Сту­де­на нощ се спу­с­ка­ше над се­ло На­де­ж­да. Се­вер­ня­кът от­вя­ва­ше сне­жин­ки­те с мра­зо­ви­та кра­со­та. Мя­с­то­то из­лъ­ч­ва­ше не­о­би­к­но­ве­но тайн­с­т­во, а бо­ро­ва­та го­ра бе из­ця­ло по­бе­ля­ла, ка­то тук-там ли­ча­ха и на­пъл­но за­т­ру­па­ни ел­хо­ви дръ­в­че­та. Де­нят бе 24 де­кем­в­ри, за­то­ва все­ки чо­век си бе­ше в къ­щи и спо­де­ля­ше със се­мей­с­т­во­то си един от най-то­п­ли­те пра­з­ни­ци в на­ве­че­ри­е­то на Ко­ле­да – Бъ­д­ни ве­чер. Е, мо­же би, не все­ки. В най-пу­с­та­та част на се­ло­то се из­ди­га­ше дом за си­ра­ци. Там жи­ве­е­ха не по­ве­че от 20 де­ца, за ко­и­то се гри­же­ха са­мо че­ти­ри слу­жи­тел­ки, ко­и­то на то­зи ден съ­жа­ля­ва­ха, че ра­бо­тят имен­но тук. До­мът пре­д­с­та­в­ля­ва­ше не­го­ля­ма къ­ща, в чи­я­то най-го­ля­ма стая има­ше един стар те­ле­ви­зор, кой­то бе един­с­т­ве­ни­ят лукс за те­зи де­ца. Най-мал­ки­ят от мал­чу­га­ни­те бе ше­с­т­го­ди­ш­ни­ят Хри­с­то, кой­то не зна­е­ше за­що е тук и при­е­ма­ше све­та за иг­ра, в ко­я­то той е гла­в­ни­ят ге­рой.

В то­зи мо­мент де­ца­та гле­да­ха в ед­ва раз­ли­чи­мия об­раз на те­ле­ви­зо­ра пре­да­ва­не, свър­за­но с тра­ди­ци­и­те на Бъ­д­ни ве­чер. Из­ве­д­нъж то­зи не­о­ча­к­ва­но спо­ко­ен мо­мент се пре­къ­с­на от тъм­ни­на. Яв­но ня­кой от еле­к­т­ри­ч­ни­те ка­бе­ли се бе пре­къ­с­нал и то­ва пре­ди­з­ви­ка от­ча­я­ние в ду­ши­те на де­ца­та. Те тъ­к­мо гле­да­ха как ед­но го­ля­мо се­мей­с­т­во е на­ся­да­ло око­ло от­ру­па­на­та тра­пе­за, а ог­ром­на­та ка­ми­на хвър­ля­ше ро­ман­ти­чен бля­сък вър­ху пре­д­ме­ти­те. И ето, че из­ве­д­нъж то­зи мо­мент на ме­ч­та­ние бе пре­къ­с­нат. Же­с­то­ка­та съ­д­ба ре­ши да на­по­м­ни за по­ре­ден път на де­ца­та, че в жи­во­та им пре­об­ла­да­ва тъ­га­та и без­на­де­ж­д­но­ст­та. Мал­ки­ят Хри­с­то бе да­леч от те­зи ми­с­ли. Той бе умо­рен от иг­ра­та със сне­га, кро­т­ко на­ме­ри сво­е­то ле­г­ло и за­с­па. Не след дъл­го той ве­че съ­ну­ва­ше един не­о­би­к­но­вен сън. Бе­ше ве­чер и той се озо­ва в един не­о­би­к­но­вен град. На­в­ся­къ­де бле­с­тя­ха ко­ле­д­ни­те ук­ра­си ка­то при­да­ва­ха на то­ва чу­д­но мя­с­то кра­си­ва пра­з­ни­ч­на ат­мо­с­фе­ра. На­б­ли­зо бе по­с­та­ве­на го­ля­ма ко­ле­д­на ел­ха, от­ру­па­на от ме­с­т­ни­те де­ца. На­о­ко­ло се раз­хо­ж­да­ха раз­въл­ну­ва­ни и ща­с­т­ли­ви хо­ра. Хри­с­то ин­ту­и­ти­в­но за­по­ч­на да вър­ви на­п­ра­во по ши­ро­ка­та ули­ца и с го­лям ин­те­рес на­б­лю­да­ва­ше вся­ка ед­на къ­ща. От все­ки един про­зо­рец се чу­ва­ха ве­се­ли раз­го­во­ри и ко­ле­д­ни пе­с­ни. След ка­то се умо­ри от раз­хо­д­ка­та, Хри­с­то ре­ши да по­з­въ­ни на вра­та­та на ня­коя къ­ща с на­де­ж­да­та, че мо­же би ще му раз­ре­шат да спо­де­ли то­зи кра­сив миг със сто­па­ни­те. Мом­че­то се про­те­г­на към звъ­не­ца, но след ка­то раз­б­ра, че не мо­же да го до­с­ти­г­не, по­чу­ка с мал­ка­та си ръ­ка по дър­ве­на­та вра­та. Не след дъл­го се по­ка­за въз­ра­с­т­на же­на с до­б­ро­ду­шен вид, ко­я­то ра­ду­ш­но при­е мом­че­то. Тя жи­ве­е­ше са­ма, за­то­ва за нея бе удо­вол­с­т­вие да има гост имен­но на Бъ­д­ни ве­чер. Же­на­та по­ка­ни мом­че­то на ма­са­та и за­по­ч­на да го раз­пи­т­ва ка­то все­ки лю­бо­пи­тен въз­ра­с­тен чо­век. Хри­с­то не се бо­е­ше да раз­ка­же за се­бе си. За не­го жи­во­тът бе иг­ра, а да при­е­меш жи­во­та за иг­ра оз­на­ча­ва да жи­ве­еш за­ра­ди емо­ци­я­та и ща­с­т­ли­ви­те ми­го­ве. Не­го­во­то де­т­с­т­во не бе ле­ко, но той оце­ня­ва­ше фа­к­та, че има вер­ни и до­б­ри при­я­те­ли, без да съ­жа­ля­ва, че не по­з­на­ва ро­ди­те­ли­те си. Де­ца­та, до­ри и със сво­е­то не­з­на­ние, ни ка­рат да се за­ми­с­лим по-се­ри­о­з­но за ис­тин­с­ки­те не­ща в жи­во­та. Тя­х­на­та ис­к­ре­ност ни на­по­м­ня за ве­че ос­та­ре­лия иде­ал да се ка­з­ва са­мо ис­ти­на­та, те­х­ни­ят оп­ти­ми­зъм ни ка­ра да осъ­з­на­ем до ка­к­ва сте­пен са­ми сме си из­г­ра­ди­ли че­ру­п­ка, от ко­я­то да ви­ж­да­ме све­та сив и мра­чен. Те­зи ми­с­ли на­ле­г­на­ха и въз­ра­с­т­на­та же­на. Тя до­ри се раз­чу­в­с­т­ва, че ед­но мал­ко де­те, вме­с­то да е при сво­е­то се­мей­с­т­во, се­га се ски­та по чу­ж­ди­те ули­ци. За­то­ва се по­г­ри­жи, то­ч­но на то­зи ден, да сто­ри ед­но до­б­ро за не­вин­но­то де­те. За ня­кои хо­ра Ко­ле­да е про­с­то пра­з­ник, в кой­то ще си ус­т­ро­ят бо­га­то уго­ще­ние. Не се ли пре­в­ръ­ща то­зи свят хри­с­ти­ян­с­ки ден в един оби­к­но­вен дел­ник? За­то­ва най-ва­ж­но е да обър­нем по­г­лед към не­ма­те­ри­ал­на­та – ду­хо­в­на­та стой­ност на пра­з­ни­ка. А ако на­п­ра­виш до­б­ро имен­но на то­зи ден, то след вре­ме ще по­лу­чиш до­с­той­на на­г­ра­да за до­б­ри­на­та. И в то­зи ден ста­ра­та го­с­по­жа на­п­ра­ви ед­но бла­го­ро­д­но де­ло. На­ме­ри мя­с­то в сър­це­то си, къ­де­то да при­ю­ти ски­та­ща­та ду­ша на ед­но оне­п­ра­в­да­но и ли­ше­но от не­ж­ност и гри­жи де­те. По то­зи на­чин тя му по­ка­за, че на Ко­ле­да се слу­ч­ват чу­де­са, сти­га да от­во­риш сър­це­то и да вяр­ваш сил­но, че те ще се сбъ­д­нат. Умо­рен от пре­жи­вя­но­то, Хри­с­то не усе­ти как се озо­ва в един ма­лък кре­ват в ую­т­на­та къ­ща. Си­лен тря­сък се чу в мра­ч­на­та нощ. Мом­че­то се съ­бу­ди и му бе­ше не­об­хо­ди­мо до­с­та дъл­го вре­ме, за да осъ­з­нае, че вси­ч­ки кра­си­ви мо­мен­ти, ко­и­то из­жи­вя, са би­ли в рам­ки­те на един сън. За ня­кол­ко ча­са то из­жи­вя своя ко­ле­ден ми­раж, в кой­то ожи­вя­ха ме­ч­ти­те на вси­ч­ки са­мо­т­ни де­ца. Хри­с­то ста­на, по­г­ле­д­на през про­зо­ре­ца и ви­дя, че сил­ни­ят шум е до­шъл от съ­бо­ре­но от сил­ния вя­тър дър­во. Во­де­но от съ­ня, мом­че­то об­ле­че яке­то си и не­за­бе­ля­за­но се из­мъ­к­на от къ­ща­та. Не­го­во­то де­т­с­ко въ­о­б­ра­же­ние му ка­з­ва­ше, че ме­ч­ти­те на­и­с­ти­на мо­гат да се сбъ­д­ват, а съ­ни­ща­та са са­мо еле­мен­ти на ед­на бъ­де­ща ре­ал­ност. Та­ка Хри­с­то се на­со­чи ти­че­ш­ком към пър­ва­та къ­ща по пъ­тя си. На­б­ли­жа­ва­ше по­лу­нощ и вси­ч­ки се­мей­с­т­ва с тре­пет оча­к­ва­ха Ро­ж­де­с­т­во Хри­с­то­во. Мом­че­то се за­г­ле­да по кра­си­вия дом и из­мо­ре­но от сту­да и ти­ча­не­то, със се­т­ни си­ли, до­с­ти­г­на до чер­на­та вра­та, по­к­ри­та със све­жи сне­жин­ки и на­д­пис „Ве­се­ла Ко­ле­да”. Но още пре­ди да до­б­ли­жи ръ­ка­та си до нея, ед­ро ку­че се от­п­ра­ви към не­го и за­по­ч­на да го го­ни. Жи­во­т­но­то бе ве­рен па­зач на своя сто­па­нин, но то­ч­но в то­зи миг пре­къ­с­на ме­ч­ти­те на мом­че­то. Ку­че­то дъл­го вре­ме го го­ни, но на­к­рая се вър­на и та­ка го по­ща­ди от ги­бел. Ед­ва се­га Хри­с­то осъ­з­на, че дей­с­т­ви­тел­но­ст­та не е та­ка при­ка­з­на, ка­к­то си я пре­д­с­та­вят де­ца­та. Све­т­ли­на­та и от­ру­па­на­та Ко­ле­д­на ел­ха от съ­ня бя­ха за­ме­не­ни от мрак и пла­ше­ща ти­ши­на. Ши­ро­ки­те и све­т­ли ули­ци на при­ка­з­ния град, къ­де­то се раз­хо­ж­да­ха ве­се­ли хо­ра, се­га пре­д­с­та­в­ля­ва­ха ед­ва за­бе­ле­жи­ми от сне­га те­с­ни и хлъ­з­га­ви пъ­те­ки, къ­де­то не се ви­ж­да­ше жив чо­век. От пла­ни­на­та се но­се­ше смра­зя­ва­щи­ят вой на въл­ци, а вя­тъ­рът до­при­на­ся­ше за ед­на при­з­ра­ч­на ат­мо­с­фе­ра. До­ка­то си по­чи­ва­ше от из­то­щи­тел­но­то ти­ча­не, Хри­с­то ви­дя ня­ка­к­ва мал­ка та­бе­ла, от­вя­на от вя­тъ­ра. Той я по­в­ди­г­на и бла­го­да­ре­ние на по-го­ле­ми­те де­ца, ко­и­то го бя­ха на­у­чи­ли да по­з­на­ва бу­к­ви­те, ус­пя да про­че­те бле­дия на­д­пис „На­де­ж­да”. Яв­но вя­тъ­рът бе от­вял та­зи та­бе­ла от цен­тъ­ра на се­ло­то и ето, че тя се озо­ва в ръ­це­те на Хри­с­то. Той дъл­го вре­ме раз­съ­ж­да­ва вър­ху та­зи по­ч­ти не­по­з­на­та ду­ма за не­го. Ка­к­во е На­де­ж­да? И за­що хо­ра­та ка­з­ват, че тя уми­ра по­с­ле­д­на? Ни­ма На­де­ж­да­та мо­же­ше да спа­си мом­че­то от вси­ч­ки пре­ме­ж­дия или да на­п­ра­ви съ­д­ба­та му по-по­но­си­ма. Не! Тя жи­ве­е­ше са­мо в ме­ч­ти­те на де­ца­та, в те­х­ни­те, из­пъл­не­ни с оча­к­ва­не съ­ни­ща и в не­ре­ал­ни­те из­ме­ре­ния на де­т­с­ки­те пре­д­с­та­ви. Хри­с­то бе мно­го из­мо­рен от сво­и­те пре­ме­ж­дия, а до­мът бе до­с­та да­леч. За­то­ва той ре­ши да про­дъл­жи пъ­тя си по ле­де­на­та пъ­те­ка. От­п­ра­ви се към ста­рия мост, под кой­то оби­ча­ше да се крие про­лет­та и да пла­ши въз­пи­та­тел­ки­те от до­ма. И то­зи път, без да се съ­о­б­ра­зи, той по­ле­г­на на ме­кия сняг под мо­с­та и по­г­ле­д­на към зве­з­ди­те – тол­ко­ва мно­го­б­рой­ни и та­ка раз­ли­ч­ни, ка­к­то са раз­ли­ч­ни и чо­ве­ш­ки­те съ­д­би. По ед­но вре­ме умо­ра­та го пре­бо­ри и съ­нят на­д­де­ля над не­го. В ми­га пре­ди да за­т­во­ри очи, той зър­на па­да­ща зве­з­да и по­бър­за да я про­с­ле­ди с по­г­лед. По­с­ле­д­но­то не­що, ко­е­то си по­же­ла, бе да ви­ди как не­го­ви­те при­я­те­ли са ща­с­т­ли­ви и как ня­ма по­ве­че са­мо­т­ни хо­ра по све­та. На дру­га­та су­т­рин ня­кои до­ри не за­бе­ля­за­ха ли­п­са­та на мал­кия Хри­с­то. Слу­жи­тел­ки­те бя­ха до­с­та­тъ­ч­но оте­г­че­ни, та до­ри не се по­г­ри­жи­ха да го по­тър­сят. Де­ца­та, щом из­ля­зо­ха на дво­ра, ви­дя­ха до­с­та не­о­би­чай­на гле­д­ка за то­ва зим­но вре­ме. Ня­ма­ше вя­тър, а слън­це­то бе ви­со­ко на не­бо­с­во­да. По ед­но вре­ме бял гъ­лъб пре­ле­тя енер­ги­ч­но и се за­гу­би в про­с­то­ра. Мо­же би ду­ша­та на Хри­с­то бе въз­к­ръ­с­на­ла в ду­ха на та­зи сво­бо­д­на и вол­на пти­ца. Чрез ми­мо­ле­т­ния по­лет тя на­ка­ра вси­ч­ки да си спом­нят за не­ве­ро­я­т­на­та во­ля, за вя­ра­та в до­б­ро­то, за чу­до­то, в ко­е­то вяр­ва­ше то­ва мал­ко де­те от се­ло На­де­ж­да.

Ер­син ИС­МА­ИЛ
ІХ „а” клас СОУ „Хри­с­то Бо­тев” Бал­чик