Пре­ди по­ве­че от две хи­ля­до­ле­тия в тая нощ на не­бе­то над Ви­т­ле­ем из­г­ря­ла яр­ка зве­з­да. Знак, че се ро­дил Спа­си­те­лят- БОГ, све­т­ли­на и на­де­ж­да- Исус Хри­с­тос. От то­га­ва вси­ч­ки хри­с­ти­ян­с­ки се­мей­с­т­ва по све­та пра­з­ну­ват Ро­ж­де­с­т­во Хри­с­то­во. От де­те и до днес то­зи ден е за мен и се­мей­с­т­во­то ми пра­з­ник. По­м­ня го­ди­ни­те, ко­га­то бра­тя­та ми бя­ха мом­че­та. Съ­би­ра­ха се с те­х­ни връ­с­т­ни­ци, а ма­ма ги уче­ше на ко­ле­д­ни пе­с­ни и ко­ле­ду­ва­не. Ко­га­то в ко­ле­д­на­та ве­чер се съ­би­ра­х­ме в то­п­ла­та стая око­ло ма­са­та, ку­че­та­та за­лай­ва­ха. Ко­ле­да­ри­те за­пя­ва­ха” Ста­ни ни­не, от­во­ри ни…” Ба­ща ни бе­ше да­ле­че от нас, там в  от­въ­д­но­то. Май­ка ни, сто­пан­ка­та на къ­ща­та, ус­ми­х­на­та ги по­с­ре­ща­ше и пе­е­ше с тях. Пра­з­ни­ч­но на­с­т­ро­е­ние из­пъл­ва­ше до­ма ни. Зи­ми­те то­га­ва бя­ха лю­ти. Мом­че­та­та вли­за­ха, из­тър­с­ва­ха на­ву­ща от сне­га, а ли­ца­та им бя­ха ве­се­ли, по­ру­ме­не­ли от сту­да. Ас­т­ра­га­не­ни­те им кал­па­че­та, оки­че­ни с чим­ши­р и гир­лян­ди от пу­кан­ки, бя­ха мно­го кра­си­ви, а ли­ца­та на ко­ле­да­ри­те си­я­е­ха. Ста­ни­ни­кът на­ри­ча­ше за здра­ве, къ­с­мет и бе­ре­кет и по­т­ро­п­ва­ше с дря­но­ва­та то­я­га, ре­з­бо­ва­на с но­ж­че. Ма­ма от­к­ри­ва­ше то­п­лия кра­вай от ме­са­ла и го по­д­на­ся­ше на ста­ни­ни­ка.  На­ни­з­ва­ше на кри­ва­ка ко­ла­че­та­та, сла­га­ше в ша­ре­на­та им тор­ба ошаф, до­ма­ш­ни ку­ра­бии, оре­хи и па­ри­ч­ка.
“ Ние ка­то из­ле­зем, Го­с­под да вле­зе, ой, Рой­ни­ле, ой мал­ка мом­не­ле…”- пе­е­ха ко­ле­да­ри­те и тръ­г­ва­ха по сне­ж­на­та пър­ти­на в яс­на­та сту­де­на нощ към дру­ги­те до­мо­ве, къ­де­то с не­тър­пе­ние ги ча­ка­ха. Ра­до­с­т­но ту­п­те­ше де­т­с­ко­то ми сър­це. Пра­з­ну­ва­х­ме вся­ка Ко­ле­да, съ­би­ра­х­ме се вси­ч­ки по­ра­с­на­ли де­ца, с де­ца и вну­ци, по тра­ди­ция при ма­ма. И тая ко­ле­д­на ве­чер къ­ща­та ни бе­ше пре­пъл­не­на от мно­го­лю­д­но­то ни се­мей­с­т­во. До­й­до­ха ко­ле­да­ри­те, мла­ди мом­че­та от чи­та­ли­ще­то, с гай­да и акор­де­он, ус­ми­х­на­ти, за­ки­чи­ли кал­па­ци с чим­ши­ро­ви ки­т­ки. Бе­ше ни ве­се­ло и ра­до­с­т­но на вси­ч­ки. Ма­ма пе­е­ше с ко­ле­да­ри­те “Со­кол го­ни яре­би­ца…” на­д­пя­ва­ха се. То­ва бе­ше по­с­ле­д­на­та ни Ко­ле­да за­е­д­но. След ма­ма, ние, въз­ра­с­т­ни­те, тря­б­ва­ше да бъ­дем при се­мей­с­т­ва­та си в тая свя­та нощ и да про­дъл­жа­ва­ме тра­ди­ци­я­та. Днес пак е Бъ­д­ни ве­чер, ча­ка­ме ко­ле­да­ри. Вну­ч­ка­та ми е в чу­ж­би­на, ние тук сме са­ми. Ук­ра­си­х­ме до­ма и ко­ле­д­на­та ел­ха. При­го­т­ви­х­ме тра­ди­ци­он­ни­те по­с­т­ни яс­тия, из­ва­ди­х­ме то­п­ла­та пи­та. Сло­жи­х­ме пра­з­ни­ч­на­та тра­пе­за. Пре­ди да се­д­нем око­ло ма­са­та, раз­го­ва­ря­х­ме на вън със съ­се­ди­те. Те­ле­фо­нът у нас звъ­не­ше от оня край на све­та.
-Къ­де сте, ма­мо? Ка­к­во се е слу­чи­ло, не мо­же тая нощ да ня­ма ни­кой в къ­щи.
-Ни­що ло­шо, слън­чи­це мое.
-Ис­кам да съм с вас, ма­мо.
Бъ­д­ни­кът го­ре­ше в ка­ми­на­та, пла­мъ­ци­те тре­п­тя­ха в ог­ни­ще­то. За­па­ле­но­то кан­ди­ло с бле­да све­т­лин­ка го­ре­ше до ико­ни­те. Про­че­то­х­ме мо­ли­т­ва за здра­ве и бла­го­дат през го­ди­на­та. При­ка­ди­х­ме с та­мян, раз­чу­пи­х­ме то­п­ла­та пи­та за Све­та  Бо­го­ро­ди­ца, за къ­ща­та за де­те­то и за нас. Из­вър­ши­х­ме пра­з­ни­ч­ния ри­ту­ал.Ни­що, че ни де­ля­ха хи­ля­ди ки­ло­ме­т­ри, оке­а­ни, пла­ни­ни и мо­ре­та… Ние бя­х­ме за­е­д­но. Свър­з­ва­ше ни про­с­то един те­ле­фон – ка­то пъ­п­на връв, с на­ше­то де­те.
-На Ко­ле­да ста­ват чу­де­са, ма­мо. На­ли зна­еш то­ва?
-Да ми­ли­ч­ко, ста­ват до­б­ри чу­де­са. Да бла­го­да­рим на Бо­га за то­ва!
/Раз­каз от кни­га­та “С дъх на мо­ре”/

Цон­ка СИ­В­КО­ВА