Можеш ли да осъдиш цял град за клюка?

Де­сет­те Бо­жи за­по­ве­ди са мо­рал­ни­ят ко­декс за все­ки чо­век. Те са ко­ре­к­тив за нра­в­с­т­ве­ния му об­лик. Спо­ред. Би­б­ли­я­та най-же­с­то­ко са на­ка­за­ни те­зи, ко­и­то клю­кар­с­т­ват, съ­з­да­ват ин­т­ри­ги, спле­т­ни­чат, т.е. са слу­ги на зло­то. Те раз­на­сят сво­я­та не­га­ти­в­на енер­гия и тро­вят се­бе си, сво­и­те бли­з­ки и при­я­те­ли. Ето за­що най-же­с­то­ко са на­ка­за­ни в Ада и пре­да­те­ли­те. От­ка­к­то се по­м­ня, жи­вея в Бал­чик и от­ка­к­то по­м­ня, про­фе­си­я­та на клю­ка­ря тук е на пър­во мя­с­то. Във все­ки ма­лък град то­ва се при­е­ма за нор­мал­но, а всъ­щ­ност е се­ри­о­зен про­б­лем. Клю­ка­та е опит да се на­в­ле­зе в ли­ч­но­то про­с­т­ран­с­т­во и фа­к­ти­че­с­ки е мо­рал­но пре­с­тъ­п­ле­ние, за­що­то оби­к­но­ве­но не е до­б­ро­на­ме­ре­но. Днес, спо­ред за­ко­на, то­ва се при­е­ма за ли­ч­на оби­да и по­д­ле­жи на съ­де­б­на про­це­ду­ра. Но мо­жеш ли да осъ­диш цял град? Оби­к­но­ве­но с клю­ки се за­ни­ма­ват хо­ра, ко­и­то ня­мат ли­чен жи­вот, ли­ше­ни са от обич и вни­ма­ние, оз­ло­бе­ни са. Те де­мон­с­т­ри­рат ва­ж­ност на съ­д­ни­ци, а всъ­щ­ност се по­лу­ча­ва ефект с об­ра­тен знак. На то­зи свят ни­кой не е съ­вър­шен и ни­кой ня­ма пра­во да съ­ди дру­гия. Та­ки­ва ти­по­ве чо­ве­ш­ки съ­ще­с­т­ва, са ау­т­сай­де­ри, ко­и­то ко­ле­к­ти­вът из­бя­г­ва. Те са и стра­х­ли­ви. Тру­д­но про­ме­нят на­г­ла­са­та си към све­та, ня­мат ис­тин­с­ки при­я­те­ли, де­п­ре­си­ра­ни са. Не­га­ти­в­на­та енер­гия, ко­я­то от­п­ра­вят към дру­ги­те, тро­ви най-мно­го тях и ги раз­бо­ля­ва, но те не го осъ­з­на­ват. Та­къв мо­дел хо­ра не­и­с­то­во се стре­мят към обич, не­ж­ност, ува­же­ние, но с то­зи си на­чин на по­ве­де­ние обър­к­ват пъ­тя. Не мо­жеш да го­во­риш ло­шо за вси­ч­ко и вси­ч­ки и да ис­каш по­зи­ти­в­но от­но­ше­ние. Ка­к­во е клю­ка­та? Тя е ка­то ма­ги­я­та – пси­хо­ло­ги­че­с­ко оръ­жие на при­ми­ти­в­ни ма­ни­пу­ла­то­ри, ко­и­то це­лят да раз­ва­лят при­я­тел­с­т­во, брат, ав­то­ри­тет. Тя е из­ми­с­ли­ца на зло­то, ко­е­то на­на­ся не­ве­ро­я­тен мо­ра­лен удар на сла­би ха­ра­к­те­ри. В то­зи сми­съл е пре­с­тъ­п­ле­ние и за­то­ва се ко­мен­ти­ра в би­б­лей­с­ки при­т­чи. Две тре­ти е ор­на­мен­ти­ра­на лъ­жа, в ко­я­то има зрън­це ис­ти­на. Та­зи „про­фе­сия” е ос­но­в­на в мал­ки­те гра­д­че­та и бу­ди па­ли­т­ра от чу­в­с­т­ва – от ле­ка ус­ми­в­ка през иро­ния до от­в­ра­ще­ние. Спо­ред ин­те­ле­к­ту­ал­ния по­тен­ци­ал на за­се­г­на­ти­те. Ня­къ­де се сти­га и до при­ми­ти­в­но – би­то­ви кон­ф­ли­к­ти. Хо­ра­та, ко­и­то се за­ни­ма­ват са­мо с то­ва са с из­к­ри­ве­на пси­хи­ка и на­г­ла­са към све­та. Те не мо­гат да осъ­з­на­ят, че пре­чат пър­во на се­бе си, по­с­ле на дру­ги­те. За жа­лост, не мо­жем да се изо­ли­ра­ме от ин­т­ри­ги. В тях по­ня­ко­га се за­ме­с­ват и ин­те­ли­ген­т­ни хо­ра. Че­с­то се об­съ­ж­да по­ве­де­ни­е­то на зна­ко­ви ли­ч­но­с­ти. Ня­ма ни­що ло­шо, сти­га да е пре­ме­ре­но и до­б­ро­на­ме­ре­но. Кри­ти­ки­те, за­бе­ле­ж­ки­те, по­ди­г­ра­в­ки­те, го­во­рят за гро­з­на ду­ша. И се пи­там. В мо­мент на кри­за сме. „От­ни­къ­де взо­рът на­де­ж­да не ви­ди”. И вме­с­то да се обе­ди­ним с иде­я­та за до­б­ро­то, осо­бе­но в мал­ки­те гра­д­че­та, се уве­ли­ча­ва бро­ят на те­зи, ко­и­то спле­т­ни­чат зло­б­но, за­ви­с­т­ли­во, же­с­то­ко. В ХХІ век чо­ве­ш­ка­та ли­ч­ност е из­п­ра­ве­на пред но­ви пре­ди­з­ви­ка­тел­с­т­ва. Вме­с­то да зло­бе­еш, на­у­чи се да се из­ви­ня­ваш, да бла­го­да­риш, да оби­чаш, учи ези­ци, ком­пю­тър, че­ти кни­ги, по­ви­ша­вай ин­те­ле­к­ту­ал­ния си по­тен­ци­ал. Про­ща­вай! Та­ка ще пре­чи­с­тиш ду­ша­та си. На та­зи зе­мя чо­век ид­ва да се усъ­вър­шен­с­т­ва ду­хо­в­но, да ре­а­ли­зи­ра це­ли­те си, да оби­ча све­та, да бъ­де по­ле­зен. Ко­га бъл­га­ри­нът ще го осъ­з­нае? Ко­га ще раз­бе­ре, че в жи­во­та има ба­ланс и ако сгре­шиш, си пла­щаш с ли­х­ви­те. В един дре­вен апо­к­риф „Хо­де­не на Бо­го­ро­ди­ца по мъ­ки­те” яр­ко е от­ра­зе­на иде­я­та за на­ка­за­ни­е­то на клю­ка­ри­те. В Дре­в­ния Рим им ре­же­ли ези­ци­те. В Ста­ра Гър­ция ги пре­би­ва­ли с ка­мъ­ни. Стра­ш­ни­ят хан Крум е про­це­ди­рал по съ­щия на­чин. Та­ка и по­с­тъ­пи­ли с бъл­га­ри­на, дал иде­я­та на ви­зан­тий­ци­те да ос­ле­пят Са­му­и­ло­ви­те вой­ни­ци. А ето ка­к­ва е кон­с­та­та­ци­я­та на Бо­го­ро­ди­ца, ко­га­то Ар­хан­гел Ми­ха­ил и по­со­ч­ва стра­да­щи­те в Ада ин­т­ри­ган­ти – „По-до­б­ре е та­къв чо­век да не се е ра­ж­дал”. По ду­хо­вен ка­ни­ба­ли­зъм та­ки­ва хо­ра при­ли­чат на до­но­с­ни­ци­те от ДС с та­зи раз­ли­ка, че на вто­ри­те им се за­п­ла­ща. С чу­в­с­т­во на ху­мор ис­кам да на­п­ра­вя ед­но пре­д­ло­же­ние на от­дел „Кул­ту­ра” в ОбА . Не­ка в Бал­чик си има­ме Ден на клю­ка­та. Не­ка вси­ч­ки се на­при­ка­з­ват до на­си­та и след то­ва да да­дат це­ло­го­ди­ш­на по­чи­в­ка на се­бе си и на дру­ги­те. Жи­во­тът е ма­т­ри­ца, учи­ли­ще, стра­да­ние, но пре­ди вси­ч­ко за­ба­в­ле­ние. Чо­век тря­б­ва да при­е­ма не­ща­та по то­зи на­чин, за да жи­вее по-ле­ко. Ако въз­при­е­ма­ме вси­ч­ко пре­ка­ле­но на се­ри­о­з­но, ид­ват бо­ле­с­ти­те. Не­ка ос­та­вим все­ки с про­фе­си­я­та си: по­ли­ти­ка­та – на го­ле­ми­те иг­ра­чи; клю­ки­те – на клю­ка­ри­те и да се опи­та­ме аде­к­ва­т­но да се впи­шем в све­та, без да си пре­чим. На то­зи свят има един съ­д­ник, на­ре­чен с мно­го име­на -при­ро­да, съ­д­ба, Го­с­под. Те­ж­ко на он­зи, кой­то с ле­ка ръ­ка из­зем­ва фун­к­ци­и­те му.

Ирена ИЛИЕВА