Коледен мираж
Jan 6th, 2011 | От Marusia | Category: ДРУГИСтудена нощ се спускаше над село Надежда. Севернякът отвяваше снежинките с мразовита красота. Мястото излъчваше необикновено тайнство, а боровата гора бе изцяло побеляла, като тук-там личаха и напълно затрупани елхови дръвчета. Денят бе 24 декември, затова всеки човек си беше в къщи и споделяше със семейството си един от най-топлите празници в навечерието на Коледа – Бъдни вечер. Е, може би, не всеки. В най-пустата част на селото се издигаше дом за сираци. Там живееха не повече от 20 деца, за които се грижеха само четири служителки, които на този ден съжаляваха, че работят именно тук. Домът представляваше неголяма къща, в чиято най-голяма стая имаше един стар телевизор, който бе единственият лукс за тези деца. Най-малкият от малчуганите бе шестгодишният Христо, който не знаеше защо е тук и приемаше света за игра, в която той е главният герой.
В този момент децата гледаха в едва различимия образ на телевизора предаване, свързано с традициите на Бъдни вечер. Изведнъж този неочаквано спокоен момент се прекъсна от тъмнина. Явно някой от електричните кабели се бе прекъснал и това предизвика отчаяние в душите на децата. Те тъкмо гледаха как едно голямо семейство е насядало около отрупаната трапеза, а огромната камина хвърляше романтичен блясък върху предметите. И ето, че изведнъж този момент на мечтание бе прекъснат. Жестоката съдба реши да напомни за пореден път на децата, че в живота им преобладава тъгата и безнадеждността. Малкият Христо бе далеч от тези мисли. Той бе уморен от играта със снега, кротко намери своето легло и заспа. Не след дълго той вече сънуваше един необикновен сън. Беше вечер и той се озова в един необикновен град. Навсякъде блестяха коледните украси като придаваха на това чудно място красива празнична атмосфера. Наблизо бе поставена голяма коледна елха, отрупана от местните деца. Наоколо се разхождаха развълнувани и щастливи хора. Христо интуитивно започна да върви направо по широката улица и с голям интерес наблюдаваше всяка една къща. От всеки един прозорец се чуваха весели разговори и коледни песни. След като се умори от разходката, Христо реши да позвъни на вратата на някоя къща с надеждата, че може би ще му разрешат да сподели този красив миг със стопаните. Момчето се протегна към звънеца, но след като разбра, че не може да го достигне, почука с малката си ръка по дървената врата. Не след дълго се показа възрастна жена с добродушен вид, която радушно прие момчето. Тя живееше сама, затова за нея бе удоволствие да има гост именно на Бъдни вечер. Жената покани момчето на масата и започна да го разпитва като всеки любопитен възрастен човек. Христо не се боеше да разкаже за себе си. За него животът бе игра, а да приемеш живота за игра означава да живееш заради емоцията и щастливите мигове. Неговото детство не бе леко, но той оценяваше факта, че има верни и добри приятели, без да съжалява, че не познава родителите си. Децата, дори и със своето незнание, ни карат да се замислим по-сериозно за истинските неща в живота. Тяхната искреност ни напомня за вече остарелия идеал да се казва само истината, техният оптимизъм ни кара да осъзнаем до каква степен сами сме си изградили черупка, от която да виждаме света сив и мрачен. Тези мисли налегнаха и възрастната жена. Тя дори се разчувства, че едно малко дете, вместо да е при своето семейство, сега се скита по чуждите улици. Затова се погрижи, точно на този ден, да стори едно добро за невинното дете. За някои хора Коледа е просто празник, в който ще си устроят богато угощение. Не се ли превръща този свят християнски ден в един обикновен делник? Затова най-важно е да обърнем поглед към нематериалната – духовната стойност на празника. А ако направиш добро именно на този ден, то след време ще получиш достойна награда за добрината. И в този ден старата госпожа направи едно благородно дело. Намери място в сърцето си, където да приюти скитащата душа на едно онеправдано и лишено от нежност и грижи дете. По този начин тя му показа, че на Коледа се случват чудеса, стига да отвориш сърцето и да вярваш силно, че те ще се сбъднат. Уморен от преживяното, Христо не усети как се озова в един малък креват в уютната къща. Силен трясък се чу в мрачната нощ. Момчето се събуди и му беше необходимо доста дълго време, за да осъзнае, че всички красиви моменти, които изживя, са били в рамките на един сън. За няколко часа то изживя своя коледен мираж, в който оживяха мечтите на всички самотни деца. Христо стана, погледна през прозореца и видя, че силният шум е дошъл от съборено от силния вятър дърво. Водено от съня, момчето облече якето си и незабелязано се измъкна от къщата. Неговото детско въображение му казваше, че мечтите наистина могат да се сбъдват, а сънищата са само елементи на една бъдеща реалност. Така Христо се насочи тичешком към първата къща по пътя си. Наближаваше полунощ и всички семейства с трепет очакваха Рождество Христово. Момчето се загледа по красивия дом и изморено от студа и тичането, със сетни сили, достигна до черната врата, покрита със свежи снежинки и надпис „Весела Коледа”. Но още преди да доближи ръката си до нея, едро куче се отправи към него и започна да го гони. Животното бе верен пазач на своя стопанин, но точно в този миг прекъсна мечтите на момчето. Кучето дълго време го гони, но накрая се върна и така го пощади от гибел. Едва сега Христо осъзна, че действителността не е така приказна, както си я представят децата. Светлината и отрупаната Коледна елха от съня бяха заменени от мрак и плашеща тишина. Широките и светли улици на приказния град, където се разхождаха весели хора, сега представляваха едва забележими от снега тесни и хлъзгави пътеки, където не се виждаше жив човек. От планината се носеше смразяващият вой на вълци, а вятърът допринасяше за една призрачна атмосфера. Докато си почиваше от изтощителното тичане, Христо видя някаква малка табела, отвяна от вятъра. Той я повдигна и благодарение на по-големите деца, които го бяха научили да познава буквите, успя да прочете бледия надпис „Надежда”. Явно вятърът бе отвял тази табела от центъра на селото и ето, че тя се озова в ръцете на Христо. Той дълго време разсъждава върху тази почти непозната дума за него. Какво е Надежда? И защо хората казват, че тя умира последна? Нима Надеждата можеше да спаси момчето от всички премеждия или да направи съдбата му по-поносима. Не! Тя живееше само в мечтите на децата, в техните, изпълнени с очакване сънища и в нереалните измерения на детските представи. Христо бе много изморен от своите премеждия, а домът бе доста далеч. Затова той реши да продължи пътя си по ледената пътека. Отправи се към стария мост, под който обичаше да се крие пролетта и да плаши възпитателките от дома. И този път, без да се съобрази, той полегна на мекия сняг под моста и погледна към звездите – толкова многобройни и така различни, както са различни и човешките съдби. По едно време умората го пребори и сънят надделя над него. В мига преди да затвори очи, той зърна падаща звезда и побърза да я проследи с поглед. Последното нещо, което си пожела, бе да види как неговите приятели са щастливи и как няма повече самотни хора по света. На другата сутрин някои дори не забелязаха липсата на малкия Христо. Служителките бяха достатъчно отегчени, та дори не се погрижиха да го потърсят. Децата, щом излязоха на двора, видяха доста необичайна гледка за това зимно време. Нямаше вятър, а слънцето бе високо на небосвода. По едно време бял гълъб прелетя енергично и се загуби в простора. Може би душата на Христо бе възкръснала в духа на тази свободна и волна птица. Чрез мимолетния полет тя накара всички да си спомнят за невероятната воля, за вярата в доброто, за чудото, в което вярваше това малко дете от село Надежда.Ерсин ИСМАИЛ
ІХ „а” клас СОУ „Христо Ботев” Балчик