ри­е­ра. Мно­го от ра­бо­т­ни­ци­те  бя­ха си по­с­т­ро­и­ли ни­с­ки  къ­щи от ка­мък ,по­к­ри­ти с тур­с­ки ке­ре­ми­ди. Дъ­ж­дът из­ми­ва­ше се­вер­ни­те сте­ни и те не­е­с­те­с­т­ве­но се бе­ле­е­ха на  об­ща­та мръ­с­на  си­ви­на.  Пре­д­но­то  му  име, не­з­най­но от­ко­га, бе Ца­ри­чи­но. След про­ме­ни­те, ня­кой от го­лем­ци­те ха­ре­са име­то  и го от­не­се , а сел­це­то бе пре­к­ръ­с­те­но на Мом­чил.Стар­ци­те, ос­та­на­ли да до­жи­вя­ват дни­те си,  от­на­ча­ло ти­хо  мър­мо­ре­ха, но ско­ро вси­ч­ко ути­х­на…

В ми­на­ло­то има­ше мно­го ра­бо­та и бай Ко­лю Бър­за­ка се пен­си­о­ни­ра ка­то бри­га­дир на бри­га­да, от ко­и­то по­ве­че­то тур­ци. Че­шит, по­з­нат и оби­чан от вси­ч­ки, той вдъ­х­ва­ше на­с­т­ро­е­ние, ра­дост и ве­се­лие  във  вся­ка ком­па­ния. Об­ле­чен  в къ­са ан­те­рия, за­кър­пе­на аба, обут не в по­ту­ри, а в  бо­зав те­сен пан­та­лон. По­ле­г­нал  бе на мал­ка ви­со­чин­ка, за­вър­ш­ва­ща със за­т­ре­ве­на ра­в­ни­на. Окол­но­ст­та из­г­ле­ж­да­ше без­жи­з­не­но пу­с­та, дрем­ли­во мъл­ча­ли­ва. Ра­д­ва­ше го про­ле­т­ни­ят на­кит на зе­ле­на­та  не­о­бя­т­на степ, ле­ни­во из­ле­г­на­та под  бля­съ­ка на  слън­це­то. Че­с­то се пе­че­ше, не­по­д­ви­жен, мъл­ча­лив, без да ма­х­не с ръ­ка,ся­каш пре­вър­нат на шу­б­рак,за­при­ли­чал на от­се­чен сух  дъ­нер. За­вър­зал за ръ­ка­та си на къ­со въ­жен­це про­чу­тия с про­к­ле­тия си нрав ко­зел Ми­цо,  кой­то то­ку го по­д­ръ­п­ва­ше па­сей­ки. Има­ше още шест ко­зи, но те бя­ха кро­т­ки и го сле­д­ва­ха по­кор­но до па­си­ще­то,  при­мам­ва­ни  от ста­ре­ца с ко­ри­ч­ки хляб. Пти­ч­ки­те бя­ха сви­к­на­ли с не­го и не се бо­я­ха .Гне­з­да­та им бя­ха на са­ма­та зе­мя и не­ря­д­ко ста­ре­цът ос­та­вя­ше пше­ни­ца или на­т­ро­ше­на ца­ре­ви­ца до тях. Има­ше и  по­с­то­ян­ни гне­з­да, ко­и­то вся­ка го­ди­на ра­д­ва­ха Бар­за­ка с мал­ки, ве­ч­но гла­д­ни кре­с­ли­ви пи­лен­ца. Да­же и чер­ни­те сквор­ци, с ко­и­то бе  пъл­на  го­ра­та от юж­на­та стра­на на се­ло­то-те­зи ве­ч­ни не­вер­ни­ци,не бя­га­ха от ка­ме­на­ря. Те по­д­х­вър­ча­ха на­б­ли­зо, по­д­с­ка­ча­ха и пре­мя­та­ха дъл­ги­те си опа­ш­ки, ед­ва ли не в не­го­ви­те но­зе.

Слу­чай­но пре­ди се­д­ми­ца  бе сре­щ­нал ге­о­де­зи­на, кой­то му раз­ка­за за но­вия про­ект на голф иг­ри­ще­то.Но­о­оо…в пе­ри­о­да на гне­з­де­не  чер­ве­но­гър­бо­то ка­ме­нар­че, по­л­с­ка­та бъ­б­ри­ца, яс­т­ре­бо­гу­шо­то  ко­п­ри­вар­че ще бъ­дат сму­ща­ва­ни, а съ­що и пре­ле­т­ни­те… и че  зе­мя­та е  клю­чов стъ­п­ков  био­ко­ри­дор за те­зи ви­до­ве. Чо­ве­кът ти­хо, ядо­ви­то  про­дъл­жи- има про­те­с­ти­ра­щи,  ко­и­то не­го­ду­ват сре­щу пре­за­с­т­ро­я­ва­не­то  в ра­йо­на. Ви­ла­джи­и­те пък се опа­ся­ват, че во­да­та ще се за­мър­си от хи­ми­ка­ли­те, упо­т­ре­бя­ва­ни за по-бър­зия ра­с­теж на тре­ва­та. За­гу­ба­та на по­д­хо­дя­щи ме­с­то­о­би­та­ния и зна­чи­тел­но­то без­по­кой­с­т­во ще вло­шат при­ро­до­за­щи­т­но­то  съ­с­то­я­ние на ви­до­ве­те пти­ци, обект на опа­з­ва­не. Пък и жи­ли­ща, хо­тел ,ви­нар­на по про­ект,  бе съ­в­сем сму­ща­ва­що. Бре­е­е­ее…аз цял жи­вот съм в та­зи ме­ра,а то­зи ха­ир­съ­зин  вче­ра до­ди и що не­ща е на­у­чил-по­ми­с­ли  гу­з­но Бър­за­ка.

Зна­ей­ки ка­к­во ста­на с  бли­з­ко­то с. Ля­хо­во, ста­ре­цът се стра­ху­ва­ше, че и тук мо­же да се по­в­то­ри съ­що­то. Ру­с­ки­те но­во­бо­га­та­ши  по­с­т­ро­и­ха на­гъ­с­то мно­го къ­щи, но го­ди­ни на­ред ве­че ни­кой не се за­сел­ва­ше в тях. Око­ло по­с­т­рой­ки­те оба­че ни­ко­го по­ве­че не до­пу­с­на­ха.  Ра­в­ни­на­та  бе­ше об­щин­с­ка, па­си­ще­то – съ­що, но па­за­чи­те бя­ха зли ка­то ку­че­та, ни­кой не мо­же­ше  да при­па­ри.По­с­ле има­ше и не­що дру­го, ко­е­то тру­д­но се пре­г­лъ­ща­ше. Как те­зи два­ма  мла­ди хо­ра бя­ха спе­че­ли­ли то­ва ог­ром­но има­не, а вси­ч­ки око­ло ста­ре­ца бя­ха в дъжд и пек, цял жи­вот в би­т­ка с ка­мъ­ка и на­к­рая, ни­и­и­и­що!

За­ми­с­ле­ни­ят  Бър­зак гле­да­ше зад за­воя при­б­ли­жа­ва­щия се на ко­ле­ло раз­да­вач. Ма­рин бе пен­си­о­ни­ран по­жар­ни­кар, на­пет и от две го­ди­ни вся­ка  сря­да но­се­ше по­ща­та.

–  До­б­ра слу­ка , Бър­зак! Раз­да­ва­чът бе на пъ­тя, кой­то свър­з­ва­ше се­ло­то с бли­з­кия град. Скло­нът бе стръ­мен и той ка­ра­ше съ­в­сем ба­в­но.

–  Имаш ли ха­бер от си­на? Ста­ре­цът по­г­ле­д­на  ко­со към не­го, (то­зи по­тен во­да не е пил, по­ми­с­ли), не ста­на, са­мо из­вър­на сла­бо­то си тя­ло и от­вър­на  ле­ко на­му­сен.

-На мла­ди­те не  им  до­с­ти­га вре­ме да се оба­дят, все са за­е­ти……

-А да зна­еш кол­ко е ча­сът? – по­пи­та Ма­рин.

Бър­за­кът, ле­жей­ки, ба­в­но по­в­ди­г­на  та­ша­ци­те  на  ко­зе­ла и ре­че:

– Де­сет без де­сет.           Раз­да­ва­чът  го по­г­ле­д­на не­до­вер­чи­во и мал­ко глу­по­ва­то се за­с­мя, но зна­ей­ки пре­с­ме­хул­ния нрав на ста­рия за­мъл­ча, обър­на се и мъл­ча­ли­во по­д­ка­ра.      -Про­к­лет дя­вол,от­къ­де раз­б­ра кол­ко е ча­сът?-пи­та­ше се Ма­рин и пър­во­то не­що ка­то вле­зе в се­ло­то бе да по­пи­та Ро­са, про­да­ва­ч­ка­та ве­д­на­га за  ча­са ?      -Де­се т и пет- ус­ми­х­на­та,за­чер­ве­на, ра­до­с­т­но го по­с­ре­щ­на же­на­та. Тя бе­ше  мла­да вдо­ви­ца , ни­си­ч­ка,  тръ­т­ле­с­та, с го­лям бюст, кой­то я  ка­ра­ше да хо­ди мал­ко  пре­гър­бе­на, но очи­те и… ах,  очи­те  и!…Тук ря­д­ко се ве­с­ва­ше  чужд  чо­век  и же­на­та оча­к­ва­ше раз­да­ва­ча, пък и той  не за­б­ра­вя­ше да и до­не­се  ви­на­ги ня­кой дре­бен ар­ма­ган. Ма­рин оби­ко­ли се­ло­то, раз­да­де дъл­го­о­ча­к­ва­ни­те пи­с­ма, от­би се в ма­га­зи­на, глъ­т­на на­ве­д­нъж по­да­де­на­та му  пла­с­т­ма­со­ва ча­ша с ра­кия, сбо­гу­ва се и пое об­ра­т­но.

Ка­то на­б­ли­жи  ти­хо ле­жа­щия, с гръб до ко­зе­ла Бър­зак, се спря, по­г­ле­д­на към ви­со­чин­ка­та и по­пи­та  не­до­вер­чи­во:

-Бай Ко­льо, ще ми ка­жеш ли час, бре?  Бар­за­кът ба­в­но се обър­на, по­г­ла­ди му­с­та­ци­те си, оп­ря се на ла­кът, със сво­бо­д­на­та си ръ­ка по­в­ди­г­на та­ша­ци­те   на  про­к­ле­т­ни­ка  и ре­че гър­ле­но:               –Един и два­де­сет!

На Ма­рин му се ис­ка­ше  да раз­бе­ре, но за­мъл­ча и по­те­г­ли, а Бър­за­кът, зна­ей­ки лю­бо­пи­т­ния му нрав, се за­с­мя, от­но­во по­в­ди­г­на мъ­ж­ко­то до­с­тойн­с­т­во на Ми­цо и ви­дя ча­со­в­ни­ка  на  мал­ка­та сел­с­ка кам­ба­на­рия.

Ге­ор­ги ЙОР­ДА­НОВ ГО­ГО