След по­се­ще­ни­е­то на Вар­нен­с­ка­та на­ро­д­на опе­ра на сле­д­ва­щия ден в 10.30 ча­са с ко­раб тръ­г­на­х­ме за Бал­чик и при­с­ти­г­на­х­ме в 15.00 ча­са. То­ч­на след 4 ча­са и по­ло­ви­на.

От Мор­с­ка­та га­ра в Бал­чик до квар­тал „Ле­в­с­ки” се при­д­ви­жи­х­ме пе­ша. На пъ­тя за Се­но­кос по­ча­ка­х­ме мал­ко на ав­то­с­топ. Сла­ви, ка­то ко­ле­га, спря един шо­фьор с то­вар­на ко­ла. С нея се до­б­ра­х­ме до Се­но­кос, а от­там  пе­ша през Пря­с­па за Дро­п­ла и Зме­е­во.

На тръ­г­ва­не от Се­но­кос вре­ме­то се вло­ши, на­м­ръ­щи се и за­ва­ля си­тен дъжд, при­ме­сен със сняг. До Пря­с­па ве­че се стъм­ни. От­там Ган­чо Же­лев и Сла­ви пе­т­ров про­дъл­жи­ха за Дро­п­ла, а ние  аз и Же­льо, се от­де­ли­х­ме и тръ­г­на­х­ме на­п­ра­во през по­ле­то за Зме­е­во.

Пъ­тят се раз­ка­ля мно­го, тру­д­но се вър­ве­ше. Ос­вен че се стъм­ни, се спу­с­на мра­ч­на и дъ­ж­до­в­на мъ­г­ла. В тъм­но­то по­па­д­на­х­ме в го­лям из­коп за во­до­п­ро­во­да от Дъ­б­ра­ва през Дро­п­ла за Зме­е­во. Ко­га­то го пре­си­ча­х­ме, па­д­на­х­ме в не­го и ед­ва ус­пя­х­ме да из­ле­зем. Мно­го се из­ца­па­х­ме. Обър­ка­х­ме пъ­тя и вме­с­то в Зме­е­во, се озо­ва­х­ме в Дъ­б­ра­ва. На вси­ч­ко от­го­ре но­сех чан­та със слу­же­б­ни па­ри. За­вър­зах я на гър­ба си.

В Дъ­б­ра­ва ни упъ­ти­ха да вър­вим все на се­вер. И пак  на­п­ра­во през по­ле­то. Из­мо­ри­х­ме се до­с­та, па­ри­те в чан­та­та на­бъ­б­на­ха мал­ко и за­по­ч­на­ха да на­те­жа­ват. Да не го­во­рим за из­ца­п­ва­не­то  не при­ли­ча­х­ме на хо­ра, ка­то че ли сме се тър­ка­ля­ли в кал­та и тръ­ни­те.

Вър­вей­ки на се­вер в тъм­но­то, при­с­ти­г­на­х­ме в Дро­п­ла и спря­х­ме в кръ­ч­ма­та. Вля­зо­х­меи за­с­та­на­х­ме до вра­та­та, за по-на­въ­т­ре не смхме, за­що­то кал­та па­да­ше от дре­хи­те ни. Там за­ва­ри­х­ме Ган­чо и Сла­ви, ко­и­то се спре­ли за мал­ко да по­чи­нат с по ед­на мал­ка гре­я­на ра­кий­ка. По­ка­ни­ха и нас да се­д­нем на тя­х­на­та ма­са.

В то­зи вид, в кой­то се по­ка­за­х­ме, по-ско­ро бя­х­ме за ня­кой сви­нар­ник, за­що­то при­ли­ча­х­ме на ока­ля­ни пра­се­та, на ко­и­то мя­с­то­то им не е за та­ко­ва за­ве­де­ние.

Ган­чо и Сла­ви по­ве­че не по­с­мя­ха да ни ка­нят, а съ­жа­ли­тел­но ни за­г­ле­да­ха. По­из­ча­ка­х­ме мал­ко да си из­пи­ят ра­ки­я­та и със Сла­ви оти­до­х­ме у тях. Там се по­из­ми­х­ме, по­с­мя­х­ме се на то­ва, ко­е­то ни се слу­чи и оти­до­х­ме да си ле­г­нем. На дру­гия ден с Же­льо , пак пе­ша, се вър­на­х­ме в Зме­е­во.

Раз­ка­зът, кой­то то­ку-що си про­чел, ува­жа­е­ми чи­та­те­лю, не е из­ми­с­ли­ца на ня­ка­к­ва слу­ч­ка от при­ка­з­ки­те. То­ва е ед­но из­с­т­ра­да­но и пре­жи­вя­но съ­би­тие. Дей­с­т­ви­те­лен слу­чай, от вре­ме­то, ко­га­то тру­д­но­с­ти­те в жи­во­та на се­ло бя­ха все­ки­д­не­ви­е­то.

Ина­че ко­га ще­ше да ни се от­да­де „бла­го­п­ри­я­т­на­та” въз­мо­ж­ност да оти­дем на опе­ра!

Иван РАДЕВ

из „Случки по пътя”