За­ду­ше­в­но и от­к­ро­ве­но се по­чу­в­с­т­ва­х­ме вси­ч­ки, до­ш­ли на 14 яну­а­ри в мал­ка­та за­ла на НЧ „Па­и­сий Хи­лен­дар­с­ки 1870” Бал­чик, ко­га­то слу­ша­х­ме емо­ци­о­нал­на­та по­е­зия на вар­не­не­ца Ва­ле­ри Стан­ков, ро­ден на 5 март 1956 г.

По­ре­д­на­та сти­хо­с­бир­ка на по­е­та, по­вод за го­с­ту­ва­не­то му в на­шия град, бе „Ре­ци­тал със сти­с­на­то гър­ло”. С вя­ра в нас, чи­та­те­ли­те, той ни че­те без уси­лие, по-ско­ро ре­ци­ти­ра, сти­хо­ве, ко­и­то ни от­да­ле­ча­ва­ха от су­е­та­та и ви­со­ко­ме­ри­е­то, от инер­ци­я­та, ко­я­то ни по­бе­ж­да­ва и не ус­пя­ва­ме да се на­с­ла­дим на жи­во­та. Ези­кът на Ва­ле­ри Стан­ков е об­що­до­с­тъ­пен, от­к­ро­вен, кой­то ни пра­ви съ­п­ри­ча­с­тен на по­е­ти­че­с­ка­та от­к­ро­ве­ност, съ­т­во­ре­на в стих.

В „Уп­ра­ж­не­ние на те­ма”По­е­зия” спо­де­ля: „…След нас ос­та­ва ше­па зве­з­ден прах,/ и вре­ме­то без жа­лост ни за­чер­к­ва./Но Бог ме ви­ж­да – пра­ве­д­но жи­вях -/ за теб из­ди­г­нах про­с­та­та си чер­к­ва…”

Тук усе­ща­ме мо­мент на съ­и­з­ме­ри­мост с не­о­бя­т­ния свят, на връ­з­ка с Бо­га, чи­е­то ли­ч­но по­с­ла­ние съ­зи­ра­ме до­ри в но­вия те­х­но­ло­ги­чен свят, от кой­то сме не­из­мен­на част.

За­то­ва, ако на­с­тъ­пи „Ден за ми­е­не на про­зор­ци”, аз ще оти­да с удо­вол­с­т­вие да го за­ме­ня „пре­ди да ста­на на кай­ма”, за да чуя най-же­ла­но­то: „Ге­ор­ги, ще те ча­кам у до­ма!”

Де­ли­ка­т­на, еле­ган­т­на, е по­е­зи­я­та на Ва­ле­ри Стан­ков. От нея дъ­ха чи­с­то­та, пре­ди­з­ви­к­ва ни към от­к­ро­ве­ност, към кри­ти­ч­но ог­ле­ж­да­не в об­ра­за на на­шия ви­та­ли­тет. Адам пре­д­ше­с­т­ва Ева и ав­то­рът обо­б­ща­ва ве­ч­на­та же­на във „Ве­ли­ка­та из­ми­с­ли­ца Лю­бов”: „…Аз ве­че ня­мам вре­ме за мра­зи./Пред по­р­ти­те със рай­с­кия об­ков./Ще ми­на със по­с­ле­д­на­та!/ – она­зи, ве­ли­ка­та из­ми­с­ли­ца Лю­бов.” Раз­би­ра се, че Лю­бов е с гла­в­на бу­к­ва и с го­ля­ма то­ч­ка на края, ко­я­то оли­це­т­во­ря­ва дъ­но­то, на ко­е­то ни оча­к­ва же­на с най-тран­с­це­ден­т­но­то же­ла­ние, ко­я­то въз­бу­ж­да на­ше­то лю­бо­пи­т­с­т­во и съ­бу­ж­да у нас вул­ка­ни­ч­ни чу­в­с­т­ва. Втур­ва се по­с­ле ве­се­ло, с де­т­с­ко въ­о­ду­ше­в­ле­ние, в ду­ша­та ни, за да из­жи­ве­ем за­е­д­но най-из­ку­си­тел­ния миг.

Та­ка е във вси­ч­ки­те 187 сти­ха – по­е­тът е об­х­ва­нал вси­ч­ки мъ­ж­ки усе­ща­ния, до­вер­чи­во хвър­ле­ни в кра­ка­та на Же­на­та. За­що­то ви­на­ги съ­ще­с­т­ву­ва ед­но до­б­ро на­ча­ло, ко­е­то би­ту­ва в на­ше­то по­д­съ­з­на­ние и ни из­п­ра­вя, пре­ди да сме по­тъ­п­ка­ни. В „Ка­к­во съм аз”  Ва­ле­ри Стан­ков ка­з­ва за се­бе си, но и за дру­ги­те: „Аз знам на то­зи свят не съм./Не съм чер­дже – да си обър­шеш ке­ца./ стър­ча – па­ве в па­ви­ран кал­дъ­ръм./ И трън­че съм в пе­та­та на кра­де­ца./

По­е­тът е сред сво­и­те пер­со­на­жи, взе­ти от ем­б­ле­ма­ти­ч­на­та за Вар­на Ши­ш­ко­ва гра­дин­ка и от ри­бар­с­ка­та част на Вар­нен­с­кия бряг. Чрез тях ни вну­ша­ва мъ­д­ро­ст­та на вре­ме­то,  ми­ли и не­ж­ни спо­ме­ни от не­по­в­то­ри­мо­то мор­с­ко де­т­с­т­во. И вси­ч­ко е ня­как то­п­ло и уми­ро­т­во­ря­ва­що. Ху­ба­во!

Георги ЙОВЧЕВ